Ан Фортие - Жулиета

— Какво стана с тях?

Президент Макони посочи към охранителната камера, монтирана в един мрачен ъгъл.

— Разполагаме с идеална охранителна система. Когато алармата запищя, крадците избягаха през тунела без да откраднат нещо.

— Кои бяха те? — попитах. — Разбрахте ли?

Той сви рамене.

— Някакви типове от Неапол. Никога повече не се върнаха тук.

Най-после стигнахме до трезора. Президент Макони и господин Виргилио прокараха електронните си карти и отвориха масивната врата.

— Виждате ли? — гордо ме попита президент Макони. — Дори президентът не може да отвори трезора сам. Както казват, пълната власт корумпира напълно.

В трезора, сейфове покриваха всяка стена от пода до тавана. Повечето бяха малки, но имаше няколко с размера на шкафовете за багаж по летищата. Сейфът на майка ми бе със среден размер. Президент Макони ми го посочи и ми помогна да завъртя ключа, после двамата с господин Виргилио любезно напуснаха помещението. След секунда чух драскане на кибрит и разбрах, че са се възползвали от възможността да изпушат по цигара в коридора пред охранителните камери.

Откак прочетох писмото на леля Роза за първи път, из главата ми се въртяха различни идеи за съкровището на майка ми. Бях положила огромни усилия да сдържа очакванията си, за да не се разочаровам. Но и в най-скромните си фантазии откривах великолепна златна кутия, заключена и пълна с обещания, също като сандъците със съкровища, които пиратите заравяха по самотни острови.

Майка ми не беше оставила нищо подобно. Открих дървена кутия със златни орнаменти. Не беше заключена, но закопчалката бе ръждясала и не можех да я отворя. Разтърсих кутията и се опитах да отгатна съдържанието й. Беше с размера на миниатюрна фурничка и то учудващо лека, което веднага изключи възможността за скрити златни кюлчета и бижута. Но пък съкровищата бяха под различна форма, а аз определено нямаше да отхвърля купчина хартиени банкноти с трицифрена деноминация.

Докато се сбогувахме, президент Макони настоя да ми поръча такси. Обясних му, че не се нуждая от такова. Златната кутия потъна на дъното на пазарската ми торба, а хотел „Чизарели“ се намираше съвсем наблизо.

— На ваше място щях да внимавам и да не се разхождам наоколо с това. Майка ви винаги беше изключително внимателна.

— Но кой знае, че съм тук? И че съм взела кутията?

Той сви рамене.

— Салимбени…

Засмях се.

— Не ми казвайте, че старата семейна вражда продължава.

Президент Макони отмести очи с неудобство.

— Салимбени винаги ще бъдат Салимбени.

Докато се отдалечавах от двореца „Толомей“, си повторих това изречение няколко пъти, като се чудех какво точно означаваше. Накрая реших, че от това място не можех да очаквам друго. Ако се съдеше по разказаното от Ева Мария за свирепите съперничества и кални номера в съвременното „Палио“, старите семейни вражди от Средновековието все още продължаваха, само оръжията бяха други.

Припомняйки си, че произхождам от семейство Толомей, тръгнах с наперена походка покрай палат „Салимбени“. Просто исках да покажа на Алесандро, ако случайно погледнеше през прозореца в този момент, че в града вече има нов шериф.

Точно тогава, когато погледнах през рамо, за да се уверя, че съм отпратила ясно послание, забелязах мъж, който вървеше след мен. Някак си не подхождаше на околната среда. „Банки ди Сопра“ бе пълна с туристи, майки с колички и хора в делови костюми, които говореха високо по мобилните си телефони и жестикулираха оживено. Този мъж обаче бе облечен в мизерен анцуг, а огледалните очила на носа му не можеха да скрият факта, че гледаше право в пазарската ми чанта.

Дали си въобразявах? Или пък думите на президент Макони бяха опънали нервите ми? Поспрях пред витрината на един магазин, като се надявах, че мъжът ще ме отмине и ще си продължи по пътя. Но той не го направи, а също спря и се престори, че разглежда залепен на стената афиш.

За първи път изпитах страх и започнах да обмислям следващия си ход. Имах само една възможност. Ако продължах напред, той сигурно щеше да грабне чантата от ръката ми или щеше да ме проследи и да ме посети по-късно.

Влязох в магазина, като си тананиках небрежно, втурнах се към продавача и го попитах дали мога да изляза през задния вход.

Той дори не вдигна поглед от списанието си за мотори, а просто ми посочи врата в задната част на помещението.

След десет секунди изскочих в задна уличка и едва не съборих редицата скутери, паркирани един до друг. Нямах представа къде се намирам, нито как да се върна в хотела оттук. Но важното беше, че чантата си е у мен.

