— По дяволите, откъде можех да зная, че си ти?

— Това не е извинение — тя изохка отново, когато Гейб започна изненадващо внимателно да опипва ръката й, опитвайки се да установи дали има някакво нараняване.

— Ако знаех, че си ти, щях да те хвърля направо през балкона. Тук боли ли?

— Да, боли!

— По дяволите, ти си била голяма ревла.

Тя вдигна крак и го фрасна по пищяла, но бе прекалено близо до него, за да може да му нанесе някакво сериозно поражение.

Без да обръща внимание на опита й, той й пусна ръката.

— Вероятно само е ожулена, но за да си сигурна, че няма нещо по-сериозно, най-добре ще е да си направиш рентгенова снимка.

Сякаш можеше да си позволи подобно нещо.

— Ако не се оправи до ден-два, ще си направя.

— Поне я дръж превързана през рамото.

— Да, и да ме уволниш, тъй като няма да мога да си върша работата? Не, благодаря.

Той си пое дълбоко дъх, сякаш се опитваше да мобилизира последните остатъци от търпението си, и изрече с равен глас:

— Няма да те уволнявам.

— Нямам нужда от милосърдието ти!

— Ти си направо невъзможна! Опитвам се да се държа добре, а всичко, което получавам в отговор, е една огромна уста.

Може би беше заради думата уста, но споменът за начина, по който бе изглеждал, преди да си обуе джинсите, изведнъж отново се появи в главата й. Осъзна, че пак се е втренчила в него, както и той в нея и облиза пресъхналите си устни.

Неговите устни също се размърдаха, сякаш имаше намерение да каже нещо, но след това е забравил какво. Тя не можеше повече да изтърпи това неочаквано и необяснимо напрежение, затова рязко стана от леглото.

— Хайде, ела. Ще ти покажа къщата.

— Аз живея тук. От къде на къде ти ще ме развеждаш из тази къща?

— За да научиш повече за историята й — и, разбира се, защото по този начин щеше да може да огледа и останалите стаи, надявайки се някъде да зърне липсващата ракличка.

— Това да не е връх Върнън.

— Хайде, Бонър! Страшно ми се иска да разгледам отново бившето си жилище, а и ти май няма какво друго да правиш.

Очакваше да й отговори, че може да си легне да спи, но той не го направи и Рейчъл си спомни думите му, когато беше погледнал към часовника.

— Една обиколка на къщата посред нощ ще ти се отрази много добре на безсънието.

— Откъде знаеш, че страдам от безсъние?

Значи все пак предположението й се бе оказало вярно.

— Аз съм психолог.

Тя се запъти към съседната стаичка, която бе изпълнявала ролята на гардеробна на Дуейн, и преди Бонър да се опита да се възпротиви, отвори широко вратата й. Очите й се плъзнаха по добре подредените рафтове и по наполовина празните закачалки. Имаше само няколко мъжки костюма и тя се запита дали бяха на Гейб, или на брат му. Видя и няколко чифта тъмни панталони и дънкови работни ризи, които със сигурност принадлежаха на Гейб. На единия рафт бяха подредени само джинсови панталони. На друг — тениски. От раклата нямаше и следа.

Бонър се приближи откъм гърба й, но преди да успее да протестира срещу надничането в гардероба му, тя каза:

— Дуейн пълнеше това място с маркови костюми, стодоларови копринени вратовръзки и толкова чифта обувки, направени по поръчка, колкото нямаше да може да износи и за два живота. Винаги се обличаше официално, дори и когато отмаряше вкъщи. Не че това се случваше често, той си беше работохолик.

— Не че искам да наранявам чувствата ти, Рейчъл, но трябва да ти кажа, че въобще не се интересувам от живота на Дуейн.

Нито пък тя.

— Разходката едва сега започва.

Тя се запъти към коридора, след това го поведе към спалните за гости, назовавайки мимоходом имената на важни политически фигури, които са спали във всяка от тях. Някои от нещата, които му бърбореше, дори бяха истина. Гейб вървеше след нея, без да каже дума, само я гледаше изпитателно. Явно се беше досетил, че посещението й има някаква конкретна цел, но все още не знаеше каква е тя.

Бяха останали необходени само две стаи — нейната спалня и детската — а тя все още не бе открила раклата. Приближи се към вратата на детската, но ръката му светкавично се протегна и покри нейната още преди да е успяла да натисне дръжката.

— Обиколката приключи.

— Но това бе стаята на Едуард. Искам да я видя — както й се искаше да види и бившата си спалня.

— Ще те закарам до вкъщи.

— По-късно.

— Не, сега.

— Добре.

Той изглеждаше учуден, че се е предала толкова бързо. Поколеба се за миг и кимна с глава.

— Изчакай само да си облека още някаква дреха.

— Няма нужда да бързаш.

Той се извърна и влезе в спалнята, а тя моментално хвана дръжката на вратата на детската стая.

— Казах ти, че обиколката е приключена — обади се той зад нея.

— Държиш се като абсолютен кретен! Имам толкова много хубави спомени от тази стая и искам да я видя отново.

