За нейна изненада, Гейб се извърна към часовника на нощното шкафче и погледна фосфоресциращия циферблат.

— По дяволите. Спал съм само един час.

Рейчъл не можеше да проумее какво говори. Отстъпи крачка назад, като продължаваше да държи светлината закована върху очите му. Той се надигна и седна в леглото.

— Имаш ли пистолет?

Тя не отвърна нищо. Определено беше гол, вече бе сигурна в това, но лъчът на фенерчето бе фокусиран прекалено високо, за да може да го разгледа по-подробно.

— Хайде, застреляй ме, какво чакаш — той се втренчи право в нея.

В очите му нямаше никакъв страх, бяха съвършено празни. Явно въобще не му пукаше дали човекът, който го осветяваше, е въоръжен, или не, дали ще го застреля, или ще го остави на мира. Що за човек трябва да си, за да не се страхуваш от смъртта?

— Хайде! Направи го. Или го направи, или се разкарай оттук.

Яростта в гласа му я изплаши толкова много, че й се прииска да се обърне и да хукне с всички сили навън. Изгаси фенерчето, завъртя се кръгом и побягна по коридора. Мракът я обграждаше отвсякъде. Намери слепешком парапета на балкона и придържайки се за него, се запъти към стълбите.

Той я хвана още на първото стъпало.

— Копеле такова… — грабвайки я за ръката, той я тръшна в стената.

Рейчъл удари първо рамото, а след това и главата си. Силна болка преряза ръката и бедрото й, но ударът в главата я зашемети достатъчно, за да я притъпи. Краката й се подкосиха, пред очите й се появиха искри и тя се свлече на пода.

Той се хвърли отгоре й. Почувства голата му кожа и твърдите му сухожилия, а след миг ръката му се вплете в дългата й коса.

За един миг той замръзна, след това изпсува ожесточено и се изправи на крака. Само след миг стълбището бе облято от светлината на двуметровия полилей, който бе закачен над фоайето. Все още зашеметена, тя го изгледа отдолу нагоре и се убеди, че не се е излъгала. Беше съвършено гол. Колкото и да беше зашеметена, тя откри, че очите й са привлечени от най-голата част от него, и точно когато всичките й сили би следвало да са насочени към това как да се измъкне от положението, в което се намираше, тя изведнъж се отнесе.

Той беше красив. По-голям, отколкото на Дуейн. И по-дебел. Искаше й се да го докосне.

Дуейн никога не й бе позволявал да задоволи сексуалното си любопитство. Интимните удоволствия бяха запазени за него, не за нея. Тя бе портиерка на вратата към рая, беше предопределена за благочестие, а не за страст, и никога не й бе разрешавано да го гали или да прави всичките онези неща, за които понякога си фантазираше. Трябваше само да лежи тихо и да се моли за неговото спасение, докато той проникваше в нея.

Бонър приклекна до нея и с това си движение й скри гледката.

— Колко?

— Един — успя да промълви тя.

— Опитай да фокусираш погледа си, Рейчъл. Колко пръста ти показвам сега?

Пръсти ли? Той говорел за пръсти!

— Махай се — изсумтя тя.

Той се отдалечи, но след момент се върна обратно, държейки в ръка фенерчето. Отново клекна до нея, включи светлината, повдигна клепачите й и насочи лъча право в очите й. Тя се опита да се извърне настрани.

— Стой мирно.

— Остави ме на мира.

— Зениците ти реагират. Явно нямаш наранявания по главата — той загаси светлината.

— Ти пък какво разбираш от тези работи. Нали си ветеринарен доктор — гол доктор, помисли си тя и изсумтя отново, опитвайки се да се изправи.

Гейб я бутна обратно на пода.

— Недей да бързаш толкова, съвземи се. Искам да си напълно възстановена, когато се обадя на полицията, за да дойдат да те арестуват.

— Пука ми!

Той я изгледа подозрително и въздъхна.

— Ти наистина се нуждаеш от коренна промяна в поведението си.

— Начукай си го, Бонър. Няма да се обадиш да ме арестуват, и двамата го знаем, така че просто престани да ме заплашваш.

— И какво те кара да мислиш така?

— Фактът, че не ти пука дотолкова, че да се занимаваш с полицията.

— Мислиш, че не ми пука, че си влязла с взлом в тази къща посред нощ?

— Може би само малко, но не достатъчно. Теб не те е грижа за нищо на този свят. И защо е така, между другото? — не бе изненадана, когато не получи отговор. Главата й сякаш започваше да се оправя. — Слушай, защо не вземеш да си облечеш нещо?

Той се погледна, сякаш напълно бе забравил, че е гол, и бавно се изправи на крака.

— Това притеснява ли те?

— Никак даже — тя преглътна мъчително, а погледът й оставаше прикован на най-привлекателната част от тялото му. Дали си въобразяваше, или пенисът му наистина се уголемяваше? Почувства, че отново й се завива свят. Може би пък наистина имаше някакво нараняване на главата. Само дето това, което чувстваше в момента, го чувстваше в краката си. В стомаха си. В гърдите си.

— Рейчъл.

— Какво?

— Къде гледаш?

