— Няма проблеми, отче. Не ти се сърдя, че ме мразиш толкова.

— Не те мразя. Аз не мразя никого — това прозвуча кухо и помпозно.

— Колко благородно!

Сарказмът й го ядоса. Какво право имаше тя се държи така снизходително след всичко, което бяха направили заедно със съпруга си?

Никой от останалите духовници в областта не бе бил в състояние да се мери с богатствата, които притежаваше „Храма на Спасението“. Те не разполагаха със специално украсените тоги за членовете на хора, нито пък с лазери, осигуряващи какви ли не ефекти при църковните служби. „Храмът“ бе предлагал стила на Лас Вегас в името на Исус Христос и много от местните членове на църквата не можеха да устоят на комбинацията между блясъка на шоубизнеса и лесните отговори, предлагани от Г. Дуейн Сноупс.

За нещастие, много хора напуснаха дотогавашните си конгрегации и, разбира се, спираха да правят вноските, благодарение на които се формираха фондовете, използвани за различни благородни каузи. Не след дълго една регионална програма за борба с наркотиците бе прекратена, след това бе силно ограничено и раздаването на безплатна храна. Но най-голямата загуба бе областната медицинска клиника, едно начинание на няколко църкви, което бе гордостта на местното духовенство. Безпомощно бяха наблюдавали как парите, които биха похарчили техните църкви, за да помогнат на бедните, се озоваваха в бездънните джобове на Г. Дуейн Сноупс. И Рейчъл бе неразделна част от всичко това.

Спомняше си деня, когато съвсем импулсивно й се беше представил, виждайки я да излиза от банката. Беше й казал за клиниката, която е била принудена да затвори врати, и бе окуражен от това, което тогава бе изтълкувал като искрена загриженост в очите й.

— Много съжалявам да чуя това, отец Бонър.

— Не искам да обвинявам никого — бе продължил той, — но „Храма на Спасението“ вече е отнел толкова много членове от нашите местни конгрегации, че църквите са принудени да изоставят почти всички свои благородни начинания.

Беше се намръщила и той бе разбрал, че я е накарал да премине в отбрана.

— Не можете да вините „Храма“ за всичко това.

Може би трябваше да покаже по-голяма тактичност, но в този момент един от сапфирите в обеците й бе отразил слънчевата светлина и той си бе помислил, как дори само един такъв камък би могъл да помогне клиниката да заработи отново.

— Ще си призная, че бих се радвал, ако видя „Храма“ да проявява малко по-голяма отговорност към обществото.

— „Храмът“ вече е налял стотици хиляди долари в нашата община.

— В бизнес кръговете — да, но не и за благотворителни цели.

— Вие явно не сте наш редовен зрител, отец Бонър, иначе щяхте да знаете, че „Храма“ върши чудесна работа. Сиропиталища във всички краища на Африка разчитат на нашата помощ.

Етън си бе направил труда да открие тези сиропиталища, както и да се запознае с цялостното финансово състояние на „Храма“, затова нямаше намерение да позволи на тази префърцунена жена, накичена с всевъзможни бижута и качена на прекалено високите си токове, да се измъкне по този начин.

— Как мислите, госпожо Сноупс, дали аз съм единственият, който се чуди каква част от милионите, които събира вашият съпруг, действително стига до онези сиропиталища в Африка?

Зелените й очи изведнъж се бяха превърнали в две купчета лед и тя му се беше троснала:

— Не бива да вините съпруга ми за това, че има енергията и въображението, необходими, за да запълва всичките места в своя храм в неделя сутрин.

Той не успя да скрие гнева си.

— Аз никога няма да превърна моята служба в евтино представление за никого.

Ако му бе отвърнала също толкова саркастично, може би той щеше да забрави за разговора им, но нейният глас бе омекнал и в него се чувстваше нещо подобно на състрадание.

— Може би точно в това бъркате, отец Бонър. Това не е вашата служба. Тя принадлежи на Бога.

Докато Рейчъл се отдалечаваше, той с неохота осъзна горчивата истина, срещу която се беше изправил. Грандиозният успех на „Храма“ чисто и просто правеше така, че да изпъкват неговите собствени недостатъци.

Макар проповедите му да бяха дълбокомислени и чистосърдечни, те не бяха драматични. Той никога не беше разчувствал богомолците си до сълзи със страстта на своите послания. Той не можеше да лекува болните, нито пък да накара парализираните да проходят и стените на неговата църква никога не се пукаха по шевовете от препълване, дори и преди пристигането на Г. Дуейн Сноупс в Салвейшън.

Може би точно затова неприязънта, която изпитваше към Рейчъл Сноупс, бе толкова лична. Тя бе извадила огледало и го бе накарала да види в него това, което не му се искаше да види — неговата непригодност да бъде свещеник.

Етън зави от магистралата по тесния път, който водеше нагоре към Хартейк и вилата на Ани. Тя се намираше на по-малко от два километра от входа на киносалона.

Рейчъл прибра един кичур коса зад ухото си.

— Съжалявам за баба ти. Ани Глайд бе страхотна жена.

— Ти си я познавала?

