Той поздрави Трейси Лонгбен и Сара Къртис, и с двете беше връстник, след това изказа съчувствието си на Остин Лонгбен заради счупената му китка и се възхити на новите розови маратонки на Тейлър Къртис. С крайчеца на окото си забеляза, че най-отстрани самотно е застанал Едуард Сноупс.

Стоун, напомни си той, не Сноупс. Фамилното име на момчето бе официално променено. Жалко, че Рейчъл не бе направила нещо и за първото му име. Защо ли не го наричаше Еди или Тед?

Почувства, че нещо гризе съвестта му. Момчето беше вече за трети ден в детската градина, а Етън дори веднъж не се бе приближил до него. В края на краищата не беше грешка на Едуард това, че родителите му са измамници, и Етън нямаше никакво основание да го пренебрегва, ако се изключи безпочвения му гняв.

Спомни си за вчерашното телефонно обаждане на Керъл Денис. Неговият гняв беше нищо в сравнение с нейния. Беше бясна, че е разрешил на Рейчъл да остане във вилата на Ани, а той пък не искаше да замесва Гейб във всичко това, затова и не й каза, че това е било решение на брат му.

Беше се опитал да разговаря спокойно с нея, меко напомняйки й, че трябва да са много внимателни, когато осъждат някого, дори и да е умрял преди много време, но тя не искаше и да чуе аргументите му.

Никак не му се искаше да влиза в конфликт с Керъл. Макар религията, която тя изповядваше, да бе по-ограничителна от неговата, това бе една дълбоко набожна жена, допринесла много за доброто на града.

— Ако й разрешите да остане по-дълго в тази къща, пасторе — бе му казала тя, — това неминуемо ще рефлектира върху авторитета ви, а аз не мисля, че бихте желали това.

Макар че беше права, поведението й го беше подразнило.

— Е, ще гледам да се оправя някак си, ако се стигне дотам — бе отговорил той колкото може по-меко.

Сега се запъти към Едуард и му се усмихна.

— Здрасти, приятел. Как мина денят ти?

— Добре.

Детето вдигна към него големите си кафяви очи. Имаше малко лунички по кожата около носа си, но иначе бе доста хубаво хлапе и Етън реши, че го харесва.

— Имаш ли си вече приятели?

Едуард не отговори.

— Може би на другите деца ще им трябва известно време, за да свикнат с теб, но рано или късно и това ще се случи.

Момчето отново погледна към него и примигна.

— Мислиш ли, че Кристи може да е забравила да дойде да ме вземе?

— Кристи никога нищо не забравя, Едуард. На нея винаги може да се разчита.

Кристи дочу думите на Етън, тъй като точно в този момент се приближаваше откъм гърба им. Да се разчита. Това бе всичко, което значеше тя за Етън Бонър. Добрата стара Кристи Браун, на която винаги може да се разчита. Кристи ще направи това. Кристи ще се погрижи за онова.

Тя въздъхна незабележимо. А какво очакваше? Трябваше ли да се надява Етън да я гледа с очите, с които гледаше Лора Делапино само преди няколко секунди? Никак не бе вероятно. Лора бе красива и надарена и Кристи въобще не можеше да се сравнява с нея. Тя обаче си имаше своята гордост и с течение на годините се бе научила да скрива болезнената си срамежливост зад една почти брутална работоспособност. Можеше да свърши всичко, което имаше за вършене. Всичко, освен да спечели сърцето на Етън Бонър.

— Кристи!

Лицето на Едуард светна, когато я видя, и тя почувства как по тялото й се разлива топлина. Обичаше децата. Можеше да се отпусне с тях и да бъда такава, каквато е. Би предпочела да работи в детската градина, отколкото да е църковна секретарка и щеше да напусне тази работа още преди години, ако не се нуждаеше толкова отчаяно да бъде близо до Етън Бонър. След като не можеше да й бъде любовник, бе се задоволила и с това да изпълнява ролята на секретарка.

Докато приклякаше, за да се възхити на колажа, нарисуван от Едуард през деня, тя си помисли, че бе влюбена в Етън вече повече от двадесет години. Ясно си спомняше как го бе наблюдавала от прозореца на класната си стая, когато бе още третокласничка, как той излиза в междучасие с четвъртокласниците. Тогава той бе също толкова ослепителен колкото и сега, най-красивото момче, което някога бе виждала. Винаги се бе държал любезно с нея, но всъщност той се бе държал по същия начин с всички около себе си. Дори и още като дете Етън бе по-различен от останалите — по-чувствителен, по-малко склонен към закачки.

Не беше и буен, това бе характерно само за по-големия му брат. Още си спомняше деня, в който Етън се бе сбил с Д. Ж. Лоубах, един от най-големите побойници в училището, и му беше разкървавил носа. След това обаче се бе почувствал гузен и бе отишъл в дома на Д. Ж., за да се сдобрят. Последният все още обичаше да разказва тази история на срещите на дяконите.

Докато се изправяше и хващаше Едуард за ръката, тя почувства полъха на тежък, чувствен парфюм.

— Здрасти, Ет.

— Здравей, Лора.

Лора се усмихна приятелски на Кристи и тя почувства как сърцето й се свива от завист. Как бе възможно някой жени да са с такова самочувствие?

