— Спестявах по-голямата част от парите си, докато живеех при родителите си, така че имам достатъчно средства, за да се запиша да уча. Трябва да положа само няколко изпита, за да взема диплома за детска учителка, и предполагам, че няма да е трудно да си намеря работа, поне като помощник-учител. Това ще ми помогне да си изплащам по-лесно и ипотеката.

— Звучи чудесно.

— Трябваше да го направя още преди години.

— Може би не си била готова за това.

— Предполагам — Кристи се изсмя нервно. — Хубаво е, знаеш ли. За първи път през живота си не се чувствам невидима.

Рейчъл предполагаше, че всичко бе в резултат по-скоро на умствената нагласа на приятелката й, отколкото на промяната във външността й, но запази това мнение за себе си.

Етън се появи на вратата на спалнята, с Едуард до себе си.

— Готово е. Искаш ли сега да се захванем с библиотечката?

— Благодаря, но още не съм готова да я сложа — Кристи говореше с безцеремонност, която граничеше с грубост.

— Добре. Тогава ще инсталираме телевизора.

— Помогна ми достатъчно, Етън. Благодаря.

Нямаше как по-ясно да му подскаже, че го освобождава, но Етън отказваше да разбере намека и да си тръгне.

— Хайде, Едуард. Ела тогава да видим какво може да се направи за тази заяждаща врата на банята.

— Строителят ще изпрати някой да се погрижи за това утре. Наистина нямам повече нужда от помощта ти, Етън. Ще се видим утре на работа.

Това вече бе прекалено директно, за да може да се пренебрегне. Етън върна инструментите в куфарчето и докато се отправяше към вратата, Рейчъл изпита съжаление към великолепния пастор Бонър.



Прозорците бяха тъмни. След инцидента с горящия кръст Гейб знаеше, че Рейчъл не бива да остава сама в планината Хартейк. И сега, след като Кристи си бе заминала, той сериозно се притесняваше.

Възнамеряваше да отиде във вилата по-рано, но при него се бе отбил Етън и му се наложи да изслуша един безкраен монолог относно това колко груба била Кристи с него, след което трябваше да се прави, че не обръща внимание на няколко доста директни подмятания, че Рейчъл иска да се добере до парите му. Това определено беше вярно, но не и по начина, който имаше предвид Етън. Така срещата им се беше проточила и сега бе почти полунощ.

Той паркира пикапа близо до гаража и остана в кабината за известно време, чувствайки се объркан. Разговорът за Чери, който бе провел този следобед, макар и съвсем кратък, бе започнал да освобождава нещо в него. Ако Рейчъл живееше сама във вилата, нямаше да бъде чак толкова сложно да се нанесе при нея. Но трябваше да се съобразява и със сина й и само мисълта да живее с това бледо, мълчаливо момче накара настроението му отново да помръкне.

Детето, разбира се, не бе виновно за нищо и той се бе опитал да се отърси от отношението си към него вече десетки пъти, но не можеше. Винаги когато погледнеше към Едуард, се сещаше за Джейми и за това как по-ценното дете беше умряло.

Пое си дълбоко въздух. Тази мисъл бе грозна. Непростима. Опита се да я изблъска от главата си, взе куфара от багажника и се отправи към къщата. Макар нощта да бе облачна и наоколо да нямаше никакви лампи, той се ориентираше безпогрешно. Беше прекарал стотици нощи в тази вила, когато беше дете.

Колко пъти двамата с Кал се бяха измъквали през задния прозорец, след като заспеше Ани. И тръгваха да разучават околността. Етън бе прекалено малък, за да идва с тях, и сега все още се оплакваше понякога, че е изпуснал някои от най-вълнуващите приключения на двамата си по-големи братя.

Тъкмо когато се приближаваше към входната врата, в далечината се чу гласът на кукумявка. Обувките му издаваха мек, свистящ звук в тревата, а ключовете подрънкваха в ръката му.

— Стой, не мърдай!

Сянката на Рейчъл се появи на вратата, висока и решителна. Той понечи да измисли някаква шега, но в същия момент видя, че старият револвер на Ани Глайд е насочен право в гърдите му, и реши, че може би сега не най-подходящият момент да се прави на оригинален.

— Имам пистолет и няма да се поколебая да го използвам.

— Аз съм. По дяволите, Рейчъл, държиш се като в някой второкласен детективски филм.

Тя веднага отпусна дулото на пистолета.

— Гейб? Какво правиш тук по това време? Толкова ме изплаши!

— Дойдох, за да те пазя — отвърна сухо той.

— Посред нощ?

— Щях да дойда по-рано, но изгубих доста време с Етън.

— Брат ти е пълен идиот.

— Той също е луд по тебе — Гейб мина покрай нея и взе пистолета от ръката й.

Тя се пресегна зад плъзгащата се врата и светна жълтата външна лампа. Устата му пресъхна, когато я видя да стои там, с разголени крака и със същата синя риза, която бе носила на сутринта, когато бяха открили онзи надпис. Разбърканата й коса изглеждаше като някакво антично злато на светлината на лампата.

— Какво е това? — попита тя.

— Много добре виждаш, че е куфар. Ще се нанеса тук за известно време.

