Трябваше да открие онази библия.

Утринта бе прекалено ценна, за да я разваля с тревогите си, още повече като знаеше, че ще има предостатъчно време да мисли за тях по-късно през деня, докато работеше. Кафето бе готово, наля си една пълна догоре чаша, след това я понесе към предната част на къщата.

Това бе любимото й време от деня, преди Едуард още да се е събудил и когато всичко бе ново и свежо. Да отпива от кафето си, седнала на стария люлеещ се стол близо до входната врата, докато останалият свят все още спи, бе по-ценно за нея, отколкото всичките луксове, които й осигуряваше някогашният й живот с Дуейн. По това време можеше да се отдаде на новите си мечти, които бяха съвсем скромни. Малък двор, където Едуард и приятелите му могат да си играят, може би градинка, и куче. Искаше й се синът й да си има домашен любимец.

Вдигна резето със свободната си ръка, натисна дръжката и отвори плъзгащата се входна врата. Когато стъпи навън и вдъхна дълбоко от чистия планински въздух, я завладя чувство на почти неописуемо блаженство. Каквото и да се случеше по-късно, тя си имаше този момент.

Извърна се към люлеещия се стол и еуфорията й мигом изчезна. Чашата й издрънча на дървения под, разпръсквайки горещо кафе по босите й крака, но тя почти не обърна внимание на това. Единственото, което виждаше, бе една дума, която някой бе написал с червена боя отпред на къщата, точно между прозорците.

Грешница.

Кристи бързо излезе отвътре, дългата й памучна нощница се преплиташе в краката й.

— Какво има? Чух, че… О, не…

— Изроди! — изсъска Рейчъл.

Кристи се хвана за гърлото.

— Толкова е грозно! Как може човек от този град да извърши нещо толкова грозно!

— Те ме мразят и не ме искат тук.

— Ще се обадя на Гейб.

— Не!

Но Кристи вече тичаше към телефона.

Хубавата утрин се бе превърнала в кошмар. Рейчъл почисти разлятото кафе с една стара кърпа за подсушаване на чинии и вече се бе запътила навътре, за да се облече, когато пикапът на Гейб се появи с рев на алеята към къщата, изхвърляйки чакъл изпод гумите си. Той паркира под остър ъгъл с къщата и изскочи от кабината точно когато Кристи се появи на входната врата, вече облечена с пеньоар.

Гейб явно се беше обличал много набързо. Косата му бе разрошена, обут бе в чифт измачкани бели панталони, бос.

— Гейб, добре, че дойде — извика Кристи. — Погледни това!

Но той вече бе видял грозния надпис и сега го изгледа така, сякаш силата на погледа му трябваше да бъде в състояние да го заличи на момента.

— Двамата с теб ще посетим Одел Хечър тази сутрин, Рейчъл — очите му се спряха на разголените й крака и му трябваха няколко секунди, за да се върне към мисълта си. — Ще поискам полицията да патрулира около къщата.

— Този град все повече се озлобява — каза тихо Кристи.

Докато Рейчъл стоеше безмълвно, тя му разказа за срязаните гуми и какво се бе случило в кафенето Петикоут.

— Излиза така, че Дуейн Сноупс е разбил сърцата на хората и единственият начин, по който могат да му отмъстят, е да си го изкарат на Рейчъл.

— Полицията никак няма да се трогне — обади се Рейчъл. — Те искат да се махна оттук, също като всички останали.

— Ще видим — изръмжа мрачно Гейб.

— Аз не искам да се махаш оттук — намеси се Кристи.

— А трябва. Аз бях такава егоистка. Не осъзнавах… Всичко това ще се разрасне и ще засегне и двама ви.

Очите на Кристи проблеснаха гневно.

— Въобще не ми пука.

— Ти се тревожи за себе си, не за нас — добави Гейб.

Възнамеряваше да спори с тях, но в този момент входната врата изскърца и на прага се появи Едуард. С едната си ръка държеше Хорс за ухото, а с юмрука на другата търкаше очите си. Избелялата му синя пижама вече бе прекалено къса, а картинката с боксиращи се далматинци на гърдите му бе толкова протъркана, че Рейчъл се почувства засрамена, че не полага по-добри грижи за него.

— Чух някакъв мъжки глас.

Тя бързо се приближи до него.

— Всичко е наред, миличък. Господин Бонър е тук. Ние просто си говорехме.

Едва сега детето забеляза Гейб и устните му инстинктивно се свиха.

— Той говори прекалено високо.

Рейчъл бързо го поведе навътре.

— Хайде, ела да се облечем.

Той й позволи да го хване за ръката, но когато вече минаваха през плъзгащата се врата, Едуард измърмори една дума, която майка му искрено се надяваше, че не е стигнала до ушите на Гейб.

— Задник.

Докато двамата с Едуард се облекат, Гейб изчезна някъде, но когато Рейчъл влезе в кухнята, за да помогне на Едуард за закуската, тя го забеляза близо до входната врата с кутия боя в едната си ръка и с четка в другата. Наля млякото на Едуард, след това излезе при него.

— Няма нужда да правиш това.

— Напротив, има — вече бе покрил графитите, но те все още прозираха отдолу. — Ще му трябва още една ръка, ще го довърша довечера.

