— Искам да сме приятели — каза Майкъл. — Предстои ни тежка работа. Ще сме непрекъснато заедно.

— Разбира се. Ще прекарваме много време заедно. Ако ти остане някоя свободна вечер от Тина.

— За теб винаги — отвърна той.

Даяна погледна широкия му гръден кош, силните му бедра върху ниската седалка, твърдите мускули, които се очертаваха под ризата му.

— Ще е страхотно — каза тя.

И наистина щеше да е така. Въпросът бе защо толкова й се искаше да заплаче?

Говориха часове наред. Даяна гледаше как Майкъл сияе целият от въодушевление и нахвърляше плановете си на салфетките. Беше удивена колко много иска всичко да тръгне добре. Той й обеща увеличение на заплатата, дори и малък дял от компанията. Но това, което наистина искаше тя, беше възможност да докаже, че може да успее.

Да се превърне от директор на малка компания в ръководител на преуспял бизнес.

„Господи, смая се Даяна. Наистина мисля като делова жена.“ Вече не ставаше дума да си върне предишното положение. Нито да натрие носа на Фелисити и Наташа. Този път става въпрос за това какво иска да постигне в живота си.

„Обичам го заради това, че ми дава този шанс“, каза си Даяна.

Майкъл развълнувано нави ръкавите си. Ръцете му бяха загорели и покрити с гъсти черни косъмчета, а пръстите му стискаха химикалката сякаш е кинжал. Даяна се загледа в мускулите, очертани под ръкавите в горната част на ръцете му. Ръцете на Брад бяха кльощави в сравнение с тези на Майкъл. Той беше много по-хубав, разбира се. Чертите му бяха по-правилни, зъбите — по-равни, а носът му никога не бе чупен.

Даяна усети неволно потръпване в слабините и цялата се размекна. Обзе я толкова силно желание, че й се прииска да изтича до тоалетната, където сама да се освободи от сексуалното напрежение. Но вече бе решила, че ще се опита да е негова приятелка. Изчерви се и стана от мястото си.

— Би ли ме закарал до вкъщи? — измърмори тя.

Тридесет и девета глава

Даяна се посвети изцяло на работата си.

Не беше трудно. Разрастването на „Империал“ бе по-тежка задача, отколкото изглеждаше отначало, дори и за Майкъл. Сега тя търсеше талантливи творци с много по-голям бюджет; налагаше се да се среща със специалисти, които издирваха подходящите за работата хора, да определя заплащането и бонусите им, както и да уверява всичките им по-дребни дистрибутори, че новата компания ще продължи да работи и с тях. Но цялата й ангажираност бе нищо в сравнение с тази на Майкъл, който работеше по осемнадесет часа в денонощието. Понякога дори спеше в разхвърляните им нови офиси. Това бе големият шанс на фирмата им и Майкъл нямаше намерение да го изпуска. Водеше я на закуска, на обяд, а понякога и на вечеря, за да й споделя плановете си. Тя знаеше, че Брад не одобрява колко време прекарва с Майкъл. Но за Даяна бизнесът бе с предимство.

— Каза, че се нуждаеш от време да обмислиш предложението ми — оплака се той една вечер, докато хапваха заедно в Мартас Винярд. — А кога по-точно ще намериш време да го направиш? Непрекъснато си заета със Сисеро и само с него. Налага се да си записвам час при секретарката ти, за да се срещна с теб.

— Знам.

Даяна сложи нежната си длан върху неговата. Не бе спала с него след онази вечер, когато се напи. Казваше му, че иска да изчака, докато се оженят. Но някак си не можеше да направи решителната крачка да се обвърже докрай. Всеки ден се питаше какво не е наред с нея. Той беше най-търсеният ерген в Ню Йорк, откакто горкият Дж. Ф. Кенеди-младши се ожени за Каролин Бесет. Даяна посещаваше оперни представления, летеше с частния му самолет до казината в Атлантик Сити, както и на ски уикенди в Аспен; познаваше летището в Уестчестър, където бащата на Брад държеше частния самолет на семейството, по-добре от Гранд Сентръл Стейшън. Клеър и Елспет се радваха на всеки малък успех, на всяка нова снимка във вестниците. Следяха отблизо как се развива връзката им и непрекъснато се опитваха да намерят нещо, което би могло да накара Брад да предложи пръстен. „Ако разберат, че ми е предложил още преди месеци, мислеше си Даяна, няма да имам и минутка спокойствие.“

— Няма да е все така. Само докато сливането се осъществи.

Арт Дженкъл им предостави деветия етаж от огромната сграда на „ДженКорп“ на Шесто Авеню. Цялата облицована в лъскав черен мрамор, сградата се извисяваше в центъра на града и във фоайето имаше малък фонтан и истински дървета. Амбициозните и облечени строго делово ръководни кадри на „ДженКорп“, които тичаха непрекъснато напред-назад с костюмите си за по три хиляди долара, стиснали здраво куфарчетата и документите си, бяха шокирани, когато се разминаваха със служителите на „Империал“, които се мъкнеха на работа в десет часа, с тениски на „Металика“ и размъкнати джинси.