— Кристи ли те накара да го направиш?

— Не. Тя се безпокоеше, разбира се, но идеята беше моя. Докато тя беше тук, не мислех, че би могла да станеш обект на нещо повече от заплахи, но сега, когато Кристи си замина, ти ставаш доста по-уязвима.

Гейб влезе във всекидневната, остави куфара си на земята и провери револвера. Не беше зареден и той й го върна обратно. В същото време си помисли за тридесет и осемкалибровия си пистолет, който бе заключил на сигурно място, преди да напусне къщата. Да държи зареден пистолет до леглото си, изведнъж му се бе сторило неприлично.

— Прибери го някъде.

— Според теб аз не мога да се грижа за себе си, нали? Е, искам да ти кажа, че мога, затова можеш да се метнеш обратно на пикапа си и да си вървиш.

Той не успя да сдържи усмивката си.

— Спести си хвалбите, Рейчъл. Безкрайно се радваш, че съм при теб, и много добре го знаеш. Знам го и аз.

Тя направи недоверчива гримаса.

— Наистина ли се нанасяш тук?

— Достатъчно ми е трудно да спя дори и когато не се притеснявам, да не би да се случи нещо с теб.

— На мен не ми е необходима бавачка, но бих се радвала да си имам компания.

Това без съмнение щеше да бъде най-голямото й признание, че се страхува. Тя отиде да остави пистолета, а Гейб понесе куфара си по задния коридор към бившата спалня на баба си, която вече бе освободена от багажа на Кристи. Докато гледаше към старинното легло и към люлеещия се стол в ъгъла, той си спомни колко се плашеше през нощта, когато беше малък. Често това го караше да се промъква в тази стая и да се сгушва при Ани. Би могъл да отиде и при Кал, но не искаше по-големият му брат да разбере, че го е страх. Веднъж обаче пак така се беше промъкнал при баба си само за да установи, че Кал е вече там.

Чу някакъв шум зад себе си и се обърна. Рейчъл стоеше на вратата, беше разрошена и хубава. Огледа ризата, която използваше за нощница, и каза малко раздразнено:

— Толкова ли нямаш нещо друго за през нощта?

— Какво му има на това?

— Това е риза на Кал. Ако непременно искаш да си с риза, можеш да използваш някоя от моите — той хвърли куфара си на леглото, отвори го и извади една бяла риза. Беше чиста, но тук-там си личаха предишни лекета, които не бяха излезли от прането.

Рейчъл я взе и я огледа критично.

— Неговата е много по-хубава.

Той я изгледа разгневено и тя му се усмихна невинно в отговор.

— Но пък твоята изглежда много по-удобна.

— Адски права си.

Тя отново се усмихна и Гейб почувства как в него се разлива някакво удоволствие. Зачуди се как ли успяваше да открие нещо весело дори и в най-малките неща при този труден неин живот.

Рейчъл го погледна лукаво със зелените си очи и той трябваше да се подпре някъде. Тя постави предизвикателно ръка на хълбока си, като по този начин повдигна ризата си нагоре с още няколко сантиметра. Направо го влудяваше, но изглежда въобще не си даваше сметка за това.

— Ако очакваш от мен да готвя, ще трябва да купуваш всичката храна — заяви тя.

— Защо пък ще очаквам ти да готвиш? Аз вероятно бих се справил много по-добре с тази задача — не се стърпя да я подкачи той.

Тя се замисли за момент.

— Освен това ядеш много повече, така че не би било честно да харча парите си за твоята храна. Наистина, Гейб, ти имаш най-огромния апетит, който съм виждала някога. Непрекъснато ядеш.

Преди да реши как да отговори на това, един тънък глас прекъсна престрелката им.

— Мамо?

На вратата, малко зад Рейчъл, бе застанало момчето. Имаше нова пижама, толкова голяма, че се бе наложило да запретне ръкавите и крачолите. Това явно бе един от методите на Рейчъл да пести пари, като същевременно гледа в бъдещето.

Тя се приближи до него и когато се наведе, Гейб видя долната част на бикините й. Момчето го изгледа безизразно и след това заби поглед в земята. Гейб им обърна гръб и се зае да си разопакова нещата.

— Хайде, миличък, ела да си легнеш отново — обърна се Рейчъл към сина си.

— Той какво прави тук?

Тя бързо го изблъска навън в коридора.

— Тази къща е на Гейб. И той може да идва тук, когато си поиска.

— Къщата е на пастор Етън.

— Те с Гейб са братя.

— Не са — Гейб ги чу да влизат в бившата шивалня на Ани. Момчето каза нещо, което той не успя да чуе добре, но му прозвуча като обезглавявам — доста странна дума в устата на едно петгодишно хлапе. Момчето беше с особен характер и Гейб знаеше, че трябва да изпитва съжаление към него, но спомените изведнъж отново го завладяха.

Джейми, в пижамата си, току-що излязъл от банята, с това малко венче от тъмна, влажна коса точно на върха на главата му. Начинът, по който се сгушваше в скута му, взел любимата си книга. Понякога заспиваше много преди да са стигнали края на приказката. Седеше там със спящото дете, което все повече натежаваше в ръцете му, хванал малкия му бос крак в едната си ръка…