— Рейчъл. Аз съм на твоя страна.

Не бе подготвена за подобно изявление и вече толкова се беше изтощила от борбата, че думите му накараха краката й да се подкосят. Прииска й се да се облегне на него, дори и само за момент, и да остави тези широки рамене да поемат поне част от товара, който носеше на плещите си. Желанието й бе толкова силно, че чак я ужаси. Защото знаеше, че може да разчита единствено на самата себе си.

— Направо ще ме разплачеш — подхвърли презрително тя, твърдо решена да постави бариера между тях, която да е толкова голяма, че Гейб никога да не може да я прекрачи.

Но той не реагира на предизвикателството й.

— Наистина го мисля.

— Благодаря, но няма нужда — тя се извърна ядосано към него. — Кого се опитваш да заблуждаваш? След всичко, което се е случило със семейството ти, ти си толкова объркан, че не би могъл да помогнеш дори и на себе си, камо ли на мен.

Думите едва бяха излезли от устата й, когато се осъзна и дъхът й секна. Какво ставаше с нея? Не бе искала да прозвучи толкова жестоко и тя изпита чувство на неприязън към жената с толкова остър език, в каквато се беше превърнала.

Той не отвърна нищо, само безмълвно се извърна настрани.

Дори и отчаяние като нейното не би могло да бъде извинение за ужасното поведение, което току-що бе демонстрирала. Пъхна ръце в джобовете на халата и го последва в кухнята.

— Гейб, съжалявам. Не биваше да се нахвърлям върху теб по този начин.

— Забрави го — той грабна ключовете си от кухненската маса. — Обличай се, ще те закарам до вас.

— Не исках да се държа като неблагодарница — тя се приближи до него. — Ти веднъж се опита да бъдеш добър с мен, а аз се нахвърлих отгоре ти. Наистина съжалявам.

Той остана безмълвен. Часовникът на сушилната машина забръмча и Рейчъл знаеше, че не би могла да каже нищо повече. Той или щеше да приеме извинението й, или щеше да го отхвърли.

Върна се в пералното и извади розовата си рокля от машината. Беше невероятно измачкана, но тъй като нямаше нищо друго подръка, Рейчъл затвори вратата на помещението, съблече халата на Гейб и започна да облича роклята, стараейки се да не обръща внимание на състоянието й.

Тъкмо вдигаше горната й част към раменете си, когато вратата се отвори. Тя придърпа дрехата към гърдите си и се извърна към него.

Изглеждаше враждебен и мрачен: свъсени вежди, присвити устни, с ръце напъхани в джобовете на джинсите.

— Искам да ти кажа само едно нещо. Не се нуждая от съчувствието на никого, най-малко пък от твоето.

Тя наведе очи към копчетата си, тъй като това бе значително по-лесно, отколкото да срещне погледа му, и започна да се закопчава.

— Всъщност аз не ти съчувствам. Ти си прекалено самоуверен, за да предизвикваш съчувствие. Но фактът, че знам, че си изгубил съпругата и сина си, ме кара да изтръпвам от ужас.

Той не отговори нищо, но когато Рейчъл вдигна поглед към него, видя, че жилите на врата му се бяха отпуснали. Извади ръце от джобовете си, очите му се насочиха към гърдите й и тя си даде сметка, че пръстите й бяха застинали на най-горното конче. Дозакопча го.

— Какво имаше предвид, когато каза, че Етън ме глези?

— Нищо. Просто си изтървах устата.

— За Бога, Рейчъл, можеш ли поне веднъж да бъдеш откровена с мен? — той излезе бързо от стаята.

Кисел е като лимон, помисли си Рейчъл. Последва го в кухнята, където той вече бе нахлупил рекламната шапка на „Чикаго старс“ и тъкмо си слагаше слънчевите очила, явно забравил, че навън вали дъжд.

Тя се приближи към него. Широката част на роклята й се отърка в крачолите на джинсите му и тя с усилие устоя на желанието да обвие кръста му с ръка.

— Хората говорят с теб така, сякаш си готов да се разпаднеш на съставните си части във всеки един момент. Не мисля, че това е добре за теб, то ти пречи да вървиш напред. Ти си силен мъж. И всеки трябва да помни това, включително и ти самият.

— Силен! — той рязко свали очилата и ги захвърли ядосано на масата. — Ти ли ми го казваш? — шапката му също полетя към масата, но само се удари в нея и падна на пода.

Но тя не искаше да отстъпи.

— Такъв си, Гейб. Наистина си силен.

— Не ме бъркай със себе си!

Стъпките му отекнаха по мраморния под, когато мина покрай нея и се отправи към всекидневната.

Но Рейчъл бе оставала насаме с болката си прекалено често, за да го остави на мира. Всекидневната беше празна, но плъзгащите се врати, които водеха към верандата, бяха широко отворени. Приближи се към тях и го видя застанал там, хванал с две ръце перилата, с поглед зареян в планината Хартейк.

Дъждът се беше усилил, но той сякаш не забелязваше, че се мокри. Капчици вода се стичаха по косата му и потъмняваха тениската му по раменете. Рейчъл никога не бе виждала човек, който да изглежда по-самотен и затова излезе при него вън на дъжда.

