— Не е за мен — Рейчъл се поколеба. — За Едуард е. Той няма нищо, което да е принадлежало на баща му, и библията би трябвало да е негова — това поне беше вярно.

Рейчъл затаи дъх. Керъл погледна към Едуард, чиято уста бе обградена с червеникави трохи. Явно много му бе харесала курабията, затова широко й се усмихна.

Керъл прехапа нервно долната си устна. Въобще не погледна към Рейчъл, заковала бе поглед в Едуард.

— Да. Добре, библията наистина е у мен. Полицаите просто щяха да я захвърлят някъде, а аз не можех да допусна това да се случи. Те не са особено внимателни с нещата, които попадат в ръцете им.

На Рейчъл й се искаше да грабне Гейб и да го завърти в кръг, докато й се завие свят. Но вместо това се насили да говори спокойно.

— Много съм ти благодарна, че си се погрижила за нея.

— Въобще не ме интересува твоята благодарност — тросна й се Керъл. — Направих го заради Дуейн, не заради теб.

— Разбирам — отвърна видимо спокойно Рейчъл. — Сигурна съм, че Дуейн би го оценил.

Керъл се извърна, сякаш не можеше повече да понася да бъде в компанията на Рейчъл.

— Може би ще се отбием до вас по-късно — Рейчъл не искаше да я притиска прекалено, но същевременно бе твърдо решена да се добере до библията колкото се може по-скоро.

— Не. Ще я дам на Етън.

— Кога?

Не биваше да показва нетърпението си, тъй като това би дало възможност на Керъл да чувства, че е в ръцете й, нещо, което със сигурност би й харесало.

— Доколкото знам, в понеделник Етън почива. Ще я занеса в офиса на църквата във вторник.

Не можеше да си представи да чака толкова дълго, затова понечи да се възпротиви, но Гейб рязко я прекъсна.

— Много добре, Керъл, не е толкова спешно. Ще кажа на Етън да те очаква — той стисна силно Рейчъл за ръката и двамата се потопиха в заобикалящата ги тълпа. — Ако продължаваше да настояваш, никога нямаше да видиш тази библия.

Тя се извърна, за да се увери, че Едуард ги следва.

— Не мога да понасям тази жена. Тя съвсем целенасочено ме тормози.

— Два дни няма да променят нищо. Хайде да си вземем нещо за ядене.

— Никога ли не мислиш за нещо друго, освен за стомаха си?

Той плъзна палеца си под късия ръкав на пеперудената й рокля и погали горната част на ръката й.

— Понякога, и напоследък все по-често, си мисля и за други части от тялото ми.

Рейчъл почувства как кожата й настръхва от желание. В същото време откри, че й се иска той да изпитва към нея нещо по-трайно от обикновено сексуално привличане.

— Ти ли черпиш?

— Аз — той я изгледа закачливо.

Тя извърна глава и погледна през рамо.

— Хайде, Едуард, ще отидем да хапнем.

— Не съм гладен.

— Нали обичаш диня. Ще ти взема едно парче.

Докато вървяха към тентите, където се предлагаше храна, Гейб чу как момчето тътри маратонките си по земята. Помисли си каква част от заплатата на Рейчъл е отишла, за да му купи тези обувки, и му се прииска да каже на детето да вдига по-високо краката си, но знаеше, че това само ще нажежи атмосферата, затова реши да си замълчи.

Отправиха се към центъра на игрището, където няколко цели прасета се печаха на шишове над огромно огнище от жарава. Рейчъл сбърчи нос.

— Аз май ще си взема само един захарен памук.

— Мислех си, че момичетата от провинцията като теб не изпитват сантименталности към животните.

— За мен не се отнася. Освен това ние отглеждахме соя.

Гейб също не бе голям любител на печеното прасе, затова не се опита да я убеждава да си вземат такова. След малко вече се бяха настанили на една от дългите маси за пикник с чинии, пълни с царевица с масло. Гейб бе добавил и два хотдога към своята порция, надявайки се да я накара да изяде единия, но тя категорично бе отказала и сега той се чудеше какво да прави с толкова много храна.

— Сигурен ли си, че не ти се яде още един хотдог, Едуард? Въобще не съм го докосвал моя.

Момчето само поклати глава и започна да рови в едно от парчетата диня в чинията си. Откакто бяха седнали на масата, Гейб го наблюдаваше как често-често оглежда към съседната маса, където обядваха баща и син, последният беше приблизително на възрастта на Едуард. Той отново погледна към тях и този път Рейчъл също забеляза.

— Това момче от детската градина ли е, Едуард? — изглежда го познаваш.

— Аха. Казва се Кайл — Едуард заби поглед в чинията пред себе си. — А моето име е Чип.

Рейчъл погледна отчаяно към Гейб над главата на сина си. На съседната маса момчето на име Кайл и баща му взеха хартиените си чинии и ги занесоха до един кош за отпадъци. Едуард внимателно ги наблюдаваше.

След като се освободиха от чиниите, момчето се обърна към баща си и вдигна ръце нагоре. Баща му се усмихна, взе го на ръце и го постави на раменете си.

На лицето на Едуард се появи такъв красноречив копнеж, че Гейб трепна. Това бе нещо толкова просто… Баща, носещ сина си на рамене. Но Едуард бе твърде тежък за Рейчъл, за да го носи по този начин. Твърде тежък, за да може да бъде носен от майка си, но не и от баща си.