— Толкова съм трогнат, че направо ще се разплача — избоботи той. — Хайде, ела да ми помогнеш да се облека — той затръшна вратата на детската, преди да е успяла да хвърли дори и един поглед вътре, и започна да я бута по посока на неговата спалня.

— Не си прави труда. Ще се прибера пеш.

— Е, кажи ми сега, кой е кретен?

Прав беше, разбира се, но тя бе толкова разстроена от факта, че не успя да огледа цялата къща. След като влязоха в спалнята, той затвори вратата зад гърба си и се отправи към гардеробната.

В този момент тя забеляза ключа, който й беше отнел преди малко. Беше го оставил на нощното шкафче и тя бързо и безшумно го грабна и го пъхна в джоба си. След това се облегна небрежно на таблата на леглото.

— Мога ли поне да погледна бившата си стая?

Той се появи откъм малката стаичка, закопчавайки една дънкова риза.

— Не. Етърва ми я използва за офис, когато остава тук, и мисля, че никак няма да й хареса да се ровиш в нещата й.

— Кой ти е споменавал за ровене? Искам просто да я погледна.

— Няма да стане — той вдигна чифт чорапи от пода и напъха краката си в тях.

Докато обуваше обувките си, тя погледна към отсрещната стена, зад която се намираше банята, свързваща тази стая с нейната.

— Брат ти и жена му често ли идват тук?

— Не много често — той се изправи. — Те не харесват много тази къща.

— Тогава защо са я купили?

— Защото търсеха уединение. Живяха тук в продължение на три месеца веднага след като се ожениха, но оттогава почти не са идвали. Кал и без това все още бе в договорни отношения с Чикаго старс.

— И с какво се занимават сега?

— Той основа медицинско училище към университета на Северна Каролина, а тя преподава в него. В близко време възнамеряват да направят основен ремонт на къщата. А вие с Дуейн защо не спяхте в една и съща стая?

— Той много хъркаше.

— Престани с глупостите, Рейчъл! Мислиш ли, че можеш да го направиш? Мислиш ли, че можеш да престанеш да дрънкаш измишльотини за достатъчно дълго време, че да можем да проведем един нормален разговор? Или вече лъжеш толкова отдавна, че просто си забравила как се казва истината?

— Мога да те уверя, че аз съм една много почтена жена!

— Дрън-дрън.

— Не спяхме в една и съща стая, тъй като той не искаше да бъде съблазняван.

— Съблазняван да прави какво?

— Ти какво мислиш?

— Ти си била негова съпруга.

— Да, неговата девствена половинка.

— Но вие имате дете, Рейчъл.

— Това е цяло чудо, като се вземе предвид, че…

— Аз си мислех, че Г. Дуейн е бил някакъв жребец в леглото. Да не би да искаш да ми кажеш, че не е обичал секса?

— Напротив, много го обичаше. Но когато го прави с други жени. Съпругата му трябваше да си остане непокътната.

— Това е идиотско.

— Така е, но такъв беше и Дуейн.

Той се изхили, точно в момента, в който би могъл да покаже поне малко съчувствие.

— Хайде, Бонър! Не мога да повярвам, че ще излезеш такъв негодник и няма да ме пуснеш да погледна стаята на Едуард.

— Животът е несправедлив — той посочи с глава към вратата. — Да тръгваме.

Нямаше смисъл да спори, особено след като си беше прибрала ключа и можеше да се върне, когато е сигурна, че в къщата няма никой. Последва го в гаража, в който се намираха един огромен тъмносин мерцедес и мръсния, стар пикап на Гейб.

Тя кимна към мерцедеса.

— На брат ти ли е?

— Мой.

— Мили Боже, ти май наистина си богат!

Гейб изсумтя и се качи на пикапа. След малко вече се спускаха по алеята към вратите, украсени с молещи се ръце.

Беше почти два часа през нощта, пътят беше пуст и тя се чувстваше абсолютно изтощена. Отпусна главата си назад и си позволи няколко безценни минути на самосъжаление. Не бе помръднала и крачка напред в сравнение с момента, в който бе видяла снимката в списанието. Все още нямаше представа дали раклата се намира в къщата, но поне бе успяла да си вземе обратно ключа. След колко ли време Гейб щеше да се сети, че го е прибрала?

— По дяволите! — Гейб рязко натисна спирачките и тялото й се понесе напред.

Тесният планински път, виеш се към къщата на Ани, бе блокиран от някаква геометрична форма, висока почти два метра. Гледката бе толкова неочаквана, че мозъкът й в първия момент не можа да асимилира какво е това. Но тази парализа не продължи дълго и разумът й в крайна сметка бе принуден да идентифицира това, което виждаха очите й.

Тлеещите остатъци на огромен дървен кръст.

Девета глава

Ледена тръпка премина по гръбнака на Рейчъл.

— Запалили са този кръст, за да ме сплашат — прошепна тя.

Гейб отвори вратата на камионетката и изскочи навън. В светлината на фаровете Рейчъл го наблюдаваше как ритна кръста, който се срина на земята, разпръсквайки множество искри. С подкосени крака и тя слезе от колата. Усети, че дланите на ръцете й са влажни. Гейб взе една лопата от багажника и започна да разбива на парчета все още димящите остатъци.