Тя рязко вдигна глава, усети, че се изчервява, и това страшно я ядоса. Но ядът й нарасна още повече, когато видя едва забележимата усмивка на устните му и осъзна, че нещо най-после е успяло да развълнува една много деликатна част от тялото на Господин Киселия. И това нещо бе тя.

Решително се изправи до седнало положение.

— Просто си облечи дрехите, ако обичаш. Направо ми се повдига като те гледам гол.

Той сложи ръце на кръста си.

— Ти си тази, която нахълта тук. Аз сладко си спях, когато нахлу в спалнята ми. А сега кажи ми какво търсиш?

Тя се изправи на крака.

— Трябва да тръгвам.

— Сигурно е така.

— Наистина, Бонър. Вече е много късно, прекарах си чудесно, разглеждайки голото ти тяло, но…

— Ела тук — той я забута към спалнята си.

Още един кристален полилей хвърли обилна светлина, когато Бонър щракна ключа.

— Не прави това.

— Млъквай! — той я бутна на огромното легло, след това грабна чифт джинси от облегалката на един стол, който навремето бе в нейната спалня.

Тя наблюдаваше всяко негово движение, докато пъхаше в тях единия си крак, а след това и другия. Не пропусна да забележи, че той не си направи труда да облече някакво бельо. Навремето Дуейн използваше копринени боксерки, специално поръчани от Лондон. Тя едва успя да потисне въздишката си на съжаление в момента, в който Бонър вдигна ципа на джинсите. Може и да беше негодник, но тялото му бе страхотно.

Степента на сексуална чувственост, която изпитваше в негово присъствие, започваше да я безпокои. Тялото й бе мъртво за света вече толкова дълго време. Защо ли се опитваше да се върне към живот точно сега? И защо точно с него?

Тя си наложи да отмести погледа си и бързо огледа стаята. Раклата на Кенеди не се виждаше никъде, но иначе обзавеждането си беше същото, каквото го беше оставила. Червени кадифени завеси, украсени с черни и златни пискюли, закриваха прозорците. Макар никога да не бе посещавала публичен дом, винаги бе вярвала, че тази стая много би подхождала за едно такова заведение.

Най-ужасната мебел бе огледалото над леглото, обградено от балдахин, също направен от червено кадифе. Тъй като Дуейн никога не бе водил други жени тук и понеже винаги държеше лампите да са изгасени, когато имаше полово сношение с нея, тя само можеше да си представя какви ли чудати емоции му е носело това огледало. В крайна сметка бе започнала да подозира, че той има нужда да види образа си още в момента, в който се събуди, за да се увери, че и през изминалата нощ Бог не го е изпратил в ада.

— И така, Рейчъл, ще ми кажеш ли най-после какво търсиш тук?

Има мъже, помисли си тя, които е много по-хубаво да гледаш, отколкото да слушаш.

— Късно е вече. Може би някой друг път — той се приближи към нея и Рейчъл отново почувства как потреперва при вида на перфектното му тяло. — Сега наистина не се чувствам добре. Може би имам някакво нараняване на главата все пак.

Той прекара ръка по лицето й.

— Носът ти е студен. Нищо ти няма.

— Дори и така да е, какво правя тук, теб не те засяга. Свързано е с миналото ми, а ти нямаш нищо общо с него.

— Стига си го увъртала. Няма да те пусна да излезеш оттук, докато не ми кажеш истината.

— Изпитвах носталгия, това е всичко. И си мислех, че къщата е празна.

Той посочи с палец към огледалото над леглото.

— Имаш множество хубави спомени оттук, така ли?

— Това бе спалнята на Дуейн, не моята.

— Твоята сигурно е била съседната стая.

Тя кимна и си спомни за уютното убежище, което си беше спретнала в съседната стая: мебелите, направени от черешово дърво, плетения килим, светлосините стени с тебеширено бяло по краищата. Само нейната спалня и детската стая не носеха отпечатъка на Дуейн.

— Как влезе тук?

— Задната врата не беше заключена.

— Ти си лъжкиня. Аз лично я заключих.

— Добре де, отворих ключалката с една фиба.

— Твоята коса не е виждала фиба от месеци.

— Хубаво де, Бонър, след като се правиш на толкова умен, как мислиш, че съм влязла?

— Да отключваш ключалки с фиба е много разпространено във филмите, но в реалния живот не е чак толкова практично — той я изгледа критично и след това с толкова бързо движение, че тя въобще не успя да реагира, прокара ръцете си отстрани по тялото й. Трябваше му само секунда, за да намери ключа в джоба на пуловера й, след което победоносно го разклати пред очите й. — Мисля, че си имала ключ, който случайно си забравила да върнеш, когато си била изгонена от тази къща.

— Дай ми го.

— Как ли пък не — отвърна той саркастично. — Брат ми направо обожава да ограбват къщата му.

— Наистина ли мислиш, че в тази къща има нещо, което ще искам да открадна? — тя отново наметна пуловера си и изохка болезнено, когато силна болка преряза ръката й от горе на долу.

— Какво ти има?

— Какво трябва да ми има според теб? Ти ме блъсна с всички сили в стената, грубиянино! Ръката ме боли ужасно!

На лицето му се появи нещо като съжаление.