Благодаря ти, Господи!

Беше го помислила някак си автоматично и бързо го изблъска от съзнанието си, когато Едуард се заби в краката й. Нямаше Господ.

— Пастор Етън ми купи захарен памук! — похвали се Едуард. Вниманието му бе напълно фокусирано върху нея и затова дори не забеляза Гейб, който стоеше на около метър отзад. — А Кристи ми купи хотдог, понеже аз почти се разплаках, когато видях прасето… — лицето му се натъжи. — Не можах да се сдържа, мамо. То е мъртво и имаше дупки вместо очи и… Те го убиха и го сготвиха на огъня.

Още една стъпка по пътя към света на възрастните. Тя обърса с палец една капка кетчуп от бузата му.

— Точно на това му викат печено прасе, партньоре.

— Никога повече няма да ям прасе! — и момчето тъжно поклати глава.

Рейчъл реши, че е по-добре да не му споменава за вероятното съдържание на неговия хотдог.

— Кристи ми купи балон, беше червен, но се спука и… — в този момент Едуард забеляза Гейб и млъкна. Придърпа Хорс към гърдите си и промяната в настроението му почти можеше да се докосне. Рейчъл си спомни за грозната сцена със змията. Понякога си мислеше, че разбира Гейб, но грубото му държание тази сутрин бе доказало колко малко всъщност го познава.

Етън се приближи към тях, кимна й студено, след това се заприказва с брат си, демонстрирайки явно пренебрежение към нея. Но тя не беше единствената, която се чувстваше пренебрегната. Усети леко движение до себе си и погледна надолу точно в момента, в който Едуард изпусна захарния си памук върху обувката на Гейб.

Гейб се опита да си отмести крака, но бе твърде късно. Лепкавата розова маса покри кафявата кожа на обувката.

— Беше случайно — бързо каза тя.

— Аз обаче не мисля така — той се втренчи в Едуард, който от своя страна се втренчи в него.

Кафявите очи на сина й гледаха мрачно, но в тях имаше и едва забележима закачливост, която й каза, че наистина съвсем не е било случайно. Той бе очаквал вниманието на Етън и сега винеше Гейб за това, че му го е отнел.

Тя бръкна в старата си платнена чантичка за салфетка, но попадна на тоалетната хартия, която използваше вместо салфетки, за да пести пари. Откъсна едно парче и му го подаде, за да си изчисти обувката.

Етън докосна хлапето по главата.

— Трябва да внимаваш с това, Едуард.

Момчето погледна от Гейб към Етън.

— Името ми е Чип.

— Чип? — усмихна се неразбиращо Етън.

Едуард кимна и заби поглед в земята. Рейчъл изгледа яростно Гейб. Не знаеше точно защо, но някак си чувстваше, че за всичко е виновен той.

— Не ставай глупав! Името ти е Едуард и би трябвало да се гордееш с него. Спомняш ли си какво ти бях разправяла за моя дядо? Това бе неговото име.

— Едуард е глупаво име. Никой не се казва така.

Етън леко стисна момчето за рамото и погледна към брат си.

— Волейболният мач скоро ще започне. Хайде да играем.

— Ти отивай — отвърна Гейб. — С Рейчъл трябва да потърсим един човек.

Етън никак не изглеждаше доволен.

— Не мисля, че това е добра идея.

— Не се безпокой за мен, става ли?

Един мускул потрепна малко над горната челюст на Етън. Рейчъл знаеше, че много му се иска да се нахвърли отгоре й, но откритата враждебност просто не му бе в характера. Затова само прокара ръка по главата на Едуард.

— Ще се видим по-късно, приятел…

Едуард изглеждаше много нещастен, докато наблюдаваше как Етън се отдалечава. Беше разделен от човека, който за него бе станал като идол, и с това целият му ден бе развален.

Рейчъл го хвана за ръката.

— Страхувам се, че от захарния ти памук нищо не става вече. Искаш ли още един?

Гейб напъха и двете си ръце в джобовете и намръщеното му лице ясно показваше какво си мисли в момента. Че тя трябва да накаже Едуард за това, че нарочно бе пуснал захарния памук върху обувката му, а не да му предлага друг. Но Гейб нямаше как да разбере и да знае за всичко, което бе преживял нейният син през краткия си живот.

— Не — прошепна той.

В този момент към тях се приближи Кристи. Бузите й бяха зачервени, а очите й развълнувано блестяха.

— Може и да не ми повярвате, но тази вечер имам среща. Майк Рийди ме покани на вечеря. Познавам го от години, но… просто не мога да повярвам, че се съгласих — Кристи едва бе изрекла новината, преди веждите й да се сбърчат, тъй като радостното й вълнение бе помрачено от несигурност. — А може би не трябваше да приемам. Ще бъда толкова нервна, че сигурно няма да мога две думи на кръст да кажа.

Преди Рейчъл да се опита да й вдъхне кураж, Гейб обгърна раменете й с ръка и леко я притисна към себе си.

— Това е едно от най-хубавите неща при теб, Кристи! Мъжете обичат да говорят, а ти си добър слушател.

— Наистина?

— Майк е хубав човек, сигурен съм, че ще си прекарате добре. Само не му позволявай прекалено много волности още от първата среща.

Кристи го изгледа внимателно, след това се изчерви.

