Сюзън Филипс - Знойни сънища

Докато Едуард сладко си бърбореше, спомените от следобеда изгаряха съзнанието й: дъжда, тялото на Гейб, собствената й безпътица. Някога си бе представяла, че правенето на любов е подобно на това, което бе изпитала днес, но отдавна бе изоставила всякаква надежда, че нещо такова би могло да се случи на нея.

Дори и само мисълта за Гейб караше тялото й да се сгорещява. Копнееше физически за него със сила, която я плашеше, но той я привличаше и по други причини. Харесваше мрачността му, бруталната му откровеност и тромавата му любезност. Той изглежда не си даваше сметка, че е единственият човек в града, който не съдеше за нея по миналото й.

Започна да си мисли за вариант, при който Гейб не би бил толкова изстрадал човек, но бързо прогони тези мисли. Беше прекалено умна, за да се влюбва в него, дори и само във фантазиите си. Над него имаше прекалено много сенки. И ако тези сенки изобщо се отместеха някой ден от него, за да може да се влюби отново, той несъмнено би се спрял на някоя по-мила жена от Рейчъл, някоя, която няма лоша репутация, добре образована. И жена, която нямаше да се хвърля в словесни спорове с него винаги когато й се отдаде и най-малката възможност за това.

Навремето не би могла дори и да си помисли за секс с мъж, за който не възнамерява да се омъжи, но някогашната романтична мечтателка отдавна я нямаше. Тя се нуждаеше от това емоционално прегрешение. И доколкото не забравяше, че Гейб е само за секс и за нищо друго, какво толкова лошо имаше в това? Той ще бъде нейното греховно удоволствие, едно малко, егоистично преживяване, което ще си позволи, за да направи живота си поне малко по-поносим.

Докато пресичаше улицата, хванала за ръка Едуард, тя видя, че пред щанда за продажба на сладолед, разположен в единия край на сладкарницата Петикоут, има доста хора. Тридесетинагодишна жена, държаща в ръцете си бебе, застина на мястото си, когато ги видя да се приближават, след това каза нещо на тъмнокосата жена до себе си. Жената се обърна и Рейчъл видя, че това бе Керъл Денис.

Устните й се раздвижиха, но Рейчъл все още бе твърде далеч, за да чуе какво казва. Тези около нея обаче я чуха. Още една глава се извърна, след нея още една. Вече почти стигнала до масите им, Рейчъл чу някакво тихо мърморене, което продължи не повече от пет секунди. Последва тишина.

Тя намали крачки с разтуптяно сърце. За един момент всички стояха неподвижно, след което Керъл Денис й обърна гръб. Без да каже и дума, младата жена до нея направи същото. Една двойка на средна възраст последва примера им, след това и двама възрастни хора. Един по един гражданите на Салвейшън й обръщаха гърбовете си. Това бе техният старомоден начин да й дадат да разбере, че не я желаят сред себе си.

Искаше й се да избяга, но не можеше да го направи. Ръката й стисна още по-силно тази на Едуард и двамата се приближиха към витрината.

— Е, какво да бъде? — попита го тя. — Шоколад или ванилия?

Той не отвърна нищо. Усети го, че се дърпа назад, но продължи да го дърпа към витрината, твърдо решена да не покаже никаква слабост пред тези хора.

— Бас хващам, че ще предпочетеш шоколадовия.

Младият продавач с рядка коса и нездрав цвят на лицето се втренчи в нея объркано.

— Два малки сладоледа — каза тя. — Единият ванилия, другият шоколадов.

В този момент зад гърба на младежа се появи един по-възрастен човек. Рейчъл си го спомняше като Дон Брейди, собственик на кафенето и някогашен голям поддръжник на „Храма“.

Той избута продавача настрани и я изгледа с презрение.

— Щандът е затворен.

— Не можете да постъпите така, господин Брейди.

— За такива като теб мога — и той с трясък спусна дървената жалуза.

Рейчъл се почувства ужасно — не толкова заради себе си, колкото заради Едуард. Как можеха да направят такова нещо пред едно дете?

— Всички ни мразят — прошепна Едуард отстрани.

— Кой ли се интересува от мнението им? — отвърна тя високо. — И без това тук продават най-лошия сладолед. Знам едно място, където ще ни предложат нещо наистина хубаво.

Тя дръпна Едуард за ръката и се отправи обратно към ескорта, налагайки си да върви бавно, така че никой да не може да каже, че е избягала. Отвори вратата на Едуард и се наведе да му помогне да си закопчее колана, но ръката й трепереше толкова силно, че едва успя да улучи дупката.

Някой я потупа по рамото. Тя се извърна и видя зад себе си една закръглена жена на средна възраст, облечена в светлозелени панталони и бяла блуза. На яката си имаше зелена брошка, а ушите й бяха украсени с много фино изработени дървени обеци. Лицето й беше кръгло, чертите й малко груби. Носеше големи очила с широки рамки.

