— Заслужавам повишение и ти много добре го знаеш — излая му гневно Рейчъл.

Правейки се, че не я чува, той продължи:

— Не знам как не се сетих за това още тогава — той се изтегна на тревата, подпря се на лакът и отхапа от пилето, макар в момента никак да не беше гладен. — Реших да те поставя на твърда заплата. Това означава, че независимо дали флиртуваме, или не, ти ще получаваш една и съща сума.

Очите й светнаха и в тях сякаш се появи знакът на долара.

— И колко ще е тази заплата?

Каза й и зачака малката й, подобна на ягодка уста да се отвори и да му отхапе главата. Така и стана.

— Ти си най-стиснатият, най-свидливият, най…

— Чакай, чакай, ти ли ми говориш за стиснатост?

— Аз не съм богата като теб и трябва да си броя стотинките.

— Да получаваш твърда заплата определено ще бъде по-добре за теб. Пак ще ти плащам за извънреден труд, но пък няма да има никакви последици, ако се наложи да отсъстваш по някой друг час, докато изпълняваш друга задача. Или нещо подобно — той замълча и отново отхапа от пилето. — Сега би трябвало да паднеш на колене и да ми благодариш за щедростта.

— Може би трябва да намеря един железен лост за твоите колена.

— Моля? Не те разбрах.

— Няма значение.

Искаше му се да я грабне в ръцете си още в този момент. Но не можеше да го направи, не и след това, което се бе случило първия път между тях. Въпреки всичките й приказки, че иска да се държи като лека жена, този път тя все пак заслужаваше легло, което обаче не биваше да бъде леглото на Г. Дуейн.

Заслужаваше и да й определи среща, макар по нищо да не си личеше, че на нея й минава през ума подобна мисъл. Искаше му се да я заведе в някой луксозен ресторант, дори и само за да я наблюдава как се храни.

Много му харесваше да прави това. Всеки ден намираше някакъв предлог, за да я нахрани. Сутрин си носеше закуска от „Макмъфинс“ и й казваше, че не може да закусва сам. Към обяд й съобщаваше, че е толкова гладен, че не може да се концентрира, преди да е поръчал едно меню от KFC.

Към средата на следобеда обикновено измъкваше някакви плодове и сирена от хладилника на снекбара и я караше да си даде почивка и да хапне нещо. Ако всичко това продължаваше по този начин, той скоро сигурно нямаше да може да си закопчава джинсите, но пък с всеки изминал ден Рейчъл изглеждаше все по-добре.

Бузите й се бяха налели доста и зелените й очи вече не поглъщаха цялото й лице. Торбичките под очите й също бяха изчезнали. Кожата й вече имаше много по-здрав цвят и още няколко лунички се бяха появили по скулите й. В тяло също бе напълняла, макар и малко. В никакъв случай не бе дебела, но вече не беше и онази вейка, която бе при пристигането си тук.

Една сянка помрачи мислите му, когато си спомни как Чери се бе притеснявала за теглото си. Беше й казал, че ще я обича дори и да стане сто и петдесет килограма, но така или иначе тя винаги си броеше калориите. Би я обичал дебела или слаба. Би я обичал обездвижена, стара, сбръчкана. Нямаше нещо, което би могло да е случи на тялото й, което да го накара да спре да я обича. Дори и смъртта.

Той захвърли наполовина изяденото пилешко късче в торбата, опъна се по гръб на тревата и постави ръка пред очите си, сякаш искаше да подремне малко. Почувства ръката й върху гърдите си и чу гласа й, който вече не бе ядосан.

— Разкажи ми за тях, Гейб. За Чери и Джейми.

Кожата му настръхна. Отново се беше случило. Тя бе изрекла имената им. Дори и Етън не го правеше вече. Брат му несъмнено искаше да му спести спомените, но Гейб бе започнал да мисли, че те вече не съществуват в ничия памет, освен в неговата.

Желанието да говори бе почти неудържимо, но той се опита да се придържа към малкото остатъци благоразумие, които му бяха останали. Може и да не беше с всичкия си, но не бе и толкова луд, че да започне да разказва за добродетелите на мъртвата си съпруга на жена, с която възнамеряваше да се люби при първата удала се възможност. Освен това не искаше да дава повод на Рейчъл и на острия й език да изпробват по някакъв начин остроумието си върху неговите спомени.

Мускулите на раменете му потрепнаха. Защо се опитваше да се самозаблуждава? Рейчъл би го направила на нищо заради много неща, но не и във връзка със спомените му. Не и за това. И въпреки всичко той се съпротивляваше.

Ръката й все така си стоеше близо до сърцето му, а мекият й дъх погали бузата му, когато заговори с нежност, каквато той отдавна не познаваше.

— Всички са прекалено тактични, за да ти го кажат, Бонър, но ти си изправен пред реалната опасност да се превърнеш в един от онези самовглъбени, самосъжаляващи се хора, които никой нормален човек не може да трае. Не че нямаш достатъчно основания за самосъжаление и ако не беше толкова млад, това дори би било разбираемо.

Кръвта му изведнъж закипя и почувства как го обзема ужасен гняв. Тя изглежда почувства конвулсията на мускулите му, тъй като успокоително го потупа с ръка по гърдите. Един косъм от косата й падна върху устните му. Той усети аромата на шампоана й, който му напомняше едновременно за слънчеви лъчи и за кристалночист дъжд.

