Мразеше Ърни Фокстън.

Тина Еймис, рецепционистката, влезе в стаята с чаша кафе и кифличка. Ухаеше много вкусно, сякаш току-що е извадена от фурната. Безмълвно я сложи на бюрото пред него. Майкъл разговаряше с дистрибуторите и се пресегна да докосне кифличката. Да, наистина е топла.

„Благодаря“, изговори само с устни той.

Тина му се усмихна бавно и широко. „Няма защо“, отвърна по същия начин и тя.

Той приключи разговора си и веднага се върна към предишната линия, като бегло отбеляза, че Тина продължава да се мотае наоколо. Майкъл неволно я огледа. Беше млада, може би на двадесет и две или и три. Имаше дълга руса коса и големи виолетово-сини очи, както и малки, стегнати гърди и стройни крака, с пола точно до коленете. Тина беше типична американска красавица. Откъде ли е? Вероятно от Бронкс или Уилиамсбридж. Очите на Майкъл се плъзнаха по полата й. Бе прилепнала почти като втора кожа по слабата й фигура. Не забеляза никакви следи от бельо. Реши, че сигурно носи тип прашка. Симпатично момиче, определено.

Затвори телефона.

— Искаш ли нещо, Тина? Беше много натоварен ден.

— О, да. — Тя кършеше притеснено ръце. Майкъл се усмихна, да я успокои малко. — Съжалявам, че ви притеснявам, господин Сисеро.

— Няма нищо. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Всъщност става дума за нещо по-лично. — Тина се изчерви силно. — Надявам се, че няма да ме помислите за прекалено нахална, но искам да ви поканя на среща. На вечеря, утре.

— Какво? — Майкъл едва потисна смеха си. Тя е толкова искрена. Бе свикнал момичетата да му се нахвърлят, но…

— Присмивате ми се. — Изглеждаше съкрушена. — Много съжалявам. Знаех си, че идеята не е добра.

— Не. Не ти се присмивам — побърза да каже той. Беше хубава, а и защо да си седи у дома и да страда за Даяна?

— Ще обмислите ли предложението ми? — засия Тина.

— Ще направя много повече. — Майкъл си представи дългите й крака, увити около кръста му. — Ще мина да те взема в осем.

Тридесет и пета глава

— Наистина много съжалявам.

Тоби Робъртс погледна Майкъл и Даяна и пристъпи неловко от крак на крак като хлапе, хванато, че пуши, от директора на училището.

— Много ми се искаше да остана. Тук наистина ми харесва. Страхотна атмосфера. Но тези хора ми предложиха…

Даяна погледна за миг към Майкъл. Тоби бе последният от най-талантливите им творци, който ги напускаше заради „Едюкейшън Стейшън“. Излизането на борсата се бе провалило, наложи се да преместят компанията от къщата на Западна четвърта улица в далеч по-малък и съвсем обикновен офис, на ъгъла на Осмо Авеню и Тридесета улица, и нямаше как да се съревновават с онова, което можеше да предложи Фокстън. Коли, платени почивки и огромни заплати изкушаваха най-добрите програмисти на „Империал“.

Тоби бе сред последните, които се поддадоха на изкушението. Майкъл, изглежда, се бе примирил. Тази сутрин сподели, че е благодарен на Тоби, че е останал и толкова.

— Знам какво са ти предложили — увери го Майкъл. — Трябва да си луд, за да не приемеш.

Тоби изглеждаше все така притеснен.

— Човече, приятелката ми иска да се оженим и…

— Страхотно. Приеми работата. И аз бих направил същото.

— Добре. — Тоби тържествено им подаде поред едрата си длан. — Надявам се, ще се оправите.

Огледа се в малкия и претъпкан офис, видя факс апаратите, които бяха взети под наем, малкото останали телефони и тонът му прозвуча по-колеблив, отколкото искаше.

— Ще се оправим — със спокойна увереност му отвърна Майкъл. Тоби се зачуди как ли мъжът срещу него ще го постигне. Каза го сякаш е абсолютен факт, сякаш нищо не се е случило. — Грижи се за себе си. Обаждай се понякога.

