Армстронг леко кимна за поздрав.

— Гейб, изглежда, че Вдовицата Сноупс си е направила бивак върху частна земя.

— О, така ли?

Докато Гейб ги гледаше мълчаливо, полицаят отново започна да я разпитва. Сега, след като имаше и публика, маниерът му стана още по-префърцунен.

— Имате ли работа, госпожо Сноупс?

Тя не искаше да погледне към Гейб. Вместо това наблюдаваше как импалата й потегля, теглена на буксир.

— В момента не. И името ми е Стоун.

— Нямате работа, а като гледам така, нямате и пари — Армстронг потърка брадичка с опакото на ръката си. Кожата му беше румена, забеляза Рейчъл, кожа на човек, който изгаря много лесно, но който е прекалено глупав, за да се сети, че трябва да не се излага на слънцето. — Може би ще трябва да ви арестувам за скитничество. Е, няма ли това да бъде топ новина за всички вестници. Шикозната съпруга на Г. Дуейн Сноупс арестувана за скитничество.

Беше очевидно, че е очарован от едно такова развитие на нещата. Едуард притисна буза към бедрото й тя го потупа успокоително.

— Аз не съм скитница.

— Аз пък много се съмнявам в това. Ако не сте скитница, кажете ми как издържате това ваше дете?

Паническа тръпка премина през нея, желание да грабне Едуард в ръце и да побегне. Една искрица в малките и тъмни очи на Армстронг й даде да разбере, че той бе забелязал страха й.

— Имам пари — избъбри бързо тя.

— Направо ще ти повярвам — изхихика полицаят.

Без да поглежда към Гейб, тя пъхна ръка в джоба на роклята си и извади парите, които й беше дал, сто долара.

Армстронг пристъпи напред и погледна това, което бе в ръката й.

— Тези пари едва ли ще ти стигнат, за да платиш за пътната помощ на Дийли. И какво възнамеряваш да правиш след това?

— Ще си намеря работа.

— Не и в Салвейшън. Хората тук не харесват никой, който се опитва да се скрие зад името на Всевишния с цел бързо забогатяване. Жена ми съвсем не е единствената, която загуби една голяма част от спестяванията си. Заблуждаваш се, ако си мислиш, че някой ще те вземе на работа.

— В такъв случай ще отида някъде другаде.

— Влачейки детето със себе си, предполагам — на лицето му се появи лукаво изражение. — Струва ми се, че социалните работници ще има какво да кажат по въпроса.

Тя цялата се вдърви. Полицаят бе забелязал страха й и вече знаеше къде е най-уязвима. Свободната ръка на Едуард се хвана здраво за полата й и тя трябваше да напрегне цялата си воля, за да успее да запази самообладание.

— На моя син му е добре с мен.

— Може би, а може би не. Виж сега какво, ще дойдеш с мене в града и аз ще се обадя на социалната служба. Нека те да решат какво трябва да се направи с детето.

— Това въобще не е ваша работа! — тя притисна Едуард още по-силно към себе си. — И не можете да ме отведете никъде.

— Аз пък съм сигурен, че мога.

Тя отстъпи назад заедно с Едуард.

— Не. Няма да ви позволя.

— Виж сега, госпожо Сноупс, предлагам да не прибавяме съпротива при опит за арестуване към всичко останало.

Рейчъл почувства как й се завива свят от ужас.

— Не съм направила нищо лошо и няма да позволя да постъпите така с мен!

Едуард издаде тих, ужасен звук, когато Армстронг извади от колана си чифт белезници.

— Всичко зависи от вас, госпожо Сноупс. Идвате ли доброволно, или не?

Не можеше да му позволи да я арестува. Не и когато знаеше, че могат да й отнемат сина. Тя грабна Едуард на ръце и се приготви да бяга.

Точно в този момент Бонър пристъпи напред с каменно лице.

— Няма нужда да я арестуваш, Джейк. Тя не е скитница.

Ръцете й се стегнаха около бедрата на Едуард и той се сгуши в нея. Това някакъв номер ли беше?

Армстронг се намръщи, явно намесата на Гейб никак не му се понрави.

— Тя няма жилище, няма пари, няма и работа.

— Тя не е скитница — повтори Гейб.

Армстронг прехвърли белезниците от едната си ръка в другата.

— Гейб, знам, че си израсъл в Салвейшън, но ти все пак не беше тук, когато Г. Дуейн изтръгна сърцето на този град, да не говорим за областта. Най-добре остави на мен да се погрижа за всичко това.

— Аз си мислех, че става въпрос дали Рейчъл в момента е скитница, а не за миналото.

— Стой настрана от това, Гейб…

— Тя има работа. Работи за мен.

— Откога?

— От вчера сутринта.

Сърцето на Рейчъл застана на гърлото, докато гледаше как двамата мъже се борят с погледи. Бонър се представи забележително и Армстронг в крайна сметка отмести очи настрани. Явно недоволен, че не е успял да осъществи намеренията си, той неохотно пъхна белезниците обратно в колана си.

— Имам намерение да ти направя някои проверки, госпожо Сноупс, и отсега те предупреждавам да внимаваш какво правиш. Съпругът ти наруши почти всички съществуващи в книгите закони и на всичкото отгоре успя да се измъкне, но, повярвай ми, ти няма да извадиш такъв късмет.