Помисли си за Рейчъл Стоун и се зачуди откъде ли извира куражът й. Въпреки всичките ужасни неща, които се разправяха в града за нея, Кристи я харесваше, дори й се възхищаваше. Беше сигурна, че никога не би имала дързостта да се изправи срещу хората по начина, по който го правеше Рейчъл.

Вече бе чула за срещата на съквартирантката си с Керъл Денис в супермаркета, а вчера Рейчъл се бе изправила и срещу Гари Прет в аптеката. Мащабите на хорската враждебност разстройваха Кристи. Тя лично не вярваше, че Рейчъл е била виновна за алчността на Дуейн Сноупс и не можеше да проумее как хора, които наричаха себе си християни, могат да са толкова враждебни и отмъстителни.

Чудеше се какво ли си мисли Рейчъл за нея. Вероятно нищо. Хората забелязваха съществуването й, само когато нещо трябваше да се свърши. През другото време тя беше като бял тапет.

— Хей, Ет — обади се в този момент Лора, — защо не наминеш тази вечер към нас да хапнем по една пържола — тя присви леко устни, сякаш за да заглади червилото си.

За частица от секундата очите на Етън се задържаха върху устата й, след което той й се усмихна по същия открит, приятелски начин, по който се усмихваше и на възрастните жени от конгрегацията си.

— О, бих дошъл с голямо удоволствие, но се налага да поработя над утрешната си проповед.

Лора настоя, но той все пак успя да отклони поканата й без кой знае какво усилие. Кристи подозираше, че той просто не може да се довери на себе си и да остане насаме с Лора.

Нещо болезнено жегна сърцето й. Етън винаги се доверяваше на себе си да остане насаме с нея.

Осма глава

Рейчъл държеше лъча на фенерчето ниско. Когато наближи задната част на къщата, в която бе изтърпяла толкова много унижения, тя облече пуловера, който дотогава бе само наметнала, опитвайки се да се спаси от студа, който идваше както от хладния нощен бриз, така и отвътре, от самата нея. Къщата бе напълно тъмна, също толкова тъмна беше навремето и душата на Дуейн Сноупс.

Макар нощта да беше облачна и видимостта много малка, тя много добре знаеше накъде върви и дори откъслечните проблясъци на сивата лунна светлина й бяха достатъчни, за да се ориентира по виещата се планинска пътека. Изпоцапаната с боя долна част на роклята й се закачи в някакви храсти. Докато се освобождаваше от бодлите, си помисли, че скоро наистина ще трябва да си купи някаква дреха. Но решителността й да полага по-големи грижи за себе си не се простираше чак до такива луксове като облекло, затова реши засега да отложи тази покупка.

Просто не можеше да повярва колко различно се чувстваше, когато бе сита. Днес беше нейният ред да приготви вечерята и бе изяла една цяла порция. Макар все още да чувстваше умората, виенето на свят бе престанало и тя се чувстваше много по-силна.

Къщата се извиси отпред й. Тя се запъти към задната врата и загаси фенерчето. Тази врата водеше към пералното помещение, а оттам към кухнята. Надяваше се, че Кал Бонър не е инсталирал охранителна система. Когато двамата с Дуейн живееха тук, единственият им проблем бяха прекалено фанатизираните последователи, но масивните врати с дистанционно управление откъм пътя ги бяха опазвали от тях.

Надяваше се и че не са сменили ключалките. Пъхна ръка в джоба на пуловера си и извади един ключ, нанизан на лилава пластмасова гривна, която навремето слагаше на ръката си винаги когато отиваше на разходка нагоре в планината. Това й беше резервният ключ, единственият, който полицаите не бяха й отнели. Бе го намерила няколко седмици след като я бяха изхвърлили от къщата, в джоба на същия този пуловер. Ако ключалката бе сменена, щеше да се наложи да счупи едно от стъклата на задните прозорци.

Но ключът ставаше. Ключалката се запъна леко на същото място, на което си спомняше, че го правеше и преди, и след като леко размърда ключа, превъртя. Някакво чувство на нереалност я завладя в мига, в който влезе в помещението. Миришеше на влага, а тъмнината бе толкова непрогледна, че трябваше да се придържа към стената, за да се придвижи до отсрещната врата. Отвори я и влезе в кухнята.

Винаги бе мразила тази стая с нейния черен мраморен под, гранитен тезгях и кристален полилей, който би бил много по-подходящ за главната зала на някоя опера, отколкото за една кухня. Перфектният външен вид на Дуейн и заучените му маниери прикриваха човек, който се е родил беден и се нуждае от разкош и разточителство около себе си, за да се чувства важен. Ето защо той винаги бе харесвал тази безвкусна къща.

Макар да беше тъмно, тя познаваше тази стая достатъчно добре, за да намери пътя покрай барплота до другата врата, която вече водеше към всекидневната. Макар къщата да беше пуста, тя се движеше колкото се може по-тихо, толкова безшумно, колкото позволяваха грубите й обувки. Откъм плъзгащите се стъклени врати влизаше достатъчно лунна светлина, за да може да установи, че и тук нищо не е променено. В потискащата тишина на празната къща тя прекоси стаята към задния коридор и, вече с помощта на фенерчето, се приближи към кабинета на Дуейн.