— Впечатлена съм.

— Така и трябва. Винаги планирам бъдещето. Трябва да тръгвам, скъпа. — Брад я целуна по върха на носа. — Предстои ми да сключа сделка за луксозна сграда във Вилидж. Дванадесет милиона. Виж, миналата вечер бе просто невероятна. Помисли си за онова, което ти казах, моля те. Искам да се оженим. Това е най-доброто и за двама ни.

Усмихна й се и излезе, като й махна за довиждане.

Даяна си сипа от кафето, остави останалото на таблата встрани и се запъти неуверено към банята, която бе в съседство. Душ-кабината на Брад бе снабдена с шест различни масажни струи и заредена с различни шампоани, които приготвяха специално за него в Швейцария. Беше облицована с бледосини камъни и осеяна с малки месингови звезди. На Даяна й се стори, че се къпе сред облаците. Тревожно погледна лицето си. Нямаше пъпки, макар че не бе свалила грима си преди лягане. Взе си душ, после грабна една хавлия и се подсуши, докато отпиваше от ароматното и димящо кафе, за да се разсее поне малко замъгленото й съзнание.

Предната нощ беше… каква точно? Беше се напила и очевидно бе правила секс с Брад. Проблемът бе, че изобщо не си спомняше. Даяна разгърна хавлията и огледа тялото си. Нямаше синини или леки одрасквания, каквито би имала след нощ, прекарана с Майкъл. Ако бяха правили секс, явно е бил много нежен и сдържан. Запита се дали пък не е изгубила съзнание заради алкохола точно по време на акта.

Вероятно. Но като познаваше мъжете, той сигурно би приел това като истински комплимент.

Отиде до стола и огледа дрехите, които й бе оставил. Елегантен зелен костюм на „Прада“ и снежнобяла риза, чорапогащник от „Уулфорд“ и красиви зелени обувки на „Шанел“. Много добре. Побърза да се облече и огледа отражението си в голямото огледало на стената. Бяха й точно по мярка.

„С пари всичко се купува“, каза си мислено тя.

Животът й бе описал пълен кръг. Бе се омъжила за Ърни заради… заради парите му. И се разведе заради наивността и гордостта си. Сега имаше истинска работа и понеже не преследваше богати мъже, те я търсеха.

Елспет щеше да е във възторг. Клеър щеше да е възхитена.

Наташа, Джоди и Фелисити нямаше да знаят къде да се дянат.

Даяна среса косата си с четката от „Мейсън Пиърсън“, която й бе приготвена специално до дрехите, и побърза да слезе на долния етаж. Икономът, който ги посрещна предната вечер, беше във фоайето и леко се поклони при появяването й.

— Дженкинс ви очаква да ви закара с колата когато и където пожелаете, госпожице. — Подаде й малък куфар на „Луи Вюитон“. — Господин Бейли си позволи да прибере всичките ви вещи.

Даяна невярващо разкопча ципа на скъпата кожена чанта. Вътре бяха перленото й колие, роклята й, бельото и обувките, красиво подредени и обвити в чисто бяла мека опаковъчна хартия, която бе напълно пречистена от киселинни примеси.

— Благодаря — каза тя мило.

— Насам, моля, госпожице — предложи й мъжът и отвори вратата на асансьора към подземния гараж.

Слизането бе бързо, но й се стори дълго като вечност.

Шофьорът, за щастие, беше мълчалив. Облегната удобно на меката кожена седалка, Даяна се възползва от малката сребърна каничка кафе и чашата, които бяха оставени за нея, и се загледа във високите сгради на Парк Авеню, покрай които минаваха. Шумът и оживлението на града бяха заменени от безмълвни образи в звукоизолираното купе на лимузината и тя можеше да облегне глава на затъмненото стъкло, без да се притеснява, че някой ще надникне и ще я види.

Колко лесен и приятен би могъл да е животът й като госпожа Брад Бейли.

Дженкинс я остави точно пред офиса. В тази част на града не спираха много лимузини. Тук минувачите обикновено носеха в ръка сандвич от близката закусвалня и чаша евтино кафе. Даяна благодари на шофьора и побърза да влезе в сградата.

— Добро утро, госпожице Верити. — Елеън, асистентката й, я погледна тревожно. — Оставих няколко съобщения в апартамента ви. Съжалявам. Бях малко притеснена.

— Няма нищо, трябваше да ти звънна — отвърна Даяна. Нямаше намерение да й обяснява нищо повече. Помъчи се да потисне изчервяването си; какво прави в личния си живот, си е само нейна работа. — Само ще се отбия да се видя с господин Сисеро. Би ли ми подготвила списъка с обаждания за деня?

— Но, госпожице Верити…

Даяна не обърна внимание на възражението й и продължи нататък. Видя Тина, седнала пред кабинета на Майкъл, в тясна плетена рокля, която не оставяше нищо на въображението. „Стига човек да харесва длъгнести върлини“, злобничко си помисли Даяна.

— Къде е Майкъл? — попита тя.