Тя го гледаше как се отдалечава и едва когато изчезна от погледа й, пусна Едуард и го остави да се свлече на земята. Сега, след като кризата вече бе отминала, тялото й изведнъж я предаде. Направи няколко неуверени крачки и се подпря на стъблото на едно кленово дърво, за да не падне. Макар да знаеше, че дължи благодарност на Бонър, думите сякаш се заклещиха на гърлото й.

— Каза ми, че спиш при приятелка — произнесе той.

— Не исках да разбереш, че живеем в колата.

— Тръгвай към киното веднага… — той се обърна и се запъти натам.

Гейб беше бесен. Ако не се бе намесил, тя щеше да побегне и тогава Джейк щеше да има пълно основание да я арестува. В момента му се искаше да бе станало точно така. Чу стъпките й зад себе си, докато се приближаваше към киносалона. Един порив на вятъра донесе до него гласа на момчето:

— А сега, мамо? Сега ще умрем ли?

Болезнена тръпка премина през него. Беше започнал да вярва, че е станал абсолютно безчувствен, точно както го искаше, но тези двамата отново отваряха наскоро позарасналите рани.

Той ускори ход. Тази жена нямаше право да нахлува в живота му по този начин, когато всичко, което искаше, бе да го оставят на мира. Това бе и основната причина, поради която бе купил проклетия киносалон. За да може да се преструва, че живее като другите, и в същото време да си е сам.

Отправи се към пикапа, който бе паркиран на слънцето точно до вратата на снекбара. Камионетката не беше заключена и стъклата на вратите бяха спуснати надолу. Отвори вратата, дръпна ръчната спирачка, след което се обърна, за да види приближаването им.

Веднага след като осъзна, че е наблюдавана, Рейчъл се изпъчи и се запъти право към него. Но момчето бе доста по-предпазливо. То се движеше все по-бавно и по-бавно, докато накрая съвсем спря.

Тя се наведе, за да го окуражи, и косата й се отметна напред като някаква преплетена огнена завеса. Един порив на вятъра прилепи извехтялата рокля към тънките й бедра. Краката й изглеждаха хилави на фона на огромните мъжки обувки, които носеше. И въпреки това той почувства неочаквано вълнение в слабините, вълнение, което още повече засили чувството на отвращение, което изпитваше към себе си.

Той кимна с глава към пикапа.

— Качи се вътре, момче. Ще стоиш тук и няма да правиш нищо, докато разговарям с майка ти.

Долната устна на Едуард се разтрепери и Гейб отново почувства силна болка дълбоко в себе си. Той си спомняше за едно друго малко момче, което понякога загубваше контрол над долната си устна, и в разстояние на един ужасен миг си помисли, че може би няма да успее да запази самообладание.

Но при Рейчъл явно нямаше такава опасност. Въпреки враждебността му и всичко, което се беше случило, тя стоеше здраво на краката си и го гледаше предизвикателно.

— Той ще остане с мен — обяви решително тя.

Нейното предизвикателно поведение изведнъж го вбеси. Тя бе сама и отчаяна. Нима не разбираше своята безпомощност? Нима не разбираше, че нищо не й е останало?

Нещо тъмно и ужасно се превъртя в него в момента, в който най-после прие истината, която се бе опитвал да пренебрегне. Рейчъл Стоун бе по-жилава от него самия.

— Можем да проведем разговора си насаме, а може да го направим и пред него. Избирай.

Наблюдаваше я как се опитва да спести ругатните, които напираха на устата й. Накрая кимна успокоително на детето и лекичко го побутна към пикапа.

Джейми би се метнал на седалката само с един ентусиазиран скок, но на нейното дете явно му беше трудно да се качи на степенката. Беше му казала, че е на пет години, възрастта, на която бе и Джейми, когато умря, но неговият син бе силен и висок, с искряща кожа, весели очи и силно изразен уклон към правене на бели. Синът на Рейчъл бе хилав и кротък.

Тя затвори вратата на камионетката и се облегна на прозорчето. Гърдите й се притиснаха към страничната ламарина и Гейб просто не можеше да отмести погледа си от тях.

— Почакай тук, миличък. Ще дойда да те взема само след няколко минути.

Искаше му се да изплаче, когато видя разбирането върху момчешкото лице, но това би означавало още болка, затова грубо се обърна към нея.

— Стига си му гугукала, Рейчъл, влизай вътре.

Тя се изправи и вдигна високо брадичката си. Беше бясна, но дори и не погледна към него. Запъти се към снекбара с походката на кралица, оставяйки го да подтичва след нея.

Подобно на някаква личинка, злобата го разяждаше отвътре, поразявайки вече и места, които все още бяха здрави. Рейчъл бе победена, но не искаше да го признае, а това бе непоносимо. Той се нуждаеше да я види сразена. Искаше да види как и последната искрица надежда изчезва от очите й, докато душата й стане също толкова пуста, колкото и неговата. Искаше му се да стои отстрани и да я наблюдава как приема това, което той вече бе открил за себе си. Че някой неща в живота не могат да бъдат преживени.

Той затвори вратата и пусна резето.

— Прекалено много го глезиш сина си. Какво искаш? Да имаш едно мамино детенце, което никога няма да се отдели от полата ти?