— Сякаш някой въобще си е позволявал волности с мен…

— Това е точно поведението, което може да остави една жена прелъстена и изоставена.

Кристи се засмя и тримата се заприказваха за още няколко минути, след което тя се извини, че трябва да отиде да провери нещо в църковната тента. Рейчъл забеляза, че бе изчакала Етън да се махне, преди да се запъти натам.

— Искам да се прибираме вече — Едуард изглеждаше тъжен и нещастен.

— Не още, скъпи. Първо трябва да се видя с една жена — тя застана между Гейб и Едуард и тръгна към палатките.

Минаха покрай големите грилове с дървени въглища за печене на царевица, осигурени от местния Ротариански клуб, след това и покрай щандчето за пуканки на Арт Гилд.

— Гейб! — един слаб мъж с гъста, малко рошава коса излезе иззад една маса, на която очакваше дарения за фонда „Хуманно общество“.

— Здрасти, Карл — Гейб се запъти към него, но Рейчъл усети, че го прави без желание.

Двамата с Едуард го последваха. Карл я изгледа с любопитство, но не и с враждебност, което й показа, че този човек не е бил свързан с „Храма“. Двамата мъже си размениха любезности, след което Карл придоби делови вид.

— Трябва ни ветеринар за приюта, Гейб. Миналата седмица загубихме двегодишен доберман, само защото Тед Хартли не успя да дойде навреме от Бревърд.

— Съжалявам, Карл, но аз нямам лиценз за Северна Каролина.

— Предполагам, че доберманът нямаше да се интересува кой знае колко от документите ти.

Гейб повдигна рамене.

— А може би така или иначе нямаше да мога да го спася.

— Знам, но поне щеше да опиташ. Трябва ни местен ветеринар. Винаги съм мислил, че би трябвало да практикуваш, след като се завърна в Салвейшън.

Гейб явно искаше да смени темата.

— Моето кино отваря в петък вечер. Ще има фойерверки и посещението ще е безплатно. Надявам се да дойдете със семейството си.

— Разбира се, че ще дойдем.

Те продължиха нататък, минавайки покрай една маса, на която продаваха фланелки против мускулна дистрофия. Тълпата погълна Рейчъл и тя изпусна ръката на Едуард.

Някой я блъсна в гърба и тя се залюля към Гейб. Той я хвана за ръката и я задържа докато се окопити. Рейчъл се огледа около себе си, но не забеляза нищо необичайно.

Едуард стоеше наблизо, но не я хвана отново за ръката. Сякаш искаше да постави колкото се може по-голяма дистанция между себе си и Гейб. Малко по-напред тя забеляза маса, покрита с печени курабии, а зад нея бе Керъл Денис.

— Ето я там.

— Спомням си Керъл на млади години — каза Гейб. — Беше много сладко момиче, преди да стане толкова религиозна.

— Не е ли иронично какви неща прави религията с хората.

— Мисля, че е по-иронично това, което хората правят на религията.

В този момент Керъл вдигна очи и ръцете й замръзнаха върху една кутия с курабии, която тъкмо разопаковаше. Рейчъл веднага забеляза в погледа й всичките стари обвинения. Знаеше колко неприятна може да бъде тази жена и затова много й се искаше Едуард да не е с нея. Добре, че бе поизостанал малко назад.

Докато двамата с Гейб се приближаваха, Рейчъл си помисли, че всичко в Керъл изглежда твърде остро. Контрастът между бледата й кожа и боядисаната й черна коса я караше да изглежда някак си крехка, почти чуплива. Скулите й бяха силно издадени напред, а острата й брадичка удължаваше още повече и без това дългото й лице. Изглеждаше тънка и напрегната, сякаш всичката женственост бе някак си изпита от нея. Рейчъл си спомни за намръщения й син и почувства някакво съжаление и към двамата.

— Здравей, Керъл.

— Какво правиш тук?

— Искам да говоря с теб.

Керъл погледна към Гейб и Рейчъл усети нейната несигурност. Сигурно изпитваше съчувствие към него, но същевременно не би могла да му прости това, че общуваше с врага.

— Не мога да си представя за какво бихме могли да говорим — изражението й малко се смекчи, когато Едуард се появи иззад гърба на майка си и застана до нея. — Здравей, Едуард. Искаш ли курабия? Ето, заповядай.

Тя му подаде една бяла пластмасова чиния. Едуард заразглежда съдържанието й, след това си взе една голяма захаросана курабия.

— Благодаря.

Рейчъл си пое дъх и се хвърли напред.

— Търся нещо, което мисля, че може и да е у теб.

— Така ли?

— Библията на Дуейн.

По лисичето лице на Керъл първо се появи изненада, която бързо бе заменена с предпазливост. Рейчъл почувства тръпка на вълнение.

— И какво те кара да мислиш, че би могла да е у мен?

— Тъй като знам колко много уважаваше Дуейн. Мисля, че деверът ти е взел библията в нощта, в която Дуейн трябваше да бъде арестуван, и я е дал на теб.

— Да не би да ме обвиняваш в кражба!

Рейчъл си даваше сметка, че трябва да пипа внимателно.

— Не, сигурна съм, че си взела тази библия само за да я пазиш, и оценявам това. Но сега си я искам обратно.

— Ти си последният човек, който би трябвало да притежава библията на Дуейн.