Сюзън Филипс - Знойни сънища

Етън си тръгна от къщата с явно нежелание. Рейчъл си даваше сметка, че са й необходими само няколко минути насаме с раклата, няколко минути, през които да надникне под тапицерията отвътре и след това можеше да си тръгне.

Тя хвана още по-здраво кутийката, която сега стискаше в ръката си, и реши, че трябва да спечели малко време.

— Брат ти е голям мърморко. Предполагам, че е семейна черта.

Гейб скръсти ръце на гърдите си и се облегна на една от елегантните колони, които водеха към всекидневната.

— Учуден съм, че не си съблече роклята и не му предложи да го изчукаш, за да си осигуриш мълчанието му.

— Да, всичко се случи толкова бързо и неочаквано, че просто не ми хрумна, за това.

Той повдигна вежди и пристъпи лениво към нея.

— Дай ми го.

Рейчъл почувства, че сърцето й се откъсва от мястото си и тръгва нагоре към гърлото.

— Няма начин, хубавецо. Това си е мое. Беше ми подарък от баба по случай шестия ми рожден ден.

— Казах дай ми го.

— Тя работи на полето едно цяло лято, за да ми го купи, и когато ми го подаряваше, ме накара да се закълна, че винаги ще го пазя.

— Можеш да го дадеш доброволно или ще те принудя със сила, изборът е твой.

Тя мъчително преглътна.

— Добре, добре, печелиш, ще ти го дам. Но първо искам да се подсуша, цялата съм мокра — тя понечи да се отдалечи от него по посока на всекидневната.

Гейб се изпречи пред нея, блокирайки пътя й.

— Добър опит — и с едно бързо движение той измъкна раклата от ръката й.

След това, без да обръща внимание на възмутеното й възклицание, бавно се отправи към стълбището.

— Хайде, иди се облечи, докато аз прибера това. А след това ще ми дадеш ключа.

— Чакай! — не можеше да позволи да стане така и бързо се завтече след него по мраморния под. — Ти си един садистичен задник! Защо просто не ме оставиш да погледна в него.

— Защо?

— Защото може би съм оставила нещо вътре.

— Например какво?

— Едно старо любовно писмо от Дуейн — изрече тя сред кратко колебание.

Той я изгледа с отвращение и отново заизкачва стълбите.

— Спри!

Той продължи нагоре.

— Чакай! — тя го хвана за ръката, след това й се прииска да не беше го докосвана и бързо го пусна. — Добре де, може би Дуейн е оставил нещо вътре.

Гейб се поспря, с единия крак вече на най-горното стъпало.

— Например какво?

— Ами… — мозъкът й препускаше на пълни обороти. — Кичур от косата на Едуард като бебе.

— Ще трябва да измислиш нещо значително по-добро от това — той отново се извърна.

— Добре! Ще ти кажа истината.

Тя се опита да измисли някаква друга лъжа, но не се сещаше за нищо, което да е поне малко убедително. Трябваше или да му каже истината, или да го остави да отнесе раклата със себе си. Но всъщност нямаше никакъв избор. Не можеше да позволи раклата да изчезне отново, преди да е погледнала в нея, затова трябваше да поеме риска и да му каже всичко.

— Става въпрос за отговора на въпроса къде е скрил петте милиона долара.

Това явно събуди интереса му.

— Сега вече май си говорим по същество.

Тя го изгледа и преглътна мъчително.

— Парите са мои, Бонър. Това е наследството на Едуард. Наистина има още няколко борча за изплащане, но останалото принадлежи на него. Аз съм изработила всяко пени от тези пари.

— И как точно е станало това?

Тя се приготви за атака — искаше да му даде най-нахакания възможен отговор. Но тогава, точно преди думите да излязат от устата й, нещо стана в гърлото й и гласът й изведнъж секна.

— Защото продадох душата си — успя да прошепне тя.

За момент Гейб не каза нищо. След това леко наклони глава към балкона, към който водеха стълбите.

— Ще ти намеря някаква суха дреха. Зъбите ти май тракат от студ.

Половин час по-късно тя седеше срещу него в кухнята, облечена в неговия виненочервен домашен халат и се взираше в раклата на Кенеди, поставена пред нея. Очите й бяха сухи — никога повече нямаше да си позволи да плаче пред него, но вътре в себе си се чувстваше по-отчаяна от всякога.

— А бях толкова сигурна… — тя поклати глава, все още не можеща да повярва, че в раклата нямаше нищо. Бяха изследвали всеки сантиметър от нея и не бяха открили нищо: нито тайник, съдържащ ключ за банков сейф, нито номер на банкова сметка в швейцарска банка, зашит под подплатата, нито карта или микрофилм, или пък компютърна парола.

Искаше й се да заудря с юмруци по масата, но вместо това си наложи да разсъждава трезво.