— Надявам се, че няма да е все така. Защото не мога да чакам вечно — отвърна Брад и й отправи бляскава усмивка. — Има и други кандидатки за твоето място.

— Предполагам, че са стотици.

— Само че никоя не притежава твоята класа. — Брад въздъхна. — Кажи ми какви са плановете ти за следващата седмица. Можеш ли да ми отделиш малко време между всичките си делови ангажименти?

Опита се. Но повече време отделяше за Майкъл.

Развиването на „Империал“ се превърна в едно от най-приятните преживявания в живота й. Когато се връщаше в мислите си назад, Даяна се сещаше колко странно бе, че по-рано, когато имаше такива дребни удоволствия като да е винаги най-добре облечената, първата в списъка с поканените, момичето с най-важния пропуск за специалните дефилета и с най-търсената нова чанта на „Прада“, никога не бе познавала истинското удовлетворение, защото нямаше представа какво е да погледне през прозорците на офисите си в небостъргача, чиито стени бяха в нежни зелени тонове, а мебелите — в кремаво и шоколадовокафяво, и да си спомни, че се е налагало да чисти задушния и мизерен малък апартамент само за да получи отстъпка от наема. „Радостта“ от това, че си е намерила богат съпруг, не можеше да се сравни с въодушевлението, което изпитваше, когато открие най-добрия специалист по маркетинг или пенсиониран виртуоз в продажбите, толкова щастлив, че е получил втори шанс, че на петдесет и пет години постигаше двойно по-добри резултати от всеки двадесет и четири годишен амбициозен младок.

— Не бива да се изненадваш, че се справяш толкова добре — каза й Майкъл един следобед. Стояха пред стадиона на отбора на янките и гледаха към огромната бейзболна бухалка, която бе издигната над фасадата. Майкъл реши да я накара да разбере по-добре играта. Купуваше билети за двамата точно зад мястото на батера, караше я да яде хотдог и да пие светла бира; харесваше му това, че тя се облича специално дори и за мач. Всяка друга жена на стадиона е с пуловер и ежедневни панталони, обичайното облекло за свободно време в Ню Йорк през пролетта. Но не и Даяна. Днес тя бе с дълга плисирана ленена пола в розово, вталена кашмирена блуза в малко по-светъл тон и жилетка в същия цвят. Беше гримирана, разбира се, макар и много леко: малко руж върху скулите, блясък за устни и съвсем деликатно положена бяла очна линия, подчертаваща деликатните бежови сенки на клепачите й, които й придаваха свеж и здрав вид. Нямаше как да не усети и парфюма й, с аромат на момина сълза, според Майкъл; както и колието от истински перли около врата й. Тъмната й коса, мека и лъскава, падаше точно до раменете и краищата й бяха леко извити навън. — Имаш истински талант да подбираш подходящите хора. А това е половината от успеха на всеки бизнес.

— Каква е другата половина? — попита Даяна, загледана в някакъв младеж, на когото тийнейджърките наоколо подвикваха и ръкопляскаха сякаш е някаква рок звезда. Човекът размахваше бейзболната бухалка във въздуха като жезъл на мажоретка. Изобщо не можеше да си представи как успяват да ударят топката с подобно нещо. Малко приличаше на една игра, която в Англия играеха само момичета.

— Да намериш точния продукт. В което ме бива. Човек трябва да има визия за бъдещето. Все едно дали произвеждаш тоалетна хартия или нещо друго; трябва да имаш сериозни намерения. И да направиш по-добре продаваема, по-добре опакована, по-приятна за използване тоалетна хартия. Защото само така ще станеш милионер.

— Трябва ли да седим и да говорим за тоалетна хартия? — оплака се Даяна. — Опитвам се да ям.

Майкъл отхапа огромен залък от своя хотдог с много лютив сос, лук и горчица.

— Много е вкусно, нали?

— Не особено. — Тя едва гризна от края на хлебчето си.

— Не ставаш за мач. — Майкъл посочи към младежа с бухалката. — Това е Дерек Джетър. Той е един от най-добрите им…

— Батсмени.

— Реализатори. А онзи е Роджър Клемънс. Най-добрият пичър в бейзбола, но този сезон не му върви.

— Крикетът е много разтоварваща игра.

— Да, единадесет души стоят на моравата и нищо не се случва.

— Не е вярно. — Даяна го погледна, седнал до нея с тъмните си панталони и обикновена бяла риза върху широките му рамене, и забеляза отново неимоверната жажда за живот, която той демонстрираше всеки ден. — Крикетът е като война. Двамата с приятеля ти гледате как врагът бавно загива. Той ви напада с нови сили, а вие отвръщате на атаката с нов удар. Играта може да е и много жестока. Вълнуваща. — Тя сви рамене. — Освен ако не подкрепяш отбора на Англия, който обикновено е доста жалка картинка, но дори и те могат да те изненадат с някоя разгромяваща победа.