Той се огледа около себе си и установи, че не е единственият закъснял. Кристи Браун тъкмо си проправяше път към едно свободно място на последния ред. Носеше жълта рокля с много къса пола и изражението й буквално приканваше хората да си направят съответните изводи. Той се усмихна в себе си. Както всички останали в Салвейшън, така и той, никога не бе обръщал каквото и да било внимание на Кристи, освен ако не се нуждаеше от някаква услуга. Сега обаче тя се бе превърнала в една стихия, с която всеки трябваше да се съобразява.

След службата отиде до къщата на Кал и му телефонира, за да му съобщи, че се изнася оттам за известно време. Когато чу причината, Кал не успя да сдържи яда си.

— Местиш се при вдовицата Сноупс? Етън ми каза, че ти е завъртяла главата, но аз не му повярвах. И какво, ще живееш с нея?

— Не е точно така — отвърна Гейб, макар да си даваше сметка, че не говори истината. — Тя е обект на нападки и според мен се намира в опасност.

— Тогава защо не оставиш Одел да се погрижи за това?

Гейб дочу леко изписукване, подобно на мишка, и се досети, че племенницата му сигурно е някъде близо до Кал. Роузи бе великолепно бебе, много палаво и вече проявяващо характер. За момент усети болка в гърдите си.

— Слушай, Гейб, вече разговарях с Етън. Знам, че винаги си имал слабост към ранени животни, но това ранено животно е една гърмяща змия. На човек му трябва да прекара с теб само пет минути, за да разбере, че си лесна плячка, когато става въпрос за пари и… хей!

— Гейб? — чу той гласа на етърва си.

Макар с нея да се бяха срещали само на няколко пъти, той я беше харесал много, още от самото им запознанство. Тя бе умна, упорита и почтена, точно това, от което се нуждаеше Кал след бурните си младежки години.

— Гейб, не го слушай — каза Джейн. — Не слушай и Етън. Аз харесвам вдовицата Сноупс.

Гейб се видя принуден да й припомни очевидното.

— Радвам се да го чуя, но си мисля, че ти никога не си я виждала.

— Не, не съм — отвърна етърва му с деловит глас. — Но пък живях известно време в нейната ужасна къща. Когато с Кал преминавахме през онези тежки времена… знам, че звучи глупаво, но когато се уединявах в нейната спалня или пък в детската, винаги изпитвах странно сходство между нас двете. Чувстваше се някаква абсурдност в подредбата на цялата останала къща, а начинът, по който бяха подредени тези две стаи, бе съвсем различен. Винаги съм си мислела, че тя е свестен човек.

Гейб чу как брат му се изсмя скептично някъде до нея.

— Рейчъл е последната жена, която бих могъл да нарека светица, Джейн — засмя се той. — Но иначе си права. Тя е добър човек и преживява много трудни времена. Опитай се да държиш батко ми настрани от мен за известно време, моля те.

— Ще направя всичко възможно. Успех, Гейб.

Той се обади на още няколко места, включително и на Одел Хечър, след това обра продуктите от хладилника и се отправи обратно към планината Хартейк. Когато пристигна в къщата, вече бе късен следобед. Прозорците бяха отворени, входната врата — отключена, но Рейчъл и момчето не бяха вътре.

Той занесе продуктите в кухнята и ги остави в хладилника. Когато се обърна, видя, че момчето стои до задната врата. Беше влязъл толкова тихо, че Гейб въобще не го бе чул.

Спомни си начина, по който Джейми влиташе в тяхната къща в Северна Джорджия. Тряскаше врати, тропаше с обувки и обикновено крещеше с всички сили, че е намерил някакъв много специален земен червей или пък че трябва да му се поправи някаква играчка.

— Майка ти навън ли е?

Момчето стоеше, забило поглед в пода.

— Моля те, отговори ми, Едуард — каза Гейб тихо.

— Да — промърмори той.

— Да — какво?

Раменете на момчето застинаха и той продължи да гледа надолу. Това дете определено се нуждаеше от малко строяване, най-вече за негово собствено добро. Гейб се насили да говори спокойно.

— Погледни ме.

Едуард бавно вдигна глава.

— Когато говориш с мен, Едуард, искам да ми отговаряш с „Да, господине“ и „Не, господине“. „Да, госпожо“ или „Не, госпожо“, когато говориш с майка си, с Кристи, или с някоя друга дама. Сега живееш в Северна Каролина и това е начинът, по който културните деца се обръщат към възрастните тук. Разбра ли ме?

— Аха.

— Едуард… — сега вече в гласа на Гейб се прокрадна заплашителна нотка.

— Името ми не е Едуард.

— Но нали майка ти се обръща така към теб.

— На нея й е позволено — отвърна той мрачно. — Но на теб — не.

— Как трябва да ти викам тогава?

— Чип — отвърна детето след моментно колебание.

— Чип ли?

— Не ми харесва Едуард. Искам всички да ми викат Чип.

Гейб се зачуди дали да му обясни, че Чип Стоун може би не би бил най-добрият избор на име, но след това се отказа. Винаги се бе разбирал добре с децата, но не и с това дете. То беше твърде странно.

— Едуард, намери ли канапа?

