Вилата на Ани Глайд бе разположена високо в планината Хартейк, на по-малко от километър от мястото, накъдето се беше запътила Рейчъл, но въпреки това тя трябваше да спира на няколко пъти, за да си почива. В крайна сметка й бе необходим почти половин час, докато достигне до билото. Когато най-после стигна, тя се строполи върху една малка скала и погледна надолу към другата страна на планината. Надолу, към къщата, в която бе живяла с Г. Дуейн Сноупс.

Тя си седеше все така в долината пред нея, построена с кървави пари и измама. Прозорците бяха тъмни и на лунната светлина можеше да се видят контурите на цялата сграда, но не и детайлите й. Но на Рейчъл не й беше необходима светлина, за да си спомни колко грозна бе тази къща, колко претрупана и фалшива бе тя, също като Дуейн.

Безвкусно построената сграда олицетворяваше представата му за южна плантация. Пътната врата бе направена от ковано желязо, украсено със златни молещи се ръце, а екстериорът на къщата включваше шест бели масивни колони и балкон, украсен с грозна златна решетка. Вътре къщата бе изпълнена с напомнящ за гробници черен мрамор, претрупани полилеи, гирлянди, пискюли и огледала, като върха на всичко това бе един мраморен фонтан във фоайето, оборудван с разноцветни светлини, по средата на който се издигаше статуята на гръцка девица с гърди на звезда от шоубизнеса. Зачуди се дали Кал Бонър и жена му имаха достатъчно добър вкус, за да махнат фонтана, но пък не можеше да си представи, че някой, притежаващ добър вкус, въобще би купил тази ужасна къща.

Пътят надолу бе стръмен, но тя го бе минавала много пъти през четирите години, когато бе живяла там, докато се опитваше да избяга от потисничеството на брака си чрез утринните си разходки. Една част от нея искаше да тръгне по този път още тази нощ, но тя си наложи да бъде по-предпазлива. Не само че не разполагаше с необходимите й за това сили, но трябваше да бъде и значително по-добре подготвена.

Скоро. Скоро ще се спусне по планината Хартейк и ще си възвърне това, което принадлежеше на сина й.

Седма глава

След инцидента в снекбара, Рейчъл мразеше да се изправя отново лице в лице с Гейб, но през следващите няколко дни той не правеше нищо друго, освен да я затрупва със заповеди, след което сякаш забравяше за нея, докато се занимаваше със собствената си работа. Говореше малко, никога не я гледаше в очите и като цяло й напомняше за човек, който изтърпява някакво тежко наказание.

През нощта тя се отдаваше на дълбок сън, който бе естествена последица от изтощението й. Беше се надявала, че редовното физическо натоварване ще подобри кондицията й, но виенето на свят и отпадналостта продължаваха. В петък следобед, докато боядисваше вътрешността на билетната будка, тя почти припадна.

Пикапът на Бонър зави от пътя по алеята към киното точно в момента, в който тя с огромни усилия се изправяше на крака. Сърцето й затуптя учестено, когато чу, че автомобилът намалява скорост. Опита се да разбере какво е забелязал, но каменното изражение на лицето му не й даде никаква информация. Тя грабна четката и направи неприязнена гримаса по негов адрес, сякаш прекъсваше работата й и той отмина.

Кристи прояви желание да се грижи за Едуард в събота, когато също трябваше да работи, и Рейчъл прие с благодарност. В същото време си даваше сметка, че не бива да продължава да утежнява живота на съквартирантката си. Ако имаше достатъчно късмет, следващата събота да е все още в Салвейшън, реши, че ще вземе детето със себе си, независимо дали това би се понравило на Бонър, или не.

За нещастие плановете й да се спусне надолу по планината и да се промъкне в бившата си къща на следващата нощ, след като бе ходила на разузнаване бяха осуетени от силна буря, придружена с проливен дъжд. Ако можеше да отиде дотам с кола, всичко би било много по-лесно, но заключените пътни врати правеха това невъзможно. В понеделник, точно една седмица след като колата й се бе счупила пред „Гордостта на Каролина“, тя си обеща, че ще осъществи това, което бе замислила, на следващата нощ.

Денят бе облачен, но сух и в късната утрин се появиха дори слънчеви лъчи. През цялата сутрин тя бе боядисвала металните стени на кабинките в тоалетните с емайлова боя, като същевременно кроеше планове как точно ще се промъкне в къщата. Работата не беше тежка и ако не беше виенето на свят и постоянната умора, която изпитваше дори и след почивния си ден, тя дори би й доставяла удоволствие.

Наведе се напред, като с едната си ръка придържаше синята си рокля, докато с другата потапяше валяка за боядисване в легена с боята. Да боядисваш, облечен в рокля, бе идиотско, но тя просто нямаше избор. В събота джинсите й окончателно се бяха разпрали на седалото, и то така, че повече не можеха да бъдат закърпени.

— Донесох ти обяд.

Тя се извърна и видя Бонър, застанал на входната врата. В ръката си държеше торбичка, явно изпратена от ресторант за бързо хранене. Рейчъл го изгледа подозрително. Беше се държал много резервирано след онази случка в снекбара миналата сряда. Защо ли сега се опитваше да скъси дистанцията?