— Кажи ми как се запозна с Чери.

Отново името й. Гневът му се изпари и той почувства страхотна необходимост да говори за нея, да я направи отново реална. Въпреки това му трябваше известно време, за да може да подбере думите си.

— На един пикник на неделното училище — той изпръхтя, когато острият лакът на Рейчъл се заби в корема му.

Инстинктивно вдигна ръка и отвори очи. Тя се бе разположила удобно на гърдите му, все едно че се намираше в шезлонг, и вместо да направи една от онези съчувствени физиономии, които вече бе свикнал да вижда, когато се говореше на тази тема, тя се усмихваше.

— Били сте още хлапета! Тийнейджъри ли?

— Дори и такива не бяхме още. Само на по единадесет години и тя тъкмо бе дошла да живее в Салвейшън — той се настани в полуседнало положение, премествайки малко лакътя й, така че да не е насочен директно към диафрагмата му. — Бягах по поляната, без въобще да внимавам през къде минавам, и разлях чаша „Куулейд“ отгоре й.

— Бас хващам, че не е била очарована от това.

— Тя направи най-странното възможно нещо. Погледна ме изотдолу, усмихна се и каза: „Знам, че съжаляваш.“ Само това. Знам, че съжаляваш.

Рейчъл се засмя.

— Прилича ми на човек, който не може да се сърди.

Гейб също се усмихна.

— Такава си беше. Винаги мислеше само най-доброто за хората и не мога да ти опиша колко често това я вкарваше в неприятности.

Той се излегна отново в тревистата сянка на огромния киноекран, но този път остави спомените да го завладеят. Един след друг те се връщаха при него.

Наблизо изжужа пчела. Пропя щурец. Пропитият със слънчева светлина косъм на Рейчъл помръдваше между устните му.

Клепачите му започнаха да натежават и той неусетно заспа.



На следващата вечер Рейчъл и Едуард помагаха на Кристи да си разопакова багажа. Новият й двустаен апартамент бе малък и уютен, с малко балконче и компактна кухня. Тъй като се намираше на последния етаж, на тавана също имаше прозорец, през който да влиза директно слънчевата светлина. Стените бяха прясно боядисани с бяла боя и всичко миришеше на ново.

Обзавеждането й бе докарано от склада малко по-рано през деня. То се състоеше предимно от семейни мебели, които родителите й бяха изоставили, когато се местеха във Флорида, и сега Кристи ги разглеждаше с видимо неудоволствие.

Говорейки тихо, така че да не може да я чуе никой друг, тя се обърна към Рейчъл:

— Знам, че нямам достатъчно пари, за да заменя всичките тези неща, но някак си… Как да кажа. Те просто не ми отиват вече — тя се изсмя виновно. — Слушай ме само! Едва преди пет дни си смених прическата и си купих нови дрехи, а вече си мисля, че съм друг човек. Може би просто се чувствам виновна, че не се преместих във Флорида, както искаха родителите ми.

— Последната седмица не беше никак лека за теб — Рейчъл постави последните няколко чаши на един от рафтовете в кухненския шкаф. — И недей да се тревожиш за обзавеждането. Това са основните неща и би могла да ги освежиш с възглавници, панделки, може дори да закачиш някакви постери. Всичко ще изглежда страхотно, когато подредиш.

Едуард излезе от спалнята.

— Трябва ни отвертка, за да монтираме леглото. Имаш ли?

Кристи се приближи към малкия, грижливо подреден комплект с инструмент, който седеше отворен на белия барплот, разделящ кухнята от всекидневната.

— Опитай с това.

С вид на много важен човек, предизвиквайки усмивката на Рейчъл, Едуард взе отвертката и се запъти обратно към спалнята, където го чакаше Етън. Етън Бонър може и да беше един от най-мразените от Кристи хора в момента, но щедростта му към Едуард караше Рейчъл да забрави за собственото си чувство на неприязън към него. За първи път синът й получаваше възможност да довърши някаква истинска работа заедно с възрастен мъж и той явно бе очарован от това.

Кристи погледна към спалнята и прошепна на Рейчъл:

— Етън беше ужасен в четвъртък, когато се засякохме в „Маунтинърс“, но оттогава се държи така, сякаш нищо не се е случило.

— Предполагам обаче, че му е толкова трудно да забрави за срещата ви, колкото и на теб.

— Ха!

Рейчъл се засмя и прегърна възмутената си приятелка. Тази вечер Кристи бе пременена с яркочервена тениска в комбинация с чисто нови джинси. Гримът й почти не се забелязваше и тя бе заменила златистите си сандалки с чифт стари маратонки. Нямаше нищо кой знае колко секси във външния й вид, но Рейчъл бе забелязала начина, по който очите на Етън я опипваха от време на време.

— Изгубих всичките тези години да си мечтая за някакъв недозрял лицемер, но нямам никакво намерение да продължавам по този начин!

Ако Кристи заговореше малко по-силно, Етън сигурно щеше да я чуе, но Рейчъл реши, че се е намесила достатъчно много в отношенията им и не каза нищо.