Задната врата се отвори и Рейчъл влезе при тях. Мръсните й ръце показваха, че е работила нещо в градината. Погледът й моментално се отправи към Едуард, сякаш се страхуваше, че Гейб може да му е направил нещо докато я няма. Отношението й го накара да се почувства виновен, а това никак не му хареса.

— Едуард?

Момчето отиде до стария кухненски бюфет, издърпа лявото чекмедже с две ръце и извади кълбото с канап, което си седеше на това място откакто Гейб се помнеше.

— Иди и го остави в кофата, която ползвах, ако обичаш.

Той кимна, след което предпазливо погледна към Гейб.

— Да, госпожо.

Рейчъл го изгледа изпитателно, но момчето излезе навън, без да каже нищо повече.

— Защо си го кръстила Едуард? — попита Гейб, преди да се е нахвърлила върху него заради това, което се бе случило сутринта с гартеровата змия.

— На името на дядо ми. Баба ме накара да й обещая, че ще кръстя първия си син на него.

— Добре, но не можеш ли да му викаш Ед, или пък Еди? Никой не се обръща към малко дете с Едуард.

— Извинявай, но не мога да се сетя. Какво ти влиза в работата как се обръщам към сина си?

— Просто искам да ти кажа, че той не си харесва името. Каза ми да го наричам Чип.

В очите й се насъбраха тъмнозелени буреносни облаци.

— Сигурен ли си, че не си ти този, който му е казал, че има нещо нередно с името му? Може би ти си му казал, че трябва да се казва Чип.

— Не.

Тя тръгна към него, с насочен към гърдите му пръст, все едно държеше пистолет.

— Остави сина ми на мира — Бум! — И никога не се осмелявай да заставаш между нас по начина, по който го направи тази сутрин — Бум! Бум! — държанието ти тази сутрин бе ужасно и се надявам повече да не се повтаря. Иначе ще трябва да се изнесеш незабавно оттук.

— В случай че си забравила, това е моята къща — всъщност беше на майка му, но това бяха подробности.

— Нищо не съм забравила.

С крайчеца на окото си Гейб забеляза някакво движение, което привлече вниманието му. Погледна над рамото на Рейчъл и видя, че Едуард се е изправил от външната страна на плъзгащата се врата и слуша разправията им. Дори и от разстояние Гейб почувства неговата бдителност, сякаш с нея можеше да защити майка си.

— Пак ти казвам, Гейб. Остави Едуард на мира.

Той не каза нищо, просто погледна към вратата. Момчето разбра, че го е забелязал и изчезна оттам.

Решителното изражение върху лицето на Рейчъл го накара да се откаже да спори с нея. Вместо това му се искаше да я привлече в спалнята и да започнат всичко отначало. Не можеше да й се насити. Но не бяха сами…

Той извади един лист хартия от задния си джоб и го разгъна. Това бе начинът, по който успокояваше гузната си съвест заради държанието си тази сутрин, но не беше необходимо тя да узнава това.

— Одел ми даде имената на всички, които са били на пистата за излитане през нощта, когато Г. Дуейн се е опитал да избяга.

Лошото й настроение мигом изчезна.

— О, Гейб, благодаря ти! — тя грабна листа от ръката му и седна на кухненската маса. — Вярно ли е това? В този списък има само десет имена. А изглеждаше така, сякаш през онази нощ там имаше поне сто души.

— Имало е четирима души от службата на шерифа. Присъствал е и целият личен състав на полицията в Салвейшън. Това е всичко.

Тя започна да чете имената, но в този момент се чу шум от приближаваща кола. Гейб бързо се запъти към всекидневната, но след миг се успокои, виждайки Кристи да слиза от хондата си. Отново беше облечена екстравагантно, с прилепнали къси панталонки и красива зелена блуза.

Рейчъл се запъти да я посрещне. Едуард се появи откъм страничната стена на къщата и се хвърли в ръцете й.

— Ти се върна!

— Нали ти казах, че ще се върна — тя се наведе и го целуна по върха на главата. — Уморих се да подреждам, затова реших да намина и да видя дали не искаш да отидем на големия пикник, който се организира днес следобед.

— Аууу! Може ли, мамо? Може ли?

— Разбира се. Но първо иди се измий.

Гейб се върна в кухнята и тъкмо си наливаше чаша кафе, когато двете жени влязоха при него.

— Но за какво ти е притрябвала библията на Дуейн? Какво мислиш, че… — Кристи млъкна, забелязвайки Гейб. Той знаеше, че Кристи се безпокои, че Рейчъл остава сама в къщата, и затова забеляза как на лицето й се изписва облекчение. — Здрасти, Гейб.

— Здравей, Кристи.

— Искам библията заради Едуард — каза Рейчъл, без да поглежда приятелката си в очите. — Това е семеен спомен.

Така значи, помисли си Гейб. Тя криеше истината дори и от Кристи. Той бе единственият, посветен в плановете й.

Кристи седна и започна да разглежда списъка.

— Един от тези мъже е откраднал библията в нощта, когато конфискуваха колата ми — Рейчъл взе чашата, която Гейб току-що си бе напълнил с кафе, и отпи една глътка. Не можеше да си го обясни, но някак си му беше хубаво да се отнасят с него по този начин. Рейчъл май бе единственият човек, който очакваше абсолютно всякакви услуги от него.