— Имаш ли нужда от нещо?

Не бе усетил кога се е върнала Рейчъл. Примигна с очи и кимна.

— Да — той шумно изпусна въздуха от дробовете си. — Нуждая се от теб.

Рейчъл веднага се приближи към него, притисна тялото си към неговото и той разбра, че цялото това чакане е било толкова мъчително за нея, колкото и за него. Плъзна ръце под ризата й, всъщност ризата на брат му, и докосна меката плът отдолу. Но в следващия момент тя се откъсна от ръцете му. Гейб почувства как ледена тръпка преминава през него, но бързо осъзна, че е отишла просто да заключи вратата.

Колко пъти двамата с Чери бяха правили това? Да заключват вратата на спалнята в тяхната стара фермерска къща в Джорджия, опасявайки се, че Джейми може да ги завари. Болката отново се върна.

Рейчъл го хвана за брадичката и мекият й шепот погали бузата му.

— Остани с мен, приятелю. Аз също се нуждая от теб.

Тази жена сякаш винаги успяваше да го разбере. Ръцете му отново се озоваха по топлото й тяло. Тя се изви към него и започна да му съблича дрехите. Беше задъхана, искаща и малко тромавата й нетърпеливост го възбуди до такава стенен, че повече не можеше да разсъждава. Само след секунди беше съвсем гол, ако не се брои чорапът на единия му крак.

Беше познавал тялото на Чери толкова добре, колкото и своето собствено. Къде харесваше да бъде докосвана и как искаше да бъде галена. Но Рейчъл все още си оставаше една мистерия.

Той свали ризата й, като нарочно бе достатъчно груб, за да скъса няколко от копчетата, така че Рейчъл да не се изкушава да я облича отново. След това я бутна обратно на леглото.

Тя обаче моментално се озова отгоре му.

— Кой ти е казал, че и тук ще си началник?

Той се засмя и зарови устни между гърдите й, а тя го възседна. Не беше си махнала бикините и сега го измъчваше с тях, леко движейки копринената тъкан напред и назад, нагоре и надолу, карайки го да настръхва от възбуда.

Когато усети, че не може да чака повече, той я хвана за бедрата и силно я притисна към себе си.

— Край на игричките, скъпа.

Тя се отпусна напред, търкайки зърната си в косматите му гърди, и косата й се накъдри около покритите й с лунички рамене.

— Кой го казва? — попита тя дяволито.

Той изпъшка, пъхна пръсти под бикините й и я накара да се извие от удоволствие.

След това и двамата сякаш полудяха и тъй като не можеха да вдигат никакъв шум, похотта им бе още по-безумна. Хапеше го по гърдите, след това засмука езика му. Той я опипваше по задните части и я целуваше докато не остана без дъх. Първо единият се качваше върху другия, след това си сменяха местата. Страстта им беше неописуема, огнена. Невероятна. Самите стени на стаята сякаш излъчваха секс.

Никак не му стана приятно, когато се събуди по-късно през нощта и установи, че се е върнала в собственото си легло. Една мисъл започна лекичко да го гризе отвътре. Може би трябваше да се ожени за нея. Това би решило всичките й проблеми. А и той искаше да е с нея.

Но не я обичаше, не и по начина, по който бе обичал Чери. И не би могъл да отгледа сина й. Не и сега. Всъщност никога.

През останалата част от нощта сънят така и не го споходи повече и на зазоряване той се отказа от опитите си да заспи и стана, за да си вземе душ. Знаеше, че и Рейчъл става рано, но когато се облече, тя още не се беше събудила. Усмихна се на себе си. Изглежда я беше поизтощил.

В кухнята цареше тишина. Гейб отвори задната врата, излезе навън и почувства как го залива една носталгична вълна. Почувства се така, сякаш се е върнал обратно в детството си.

И двамата с Кал бяха родени, когато родителите им бяха съвсем млади. Баща им беше завършил колежа и се бе записал да учи медицина. Родителите му бяха доста заможни и много разтревожени от прибързания му брак с дъщерята на долнокачественото семейство Глайд. Но Гейб и братята му бяха обикнали много баба си Глайд и бяха прекарвали почти цялото си свободно време в планината Хартейк.

Спомняше си как всяка сутрин нямаше търпение да изскочи навън, нетърпелив да посрещне новия ден. Налагаше се Ани да го заплашва с голямата дървена лъжица, за да го накара да се прибере и да си изяде закуската. Веднага след като я погълнеше, той отново хукваше навън, за да отиде при животинките, които го очакваха там: катерички и скунксове, сърнички, а понякога и някоя мечка. Сега вече почти нямаше мечки. Болестта по кестените ги бе лишила от любимата им храна и това бе довело до силното намаляване на броя им.

Липсваха му. Липсваше му работата с животните. Но не можеше да си позволи да мисли за тези неща сега. Имаше си киносалон, който да управлява.

Тази мисъл допълнително го потисна. Слезе по няколкото стъпала и се загледа към старата градина. Миналото лято майка му и съпругата на Кал се бяха грижили за нея. Това бе станало по времето, когато и двете бяха напуснали мъжете си. Отново беше буренясала, макар да забелязваше, че тук-там някой, вероятно Рейчъл, тъй като тя явно нямаше представа какво е това почивка, бе започнал да се грижи за нея.