— Аз ще се погрижа за това.

— Не, няма.

Тя знаеше, че трябва да настоява, но нямаше достатъчно сили за това и подозираше, че Гейб го разбира.

— Благодаря.

Малко по-късно той надникна в къщата и я повика да се качва в пикапа.

— Отиваме при Одел Хечър — каза й на тръгване.

Двадесетина минути по-късно те вече седяха пред шефа на полицията в Салвейшън. Изключително слаб, с рядка коса и гърбав нос, Хечър оглеждаше Рейчъл над рамките на пластмасовите си очила, докато слушаше информацията, предоставяна му от Гейб.

— Ще проучим случая — промърмори той, когато Гейб приключи.

Но тя видя искрица на задоволство в очите му и предположи, че този човек няма да направи нищо по въпроса. Съпругата на Хечър бе член на „Храма“, нещо, което без съмнение го е поставило в неприятно положение, след като избухна скандалът за корупция.

Рейчъл реши, че е крайно време да премине в настъпление.

— Господин Хечър, вашите хора конфискуваха колата ми в същия ден, в който избяга Дуейн. Вътре имаше една библия и бих искала да знам какво е станало с нея. Това е семеен спомен, който не би могъл да представлява някаква ценност за никой друг, затова искам да си я получа обратно.

— Колата, както и всичко, което се намираше в нея, бяха използвани, за да се покрият дълговете на Дуейн.

— Разбирам това, но все пак искам да знам къде се намира библията сега.

Чудесно разбираше, че Хечър няма желание дори и пръста си да помръдне за нея, само че едно бе да пренебрегнеш вдовицата на телеевангелиста, но съвсем друго да направиш това в присъствието на член на най-влиятелното семейство в Салвейшън.

— Ще проверя — отвърна той, кимайки студено.

— Благодаря.

Одел излезе. Гейб се изправи и се приближи до единствения прозорец в стаята, гледащ към една странична уличка, на която имаше ателие за химическо чистене и магазин за автомобилни части.

— Тревожа се за теб, Рейчъл — гласът му бе тих и неспокоен.

— Защо?

— Защото си безразсъдна. Хвърляш се в разни начинания, без да помислиш за евентуалните последици.

Тя се зачуди дали говореше за предния ден. До този момент никой от тях не бе се връщал към случилото се.

— Ти си твърде импулсивна, а това може да е опасно. Засега никой още не се е опитал да нарани теб самата, но кой знае дали и това няма да се случи.

— Няма да остана дълго тук. Веднъж да намеря парите, ще напусна Салвейшън толкова бързо, че…

— Ако намериш парите.

— Ще ги намеря. И тогава ще отида толкова далече оттук, колкото е възможно. Вероятно в Сиатъл. Ще си купя кола, която върви, една купчина книги и играчки за Едуард и малка къща, в която ще се чувствам у дома си. Тогава ще…

Тя млъкна, тъй като шефът на полицията влезе в стаята и постави пред нея един официално изглеждащ документ.

— Това е списъкът на всичко, което сме намерили в колата.

Рейчъл се втренчи в старателно подредената колонка пред себе си: пособие за стържене на леда от стъклата, регистрационни документи, малка ракла, червило. И така продължаваше надолу, описвайки всичко, което е било в колата. Тя стигна до края.

— Някой е направил грешка. Тук никъде не се споменава за библията.

— Значи не е била в колата — отвърна доволно Хечър.

— Напротив, беше. Аз лично я сложих там.

— Това е било преди три години. Понякога паметта на хората изневерява.

— Не и моята памет. Настоявам да разбера какво се е случило с тази библия!

— Нямам представа. Не е била в колата, иначе щеше да е включена в този списък — Хечър я изгледа с малките си студени очи. — Нали си спомняте, че бяхте подложена на значителен стрес през онзи ден.

— Това няма нищо общо със стреса! — искаше й се да му се разкрещи с цяло гърло, но си пое дълбоко дъх и с огромно усилие на волята си наложи да се успокои. — Раклата, която е била в колата… — тя посочи към списъка. — Как е станало така, че отново се е озовала в къщата?

— Вероятно е счетено, че е част от обзавеждането на домакинството. Колата бе продадена отделно, на търг.

— Аз поставих раклата и библията в колата в един и същ момент. Някой от вашия отдел явно е извършил злоупотреба.

Това вече никак не му се понрави.

— Ще наредя на подчинените си да патрулират покрай вилата на Глайд, госпожо Сноупс, но това няма да промени начина, по който гледат на вас хората от този град. Послушайте съвета ми и си намерете някое друго място за живеене.

— Тя има също толкова право да живее тук, колкото и всеки друг — обади се тихо Гейб.

Хечър смъкна очилата си и ги постави на бюрото.

— Аз просто заявявам фактите. Ти не беше тук, когато госпожа Сноупс и нейният съпруг почти подлудиха нашия град. Въобще не се интересуваха от кого вземат пари, стига те да отиват в техните джобове. Знам, че в последно време си преживял много, Гейб, и мога само да предполагам, че не разсъждаваш съвсем рационално. Иначе би бил по-внимателен при избора си на приятели.