— Моля ви, госпожо Сноупс, трябва да говоря с вас.

Рейчъл очакваше да забележи някаква враждебност на лицето й, но това, което видя, бе единствено тревога.

— Аз вече не съм госпожа Сноупс.

Но жената сякаш въобще не я чу.

— Нуждая се от вас, за да излекувате внучката ми.

Рейчъл бе толкова изненадана, че дори не успя да отговори.

— Моля ви, госпожо Сноупс. Името й е Емили. Само на четири годинки е и има левкемия. В продължение на шест месеца състоянието й се беше подобрило, но сега… — очите на жената се напълниха със сълзи. — Не мога да си представя какво ще правим, ако я загубим.

Това бе сто пъти по-лошо от кошмара пред щанда за сладолед.

— Аз… съжалявам за внучката ви, но не бих могла да направя нищо за нея.

— Просто си сложете ръцете върху нея.

— Но аз не съм такъв лечител.

— Можете да го направите. Знам, че можете. Навремето ви гледах редовно по телевизията и пет пари не давам какво разправят хората. Знам, че сте велика жена, изпратена от Бога. Вие сте последната ни надежда, госпожо Сноупс. Емили се нуждае от някакво чудо.

Ако жената беше враждебно настроена, за Рейчъл щеше да бъде много по-лесно да понесе всичко това. Но на лицето й бе изписана такава огромна мъка.

— Вие сте! Знам, че сте вие!

— Моля ви… Съжалявам… — Рейчъл се отдръпна и се забърза към другата страна на колата.

— Поне се молете за нея — каза жената, явно изгубила надежда. — Молете се за нашето малко момиченце.

Рейчъл само кимна в отговор. Как би могла да каже на тази жена, че вече никога не се молеше, че не й е останала никаква вяра.

Тя бързо подкара обратно към Хартейк, а в стомаха си чувстваше някаква топка. Стари спомени за лекуването с вяра, практикувано от Дуейн, нахлуха в главата й. Спомни си за една жена, чийто крак бе по-дълъг от другия, и ясно виждаше как Дуейн коленичи пред нея и я хваща за по-дългия крак, близо до обувката.

В името на Исус Христос, цери, цери, казах!

И всеки телевизионен зрител видя как кракът става по-къс.

Това, което зрителите не бяха видели, бе малката хитрост, която бе извършил Дуейн веднага след като бе коленичил пред жената. Докато повдигаше по-дългия й крак, той незабелязано бе приплъзнал задната част на обувката й надолу към петата, а когато бе отправил призива си към небесата, просто бе бутнал обувката обратно. Но на телевизионния екран всичко изглеждаше така, сякаш кракът й наистина се смалява.

Рейчъл си спомняше точния момент, в който обичта й към съпруга й се бе превърнала в презрение. Това стана през нощта, когато откри, че той носи миниатюрен радиопредавател в ухото си по време на лечебните сеанси. Един от помощниците му стоеше зад кулисите и му шепнеше подробности за различни болести, посочени от присъстващите в залата върху предварително попълнени анкетни листи. Дуейн назоваваше имена на хора, които никога не бе виждал, както и точни данни за болестите им и по този начин славата му на лечител чрез вярата се разпространяваше все по-широко.

Явно бе стигнала и до тази отчаяна жена, която по някакъв начин вярваше, че вдовицата на Дуейн Сноупс би могла да изцери умиращата й внучка.

Пръстите й стиснаха конвулсивно волана. Само преди малко си бе мечтала отново да се люби с Гейб, но реалността я бе зашлевила през лицето. Трябваше да се измъкне от този град колкото се може по-скоро, иначе сигурно ще полудее. От ракличката не беше излязло нищо. Сега трябваше да се концентрира върху намирането на библията на Дуейн и да се моли, че в нея ще открие това, което търси.

Само дето тя вече не се молеше.

Тихата въздишка на Едуард я върна към действителността. Бяха спрели пред вилата. Едва сега осъзна, че бе напълно забравила за сладоледа и изгледа виновно сина си.

— О, миличък, съвсем забравих. Съжалявам.

Той се бе втренчил право пред себе си, без да протестира, без да каже нищо. За пореден път приемаше факта, че животът му бе поднесъл част от горчилката си.

— Ще се върнем обратно.

— Няма нужда. Всичко е наред.

Но не беше. Тя направи обратен завой и потегли към супермаркета на „Ингълс“, където му купи един голям „Dove“. Едуард пусна обвивката в едно кошче за отпадъци и нетърпеливо започна да ближе шоколадовата обвивка. Те се отправиха през паркинга към колата си.

Когато я наближиха, Рейчъл видя, че всичките й гуми са нарязани.