Когато таксито ме остави пред хотел „Чизарели“, с радост бих платила какво ли не за возенето. Но шофьорът запротестира, когато му оставих огромен бакшиш и ми върна повечето пари.

— Госпожице Толомей! — разтревожено се втурна към мен директор Росини веднага щом влязох в хотела. — Къде бяхте? Капитан Сантини току-що бе тук. В униформа! Какво става?

— О! — опитах да се изсмея, явно Алесандро не бе тъпак. — Да не е дошъл да ме покани на кафе?

Директор Росини се вторачи в мен неодобрително.

— Не мисля, че капитанът беше тук, за да ви ухажва, госпожице Толомей. Предлагам да му се обадите. Ето… — Той ми подаде визитната картичка с благоговение, сякаш бе нафора. — Номерът на мобифона му е написан на гърба, виждате ли? Предлагам… — Той повиши глас, когато продължих покрай него по коридора. — … да му се обадите веднага!

През следващия час опитах почти всичко — пинсети, нокторезачка, сапун и вода, дори мили думи, но нищо не успя да отвори кутията със съкровището. Закопчалката бе солидно ръждясала, което ми подсказа, че златните орнаменти всъщност въобще не бяха златни. Накрая реших да действам с груба сила и започнах да удрям кутията с тънкия ток на една от новите си обувки, като шепнех извинения към Умберто. Дори метнах кутията на пода със закопчалката надолу. Едва тогава, когато тя най-после се отвори, се сетих, че умът ми бе замъглен от алчност и, ако в кутията имаше крехък предмет, вече сигурно бе счупен.

Но вътре нямаше нищо чупливо. Всъщност, нямаше почти нищо. Беше пълна с хартии. При това отегчителни. Не пари или борсови акции, или нотариални актове, а писма в пликове и различни текстове, прихванати с телбод или ластик. Единствените предмети бяха тетрадка с драсканици, евтин екземпляр на „Ромео и Жулиета“ и старо кръстче на сребърна верижка.

Разгледах кръстчето, като се чудех дали е много старо и изключително ценно. Но силно се съмнявах. Дори да беше адски старо, все пак бе направено от сребро и не виждах нищо специално в него.

Същото бе и с екземпляра на „Ромео и Жулиета“. Прелистих го няколко пъти, твърдо решена да открия стойността му, но в книгата нямаше нищо обещаващо, дори бележки в полетата.

В тетрадката имаше някои интересни рисунки, които с малко въображение биха могли да бъдат свързани с търсене на съкровища. Или пък бяха просто скици на посещавани музеи и градини със скулптури. Една от тях определено бе привлякла погледа на майка ми, ако въобще тетрадката бе нейна. Представляваше мъж и жена. Коленичил, мъжът държеше жената в ръцете си. Ако очите й не бяха отворени, щях да предположа, че е мъртва или заспала. В тетрадката имаше поне двайсет скици на тази скулптура. Много от тях представяха детайли като например черти на лицето, но нищо не ми подсказа какво бе привлякло майка ми към статуята.

На дъното на кутията лежаха шестнайсет писма. Пет бяха от леля Роза, която молеше мама да се откаже от „смахнатите си идеи“ и да се прибере у дома. Други четири бяха също от леля Роза, но изпратени по-късно и майка ми никога не ги бе отваряла. Останалите бяха на италиански, изпратени на мама от хора, които не познавах.

В кутията имаше само още няколко напечатани текста. Някои бяха избелели и овехтели, докато други — нови и по-здрави. Повечето бяха на английски, но един бе на италиански. Дори и той беше с английско заглавие. Всичките, с изключение на италианския, бяха преводи, написани след изобретяване на пишещата машина.

Докато преглеждах купчината, постепенно ми стана ясно, че в привидната лудост имаше рими и логика. След като осъзнах това, не ми бе нужно дълго време, за да подредя на леглото си текстовете в хронологичен ред.

След като ги подредих обаче, ми беше нужно много по-дълго време да осмисля колекцията. Първите четири текста, всичките от четиринайсети век, бяха загадъчни и често откъслечни, докато по-късните текстове бяха по-ясни. Най-важното бе, че по-късните текстове имаха нещо общо — всичките бяха версии на историята на Ромео и Жулиета; последна беше познатата пиеса на Шекспир.

Изненадах се, когато открих, че прочутият Бард не бе измислил историята, а просто се бе възползвал от писанията на други автори. Признавам, че Шекспир бе гениален писател и, ако не бе прекарал цялата случка през машината си за пентаметри, тя надали щеше да стане толкова известна. Но все пак историята, озовала се на бюрото му, си бе добра. Интересното бе, че най-ранната й версия, написана от Масукио Салернитано през 1476 година, не разказваше за събития, случили се във Верона, а тук — в Сиена.