— Каза ми, че ще си вземе почивен ден — отвърна Тина и се усмихна мило на Даяна. — Помоли ме да ви предам да се погрижите за бизнеса днес.

— О! — Даяна направо не повярва на ушите си. Беше си приготвила хиляди извинения, а сега той си даваше почивен ден? Все едно папата да има почивен ден. Това просто не може да се случи.

— Госпожице Верити — обади се пак Тина, — питах се дали не бих могла да поговоря с вас?

Тридесет и осма глава

Фелисити огледа гостите си около масата и се усмихна сковано. Махна деликатно на Морт и Нати Цукерман, кимна с глава, така че да блеснат обеците й, и приглади късата си черна рокля „Гучи“. Вечерята минаваше съвсем успешно по всеобщо мнение. Тук беше Лола Гивънс, най-новата чернокожа оперна звезда на „Метрополитън“, както и Чарлс Лентън, пластичният хирург, Амика, супермоделът от кориците, а също и обичайните представители на бизнеса и политиката. Мосю Летрек, новият готвач на Фелисити, се справи със задачата си превъзходно. Салатата с патица и портокалови резенчета беше отлична, както и сладкият зелен чай, отбраното шампанско „Крут“ и виното „Шато Лафит“ реколта шестдесет и втора.

Но атмосферата бе някак помрачена.

Леко ядосана, тя се обърна към Ърни. Гласът му бе с един тон по-висок от приетото, докато се хвалеше пред всички на масата. Тази седмица няколко пъти се караха заради обноските му. На Фелисити й омръзна да заглажда острите ръбове на чепатия му характер. Въпреки малките картончета в личния й бележник с предпочитанията на всеки от познатите му, както и на жените им, й ставаше все по-трудно да намира извинения за расистките му шеги и неуместни изказвания. Ърни никога не се е отличавал с деликатност, а след като му се струпаха и неприятности в „Блейклис“, положението съвсем се влоши. Тя отпи леко от чашата си с вода — никакво вино, някой трябваше да запази самоконтрол, ако Ърни се напие.

— Прекрасен пръстен.

Фелисити се усмихна на Елиз Дейвънпорт, новата млада съпруга на Хоръс, печатарския магнат. Повдигна тънката си китка и показа диаманта си. Цели три карата, заобиколен от рубини. Да, имаше си и компенсации във вид на чекове от страна на Ърни. Въпреки малките им скандали, получаваше прекрасни играчки. Ърни трябваше да се охарчи прилично, за да получи високото качество, което му предлагаше тя.

— Благодаря ти. В „Тифани“ го направиха специално за мен.

Елиз кимна.

— Годеникът ти е толкова мил, като се има предвид как стоят нещата.

Фелисити наостри слух.

— Чула ли си нещо, скъпа?

Приказките се носеха от уста на уста. Фелисити се отнасяше презрително към бизнеса — обичаше да казва, че разговорите за пари са много вулгарни — но слуховете, които си разменяха помежду си съпругите на богатите хора, бяха по-верен барометър за състоянието на когото и да било дори и от „Барънс“.

Явно Ърни бе сполетян от някакви неприятности. Известните автори на издателството все още се продаваха добре, но не и толкова, че да покрият разходите, които са направени за рекламата им. А оставаше и въпросът с отдела за компютърни игри. Фелисити прехапа долната си устна. С такова удоволствие очакваше да натрие носа на Даяна Верити, но съвсем не се получи. Програмистите и дизайнерите, които откраднаха от „Империал“ с цената на огромни заплати, се задушаваха от строгата работна дисциплина в компанията на Ърни. Костюми, вратовръзки и подпис при пристигане на работа сутрин не им понасяха. Работата им бе посредствена, а тези, които трябваше да проверят кодовете на програмите, пропуснаха да забележат недостатъците. Игрите се забавяха в производството, бяха пълни с грешки и често ужасно скучни. След първия бум на продажбите, благодарение на силната реклама, проблемът с книгите се повтаряше и тук.

Предната вечер Ърни й спомена, че от борда на директорите на „Блейклис“ се тревожат.

— Моля те, скъпи — прекъсна го Фелисити. Прииска й се да запали цигара. — Проблемите ти в работата толкова ме отегчават. Защо просто не се оправиш с тях и не ме оставиш да се грижа за дома?

И побърза да избяга, преди да чуе какво друго има да каже. Ърни трябваше да се погрижи нещата да си останат такива, каквито бяха по-рано. Нима иска прекалено много от него?

Започваше да се чуди колко дълбоко могат да затънат.

Притеснено чакаше отговора на Елиз.

— О, нищо особено. — Гостенката й бодна крехко листо от салатата си и го пъхна деликатно в уста. — А и бездруго съм сигурна, че скоро всичко ще се уреди.

Фелисити се намръщи и повика сервитьора с рязко щракване с пръсти, чиито дълги нокти бяха лакирани в яркочервено. Може би малко шампанско щеше да й подейства добре.



— Разбира се, Тина — отвърна Даяна. — Можем да влезем в кабинета на господин Сисеро. Каза ли ти къде отива между другото?