Гейб не даде никакъв признак, че е чул приближаването й, и тя не беше никак подготвена, когато й заговори.

— Под леглото си държа един пистолет, Рейчъл. И той не е там, за да се отбранявам.

— О, Гейб…

Всяка нейна фибра копнееше да се докосне до него и да му донесе някакво успокоение, но той сякаш бе обграден от някаква невидима бариера, бариера, която тя се страхуваше да пресече. Вместо това застана до него и също сложи ръце върху мокрия парапет.

— Болката не отшумява ли поне малко?

— За известно време бе отшумяла. След това се появи ти.

— И съм направила живота ти по-труден?

Той се поколеба за момент.

— И аз не знам вече. Но ти определено промени доста неща.

— А на теб не ти харесва това, така ли?

— Може би ми харесва прекалено много — той най-сетне се извърна към нея. — Мисля, че последните две седмици бяха доста по-различни от предишните. Малко се разсеях благодарение на теб.

— Много се радвам да го чуя — тя му се усмихна меко.

Той се намръщи, но в гримасата му не се четеше яд.

— Не съм казал, че си била добро разсейване. Просто разсейване.

— Разбирам — дъждът просмукваше роклята й, но тук бе значително по-топло отколкото вътре, където работеше климатикът, и на Рейчъл въобще не й беше студено.

— Тя ми липсва през цялото време — очите му пробягаха по лицето й, а гласът му стана по-дълбок и пресипнал. — Тогава, защо те желая толкова силно, че чак изпитвам болка от това?

Отгласът от далечна гръмотевица придружи думите му, сякаш бе част от тях. Рейчъл усети как цялата изтръпва.

— Мисля си… мисля си, че двамата сме привлечени един към друг от отчаянието.

— Аз не мога да ти дам нищо повече от един гол секс.

— А може би точно от това се нуждая.

— Не вярвам наистина да мислиш така.

— Ти не можеш да знаеш какво мисля.

Близостта с него изведнъж й се стори опасна и тя му обърна гръб. Скръсти ръце на гърдите си и отиде в другия край на верандата. Небето бе надвиснало много ниско над тях, а по планината отсреща се движеха сивкави кълбета мъгла.

— На мен ми беше отнета женствеността, Гейб. В първата ми брачна нощ той ми изнесе лекция, сякаш написана през деветнадесети век, за това как тялото ми принадлежало на Бога и как той щял да го безпокои колкото се може по-малко. Накара ме да легна. Не докосваше гърдите ми, нито ме милваше. Просто влезе в мен. Болеше ужасно и аз започнах да плача. Колкото повече плачех, толкова по-щастлив ставаше той, тъй като това бе доказателство за моята добродетел, доказателство, че аз не съм изтъкана от плът като него. Но това не бе вярно. Откакто се помня, винаги съм била привличана от секса. Така, че не се опитвай да ми казваш какво искам.

— Добре, няма.

Дълбокото съчувствие в гласа му бе нещо, което Рейчъл не можеше да приеме. Тя се извърна към него и направи гримаса.

— Не знам, защо въобще говоря с теб за всичко това, защо дори си помислям, че бих могла да си легна с теб. Като се има предвид какъв късмет съм имала с мъжете досега, ти вероятно си същия чукан в леглото, какъвто беше и той.

Единият край на устата му се повдигна в лека усмивка.

— Може би.

Тя се подпря на парапета зад себе си.

— Беше ли верен на жена си?

— Да.

— Спал ли си с много жени?

— Не. Влюбих се в жена си още когато бях на четиринадесет години.

Той я погледна в очите и Рейчъл се опита да разбере какво искаше да й каже.

— Да не би да…

— Една жена, Рейчъл. В живота ми е имало една-единствена жена.

— Дори и след като е починала?

— Веднъж бях извикал една проститутка в Мексико, но я отпратих веднага след като си свали дрехите. Може и да си права за това, че съм чукан.

Тя се усмихна, чувствайки се някак си окрилена.

— И никой друг?

— Никой — той се приближи към нея. — И мисля да приключа с отговорите на въпросите ти засега.

— Аз ти разказах цялата си сексуална история, колкото и патетична да е тя. Така че би могъл да бъдеш малко по-подробен.

— Почти не съм и помислял за секс откакто… през последните няколко години. Поне не и докато ти не направи онзи стриптийз.

Той се спря пред нея и Рейчъл се опита да не издаде колко неудобно се чувства.

— Бях отчаяна. Знам, че вече не хващам окото, но преди бях доста хубава.

Гейб я докосна за пръв път, взе един мокър кичур коса между пръстите си и го прибра зад ухото й.

— Ти си хубава, Рейчъл. Особено, след като започна да се храниш. Вече дори бузите ти се зачервиха.

Тя се почувства така, сякаш Гейб изпиваше лицето й с очи и това я накара да се изчерви.

— Да не говорим пък за сополивия ми нос. Не се притеснявай, няма нужда да ми правиш комплименти. Това, което исках да кажа, е, че навремето изглеждах доста по-добре отсега.

— Но аз наистина ти правех комплимент.

— Кое точно беше комплимента? Сополивият нос ли?

— Не съм споменавал нищо за носа ти, ти го каза. Аз… ти си най-влудяващата жена и дори не мога да си обясня, защо толкова много ми харесва да съм с теб.