Вдигни ме, тате! Вдигни ме нагоре, за да мога да виждам!

Гейб извърна очи.

Рейчъл бе наблюдавала цялата сцена и той видя болезнената й реакция, предизвикана от мисълта за още едно нещо, което не можеше да направи за сина си. Тя отвори чантата си, опитвайки се да отвлече вниманието си.

— Едуард, мисля, че по себе си имаш повече храна, отколкото си изял. Дай да те избърша…

Ръцете й изведнъж замръзнаха за момент, след това се потопиха в чантата и забързано започнаха да ровят в нея.

— Гейб, портфейлът ми го няма.

— Дай да видя — той взе чантата й и погледна съдържанието й.

Натъкна се на обикновената бъркотия, състояща се от химикал, касова бележка от супермаркета, малко руло тоалетна хартия, ключодържател и един тампон, който едва-едва се подаваше от обвивката си. Можеше само да си представи колко ли ненавиждаше да харчи безценните си пари, за дамски превръзки.

— Може да си го оставила вкъщи.

— Не! Беше в чантата ми, когато ти дадох кърпичката, за да избършеш обувката си.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно — тя го изгледа замислено. — Спомняш ли си, когато се облегнах на теб? Някой ме блъсна силно изотзад. Сигурно тогава е станало.

— Колко пари имаше в себе си?

— Четиридесет и три долара. Всичките ми спестявания.

Тя изглеждаше толкова отчаяна и объркана, че сърцето му се сви от съчувствие. Знаеше колко е силна и си каза, че сигурно скоро ще се възстанови от поредната неприятност, но в същото време се чудеше колко ли пъти едно човешко същество може да бъде поставяно на колене и то все да успява да се изправя на краката си.

— Ще отида да погледна мястото, където се случи това. Може да е паднало от чантата ти, когато са те блъснали, и някой да го е предал на щандовете.

Виждаше, че тя не вярва, че е възможно. Той самият не го вярваше. Защото късметът й не бе от най-добрите.

Докато събираха съдовете си, Рейчъл се опита да скрие от Гейб колко бе разстроена от случилото се. Отчаяно се нуждаеше от тези четиридесет и три долара, за да може да изкара и следващата седмица.

Те се отдалечиха от масите за пикник и Едуард се затътри след тях. Трябваше отново да минат покрай щанда, на който работеше Керъл, вече заедно с още една по-възрастна жена, облечена в червени панталони и червена блуза с къс ръкав. Рейчъл веднага разпозна в нея бабата на Емили, малкото момиченце с левкемия. Сърцето й заби, когато разбра, че жената я е забелязала.

— Госпожо Сноупс!

— Какво правиш, Фран! — Керъл се намръщи, виждайки възрастната жена да заобикаля масата и да се отправя към Рейчъл.

Жената първо се усмихна на Рейчъл, след това извърна глава към Керъл.

— Бях помолила госпожа Сноупс да отиде в къщата на дъщеря ми и да се помоли за Емили.

— Как си могла да го направиш! — кресна Керъл. — Та тя е измамничка.

— Не е вярно — отвърна меко Фран. — Знаеш колко отчаяно се нуждаем от молитви. Само чудо може да спаси Емили.

— Няма да видиш никакво чудо от нея! — тъмните очи на Керъл се забиха в очите на Рейчъл и острите й черти се изкривиха обвинително. — Имаш ли представа колко е страдало това семейство? Как можеш да им даваш фалшиви надежди? — Рейчъл понечи да отрече, но Керъл още не беше свършила. — И колко им вземаш за услугата? Бас хващам, че молитвите ти са доста скъпи.

— Нямам никакви молитви — отвърна искрено Рейчъл. Пое си дълбоко дъх и погледна бабата на Емили право в очите. — Съжалявам, че не мога да ви помогна, но аз вече не съм вярваща.

— Сякаш някога си била — натърти Керъл.

Но Фран само се усмихна и погледна Рейчъл с дълбоко разбиране.

— Ако погледнете вътре в сърцето си, госпожо Сноупс, ще разберете, че това не е вярно. Не ни обръщайте гръб. Моите собствени молитви ми казват, че можете да помогнете на Емили.

— Но аз не мога.

— Не бихте могла да знаете, без да сте опитали. Бихте ли дошли просто за да я видите?

— Не. Не искам да ви давам фалшиви надежди.

— Извади си чековата книжка, Фран — намеси се Керъл. — Ще видиш как ще си промени решението.

Керъл бе жена, за която се предполагаше, че трябва да е изпълнена с обичта на Бога, но в сърцето й май нямаше нищо друго, освен горчилка. В миналото, когато Рейчъл все още бе в „Храма“, тя бе срещала много като Керъл, дълбоко религиозни мъже и жени, които бяха толкова закостенели в душите си, че радостите на живота сякаш бяха останали някъде далеч зад тях.

Рейчъл познаваше добре библията и разбираше какво се бе случило с хора като Керъл. Според тяхната теология, всеки един бе наследствено прокълнат и само ако си непрекъснато нащрек срещу силите на злото, за теб би могла да съществува някаква надежда за вечен живот. За такива като Керъл вярата бе станала източник на неизчерпаема загриженост.

В „Храма“ беше виждала също и такива като Фран — хора, които излъчваха някаква вътрешна светлина. На тези хора никога и през ум не им минаваше да търсят някаква прокълнатост в околните. Те бяха прекалено заети да раздават обич, съчувствие и опрощение.