Пронизителен писък разцепи утринната тишина. Идваше от предната страна на къщата и Гейб се завтече покрай страничната стена с разтуптяно сърце. Беше почти сигурен, че този път се е случило нещо доста по-сериозно от писането на графити.

Когато излезе отпред, той застина на място, виждайки Едуард да стои сам на входната врата. Беше все още по пижама и бе замръзнал от страх, втренчил се в нещо, което Гейб не можеше да види в момента.

Гейб хукна напред и веднага забеляза какво бе накарало момчето да изпищи. Една малка змия се бе свила точно до стената на къщата.

Достигна до нея с три бързи крачки и провирайки ръка през парапета, я хвана, преди да е успяла да избяга.

В този момент Рейчъл излетя от входната врата.

— Едуард! Какво става? Какво… — видя провисналата от ръката на Гейб змия.

Гейб погледна свитото от страх дете с известно раздразнение.

— Това е гартерова змия — той протегна влечугото към момчето. — Виждаш ли тази жълта ивица по гърба й? По това се познава, че е безопасна. Хайде, можеш да я докоснеш.

Едуард поклати глава и отстъпи назад.

— Хайде — изкомандва Гейб. — Казах ти, нищо няма да ти направи.

Едуард отстъпи още една крачка.

В следващия момент Рейчъл вече бе до сина си и изглежда пак бе решила да се държи с него като с малко бебе.

— Всичко е наред, миличък. Гартеровите змии са съвсем безопасни. Във фермата, където съм израснала, имаше много от тях — тя се изправи и изгледа Гейб със студена ярост. След това взе змията от ръката му и я прехвърли през парапета. — Виждаш ли? Сега ще я оставим да си отиде, за да може да намери семейството си.

Гейб я изгледа укорително. От това момче никога нямаше да стане мъж, ако майка му продължаваше да го покровителства по този начин. Гейб бе приближавал Джейми към змии, още когато прохождаше, стараейки се да го научи да различава безобидните от отровните, и на детето много му бе харесвало да ги докосва. Здравият разум му нашепваше, че има голяма разлика между дете, което е израснало със змии, и такова, което вижда жива змия може би за пръв път в живота си, но синът му беше мъртъв и той не бе в състояние да се вслушва в здравия разум.

Едуард се притисна към нея и тя го помилва по главата.

— Какво ще кажеш за една закуска, господин Ранобуднико?

Той кимна все още притиснат към скута й и Гейб едва чу думите му.

— Пастор Етън каза, че ще е хубаво днес да отида на неделното училище.

Рейчъл изглеждаше раздразнена.

— Може би някой друг път.

Гейб мислено изруга брат си, задето бе втълпил тази идея в главата на момчето. Явно не беше помислил дори за миг какво би изпитала Рейчъл, ако трябва да влезе в църквата, и то по време на служба.

— Същото каза и предната неделя — промърмори Едуард.

— Хайде да отворим новата кутия с бонбони.

— Искам този път да отида.

Гейб не можеше да понася повече ината на хлапето.

— Прави каквото ти казва майка ти.

Рейчъл се извърна към него и понечи да каже нещо, но след това се отказа и бързо вкара момчето в къщата.

Гейб се опита да избяга и от двамата, като предприе дълга разходка в гората, опитвайки се да открие мястото, където навремето си бе изградил свое собствено убежище. Още когато беше на десет или единадесет години, си бе направил няколко клетки и ги използваше, за да се грижи за всякакви ранени животни, които той или приятелите му намираха. Като си помислеше, дори се изненадваше от това колко много животни бе успял да спаси.

Този спомен му донесе само тъга. Сега дори и не искаше да се доближава до животни. Беше успял да изцери толкова много живи същества, но не бе успял да излекува себе си.

Не му се искаше да среща нито Рейчъл, нито момчето, затова когато се върна до вилата, направо се качи на пикапа и се отправи към града. Отби се в „Макдоналдс“ и си взе едно кафе. След това подкара към църквата на Етън и паркира на обичайното си място, една пресечка по-нагоре. През последните няколко недели бе посещавал редовно службата, но винаги сядаше най-отзад, идваше със закъснение и си тръгваше малко по-рано, така че да не му се налага да разговаря с никого.

Рейчъл бе обърнала гръб на Бог, но той не бе в състояние да стори същото. Вярата му не беше толкова силна, колкото на брат му, и досега не бе успяла да му помогне. Но все пак в него се бе запазило нещо и той не можеше да го остави да си отиде.

Въпреки че в последно време Етън доста го дразнеше, все пак му харесваше да го слуша как проповядва. Брат му не беше от онези афиширащи се като безкрайно праведни служители на Бога, които набиваха в съзнанието на хората всевъзможни абсолютизми и се държаха така, сякаш те контролираха единствения път към небесата. Брат му проповядваше толерантност и опрощение, справедливост и съчувствие — всичко, помисли си Гейб, което обаче не демонстрираше спрямо Рейчъл. Етън никога не бе бил лицемер и точно заради това Гейб не можеше да проумее държанието му.