— Областният шериф беше тук заедно с полицаи от Салвейшън, имаше доста представители на властта. Някой от тях е погледнал в раклата, когато е била описвана за конфискуване, и вероятно е открил нещо. Някой от тях притежава това, което търся.

— Не се връзва — Гейб взе чашата й за кафе, отиде до мивката и я напълни отново от един кафеник на тезгяха. — Казваш, че си проверила кутията, преди да се качиш на колата. Погледнала си и не си видяла нищо, така че, защо мислиш, че те са видели? Освен това, ако шерифът или пък някой от местните полицаи се бяха натъкнали на такова богатство, досега сигурно щяхме да забележим някаква промяна в начина им на живот, а единственият човек в областта, който наистина е харчил големи пари, е Кал.

— Може би той…

— Дори не си го и помисляй. Кал направи милиони, докато беше в Националната футболна лига. Освен това, ако той или Джейн бяха намерили нещо в тази кутия, те нямаше да го запазят в тайна.

Той, разбира се, беше прав. Рейчъл се отпусна уморено на тапицираното с червено кадифе канапе в ъгъла на кухнята, предназначен за хранене. По нейно време стените на този ъгъл бяха облепени с ужасни тапети на разцъфтели металически рози, които сега бяха подменени пак с тапети, но изобразяващи малки жълти розови пъпки. Те бяха толкова неподходящи, че Рейчъл би могла да си ги обясни само с някаква странна шега на сегашните собственици на къщата.

Гейб постави току-що напълнената чаша пред нея и прокара ръка по рамото й с един изненадващо нежен жест. Искаше й се да наклони глава към дланта му, но той я отдръпна, преди да е успяла да се поддаде на импулса.

— Рейчъл, най-вероятно парите са на дъното на океана.

Тя поклати недоверчиво глава.

— Дуейн трябваше да напусне страната прекалено бързо, за да има време да извърши каквато и да било трансакция на такава голяма сума. А и не би могъл да вземе със себе си толкова пари за толкова кратък период от време.

Гейб седеше точно срещу нея, поставил ръцете си на масата. Погледът й се насочи към тях. Дланите му бяха силни и загорели, с малки тъмни косъмчета по тях.

— Разкажи ми отново какво точно каза той през онзи ден.

Тя повтори отново цялата история, без да скрива нищо. Когато привърши, тя също преплете ръцете си върху масата.

— Искаше ми се да му вярвам, когато ми каза, че иска да се сбогува с Едуард, но в същото време знаех, че нещо не е наред. Предполагам, че е обичал сина си по някакъв абстрактен начин, но не и истински. Той бе прекалено егоцентричен, за да е добър баща.

— Тогава, защо просто не ти е казал да му занесеш раклата? Защо въобще е трябвало да те кара да водиш Едуард при него?

— Защото по това време ние вече почти не си говорехме и той си е давал сметка, че единственият начин да не му откажа, е, ако поиска да се сбогува с Едуард — тя обгърна чашата си с ръце. — Още по време на бременността окончателно осъзнах какво всъщност става в „Храма“ и бях решила да го напусна. Но когато му го казах, той направо подивя. Не заради някакви чувства, а понеже по онова време бях прекалено популярна сред електронното му паство — устните й се изкривиха в горчива усмивка. — Каза ми, че ще ми отнеме Едуард, ако се опитам да го напусна. Трябваше да си стоя на задника, да се показвам по телевизията с него при всяко предаване и да не давам абсолютно никакъв признак, че съм нещастна. Заплаши ме, че в противен случай ще намери мъже, които да свидетелстват, че съм ги съблазнявала, и по този начин ще докаже, че не съм добра майка.

— Мръсник!

— Не и според неговите разсъждения. Той си имаше аргументи, които оправдаваха поведението му.

— Казваш, че е поискал да занесеш и библията му.

— Тя бе подарък от майка му. Беше много чувствителен относно… — тя изведнъж се сепна и закова поглед в него. — Мислиш ли, че това, което търся, би могло да се намира в библията?

— Не мисля, че въобще съществува някакво разковниче. Парите са в океана.

— Не вярвам! Нямаш представа колко отчаян звучеше онази вечер по телефона.

— Всеки момент е очаквал да го арестуват и се е приготвял да избяга от страната. Това би извадило всеки от равновесие.

— Добре! Щом искаш, не ми вярвай — тя рязко се изправи.

Трябваше да открие тази библия. Намирането на парите бе единствената надежда, която й беше останала, но на него явно не му пукаше за това.

Носът й бе потекъл от прекалено много емоции и тя подсмръкна няколко пъти, докато отиваше към пералното, за да си вземе роклята, поставена в сушилната машина там.

Чу гласа му зад себе си, мек като дъжда, който ръмеше навън.