— Отсега нататък искам да си носиш обяд. И да прекъсваш работа за достатъчно дълго време, за да го изяждаш — продължи той намръщено.

Тя се застави да срещне погледа на мъртвите му сребърни очи, с което искаше да му покаже, че държанието му в стил Джак Изкормвача никак не я е уплашило.

— На кого му трябва храна? Твоята усмивка е достатъчна, за да ме държи сита в продължение на седмици.

Той не обърна внимание на сарказма й и остави торбичката в една от мивките. Рейчъл очакваше да си тръгне, но той се приближи към нея, за да огледа работата й.

— Ще трябва да се мине повторно — каза тя, стараейки се да звучи бодро. — Тези стари графити се заличават много трудно.

Той кимна към вратата, която току-що бе боядисана.

— Гледай да пазиш тези нови панти. Не искам да се зацапват с боя.

Рейчъл остави валяка в легена и избърса ръцете си в един парцал.

— Така и не мога да проумея, защо не си избрал чисто бяла боя вместо това бозаво сиво — въобще не й пукаше за цвета.

Единственото нещо, което имаше значение, бе да си запази работата и да не му позволи да разбере колко малко енергия й бе останала дори и за най-елементарните задачи.

— Харесвам сивото.

— Много подхожда на личността ти. Не, вземам си думите назад. Твоята личност е поне с десет нюанса по-тъмна от сиво.

Думите й явно никак не го впечатлиха. Той се облегна на все още небоядисаната стена на кабинката и я изгледа от глава до пети.

— Знаеш ли, Рейчъл, може и да помисля дали да не ти увелича заплатата в някой от близките векове, ако започнеш да се ограничаваш до четири думи, когато разговарям с теб. Да, сър. Не, сър.

Остави го на мира — примоли се тя на себе си. — Не го дразни повече.

— Би трябвало да бъде огромно увеличение, Бонър. Ти си най-доброто развлечение, което съм имала след Дуейн. А сега, ако обичаш, имам работа за вършене и ти само ме разсейваш.

Той не се помръдна и вместо това продължи да я гледа съсредоточено.

— Ако измършавееш още малко, няма да имаш сили да повдигнеш дори и валяка, с който боядисваш.

— Добре, добре, не се притеснявай за това, разбра ли? — тя се наведе, за да вземе парцала, но главата й изведнъж заплува и се наложи да се подпре на пода, за да не падне.

Гейб я хвана за ръката.

— Хайде, грабвай обяда си. Току-що реших, че ще те наблюдавам докато го изядеш.

Тя издърпа ръката си от неговата.

— Не съм гладна. Ще ям после.

С върха на ботуша си той избута легена с боята настрани.

— Ще ядеш сега. Измий се.

Рейчъл го изгледа ядосано, докато отиваше да вземе торбичката с храна. Беше планирала да я скрие в задната част на хладилника в снекбара и да запази храната за Едуард, но не би могла да направи това, ако Гейб я наблюдаваше.

— Ще те чакам на детската площадка — подхвърли той, минавайки през входната врата, и изчезна от погледа й.

Тя отиде до мивката и започна да търка ръцете си чак до лактите, пръскайки вода и върху изцапаната с боя долна част на роклята си. След това се отправи към площадката.

Той седеше облегнат на една от вертикалните пръчки на висилката и държеше кутийка с лимонада в едната си ръка. Единият му крак бе протегнат напред, а другият — свит. Облечен бе с морскосиня тениска, затъкната в джинси, които имаха малка дупка на едното коляно, но въпреки това бяха хиляди пъти по-запазени от онези, които се бе наложило да изхвърли преди два дни. На главата си носеше рекламна шапка на „Чикаго старс“

Тя си избра място на няколко метра от него, точно до бетонната костенурка. Гейб й подаде плика с обяда и тя забеляза, че ръцете му бяха идеално измити. Дори и бинтът около палеца му бе съвсем нов. Как успяваше човек, който работи толкова усилено, да се поддържа толкова чист?

Сложи плика в скута си и извади отвътре торбичка с пържени картофи. Ароматът им бе толкова апетитен, че трябваше да напрегне волята си, за да не ги награби с пълна шепа. Вместо това тя едва-едва захапа едно резенче и облиза солта от устните си.

Гейб отвори кутийката с лимонада, погледна надолу към нея, а след това и към Рейчъл.

— Трябва да ти се извиня за случилото се онзи ден.

Тя бе толкова изненадана, че чак изтърва едно от скъпоценните картофени резенчета в тревата. Значи заради това бе този малък и съблазнителен обяд. Гузната му съвест най-после е заговорила. Беше й приятно да установи, че все пак притежава съвест.

Той изглеждаше нащрек и Рейчъл предположи, че очаква някакъв истеричен изблик от нейна страна. Е, нямаше да му достави това удоволствие.

— Не ме разбирай погрешно, Бонър, но ти се държа толкова глупаво тогава, че едвам се сдържах да не се разсмея.

— Така ли?

Очакваше лицето му да стане още по-мрачно, но вместо това той видимо се отпусна.