— За жалост. Тя изпитваше неприязън към Дуейн още от самото начало и тъй като не можеше да се промъкне покрай бодигардовете му, за да му каже какво мисли за него, го каза на мен.

— Ани беше жена с много ясно изразено мнение за повечето неща.

— Кога почина?

— Преди около пет месеца. Сърцето й не издържа. Изживя живота си чудесно, но въпреки това на нас много ни липсва.

— Оттогава ли е празна къщата й?

— До неотдавна бе необитаема. Моята секретарка, Кристи Браун, живее в нея от две седмици. Договорът й за наем изтече, преди да е готово новото й жилище, затова сега живее тук временно.

Рейчъл сбърчи чело.

— Сигурна съм, че няма да е очарована, че двама непознати се настаняват при нея.

— Това ще бъде само за няколко вечери — отвърна той натъртено.

Рейчъл разбра намека, но реши да го игнорира. Няколко вечери. Щеше да й трябва повечко време, за да се добере до раклата на Кенеди.

Помисли си за жената, която щеше да бъде принудена да приеме в жилището си една непозната заедно със сина й. И то не каква да е непозната, а жената с най-лоша репутация в града. Почувства болка в главата и инстинктивно докосна с пръсти слепоочието си.

Етън изви рязко, за да избегне една дупка, и тя удари рамото си във вратата. Погледна назад, за да се увери, че е Едуард е добре, и видя, че е хванал Хорс за шията. В този момент си спомни за начина, по който я беше хванал Бонър, когато бе плъзнал ръка между бедрата й.

Неговата жестокост бе пресметната и преднамерена, но тогава, защо тя не се беше изплашила? Вече не бе сигурна в нищо, нито в чувствата си, нито дори в объркващата комбинация от самоотвращение и страдание, която си мислеше, че е видяла в очите му. Би трябвало да е бясна от това, което се беше случило, но единственото, което изпитваше в момента, бе изтощение.

Взеха последния завой и колата спря пред една вила с тенекиен покрив, с буренясала градина от едната страна и един ред дървета от другата. Къщата очевидно бе много стара, но наскоро бе боядисвана в бяло. Имаше тъмнозелени жалузи на прозорците и каменен комин. Две дървени стъпала водеха към входната портичка.

Съвсем неочаквано в очите на Рейчъл започнаха да парят сълзи. Това поизоставено, старо място й се струваше като самото олицетворение на думата дом. То изразяваше стабилността, корените, всичко, което искаше заради детето си.

Етън разтовари багажа им до портичката, след това отключи входната врата и се дръпна настрани, за да могат да влязат. Тя затаи дъх. През прозорците проникваха лъчите на късното следобедно слънце, огрявайки стария дървен под и уютната каменна камина. Обзавеждането бе просто: кафяви плетени столове с възглавнички, дървена мивка, над която имаше малка лампа. Един античен шкаф от борово дърво изпълняваше ролята на масичка за кафе. Някой бе напълнил една малка метална лейка с диви цветя и я беше поставил по средата. Беше красиво.

— Ани обичаше да събира какви ли не боклуци, но аз и моите родители изхвърлихме повечето от тях, след като умря. Държахме да остане обзаведена, така че Гейб да се нанесе тук, ако поиска, но за него това място крие прекалено много спомени.

Тя понечи да попита какви спомени, но в същия момент Етън сви вляво и мина през една врата, която водеше към кухнята. След миг отново се появи, държейки в ръката си връзка ключове.

— Гейб ми заръча да ти дам това.

Рейчъл погледна към ключовете и разбра какво всъщност представлява тази връзка — знак за гузната му съвест. Отново си спомни грозната сцена между тях. Струваше й се, че Гейб атакува по-скоро самия себе си, а не нея. Потрепери незабележимо, чудейки се какви ли други начини за самоунищожение си е измислил.

С Едуард по петите й, тя последва Етън в кухнята, в която се намираше една очукана дървена маса, обградена от четири стола от дъбово дърво с тръстикови седалки. Семпла муселинена завеса падаше над прозореца, а един старинен кухненски бюфет бе поставен точно срещу емайлирана газова печка още от ерата на Голямата депресия3. Тя вдиша характерния мирис на старо дърво и хиляди семейни ястия и й се прииска да заплаче.

Етън ги изведе навън през задната врата и минавайки отстрани на вилата, те се отправиха към един стар гараж. Едното крило на двойната врата заора в пръста, когато се опита да го отвори. Рейчъл го последва вътре и видя очукан червен форд ескорт хечбек, чиято възраст бе невъзможно да се определи.

— Това принадлежи на моята етърва. Тя има нова кола, но не позволява на никого да изхвърли тая. Гейб каза, че можеш да я ползваш за няколко дни.

Рейчъл си спомни за русокосата жена от снимката в Пийпъл. Не можеше да си представи, че това е кола, която някога е принадлежала на доктор Джейн Дарлингтън Бонър, но нямаше намерение да влиза в спорове, особено сега, когато май най-после късметът й беше проработил. Леко шокирана, тя осъзна, че изведнъж й е дадено всичко, от което се нуждаеше: работа, покрив, превозно средство. И дължеше всичко това на Гейб Бонър и неговата гузна съвест.