— Определено — обеща Тоби, отново се изчерви и се изниза от стаята.

Чувстваше се като долен предател. Но сто хиляди на година и мерцедес? Какво да направи? Ясно е как трябва да постъпи. Майк го каза. Но въпреки това не му се искаше да го напуска. Той е шеф, когото ти се иска да последваш в битка.

Даяна Верити оставаше с него, замислено отбеляза Тоби, докато махаше на минаващо такси. Странно. Дамата е свикнала на луксозен живот. Кой знае колко дълго може да я задържи Майкъл Сисеро?

Разбира се, Майкъл си имаше и утешителна награда. Онази Тина Еймис. Господи, каква красавица.

Майкъл затвори вратата след Тоби и погледна Даяна.

— Ела. Да идем в кабинета ми и да обсъдим ситуацията.

— Звучи добре — съгласи се Даяна, решена да запази самообладание. Компанията им беше като потъващ кораб и мишките се изнизваха от всяка пробойна, но тя реши — дори не бе сигурна кога точно — да остане. Имаше чувството, че това е нещо лично. И ако Майкъл е решил да затъне, то тя ще го последва.

Елспет й предложи да й намери друга работа.

— Интериорен дизайнер, скъпа — подхвърли тя. — Старите ви офиси бяха толкова стилни. Познавам много прекрасни дами, които с удоволствие ще те наемат. Можеш да започнеш с градската къща на Брад. Само Господ знае каква би била комисионата за подобна поръчка. — Начервените и заобиколени с бръчици устни на Елспет се разтегнаха многозначително. — Нали разбираш, той няма ограничения за бюджета.

Но Даяна отклони деликатно предложението й. Може би заради срещата й с Джоди Гудфренд; искаше цял Ню Йорк да разбере, че работата й, компанията й, е нещо сериозно и истинско.

Трябваше да намерят начин да се справят.

Майкъл я поведе през предната зала, където търговските им представители отчаяно се мъчеха да успокоят дистрибуторите, че ще спазят сроковете за новата продуктова линия, към малкия си личен кабинет в задната част на етажа. Тина Еймис заемаше малко бюро точно пред вратата му. Изправи се, когато Даяна се приближи. Даяна я огледа от глава до пети. Ядосано си помисли, че откакто започна да излиза с Майкъл, момичето се старае страшно много. Та тя едва е завършила училище. Лъскавата дълга коса, с много неестествен оттенък на ярко платинено, се стелеше по гърба й. Забеляза, че сега е с делови костюм, с много къса пола, която й позволяваше да изложи на показ дълги и слаби крака с ниски обувки — беше толкова висока, че можеше да си го позволи. Нямаше никакви гънки под костюма. Даяна си представи как тя влиза в кабинета на Майкъл и му се показва, позволява му да вдигне полата й и да я обладае върху бюрото си, както обичаше да прави с нея. Тина сигурно го задоволяваше, гневно си помисли тя. С оскубаните си вежди, толкова незабележими, че се налагаше да ги рисува наново, с устните си, които очертаваше с молив с един нюанс по-тъмен от червилото, за да изглеждат по-плътни, както и с нейните прекалено дълги нокти…

— Добро утро, господин Сисеро — поздрави Тина.

„Добро утро, господин Сисеро“, мислено я имитира Даяна. Също като Мерилин Монро, която се обръща към Кенеди, леко запъхтяна и изпъчила напред незначителните си гърди. Тина беше прекалено слаба. Много по-слаба, отколкото Даяна щеше да е някога. Напомни си, че харесва тялото си. Нямаше да се поддаде на всеобщото увлечение по кльощави блондинки, макар Майкъл да имаше нещастието да харесва такива.

— Добро утро и на вас, госпожице Верити — добави натъртено тя.

Даяна й се усмихна вежливо. По-младата жена я гледаше така, сякаш е заплаха за нея. Защо си въобразява, че всяка жена на света е луда по Майкъл, Даяна не можеше да разбере. „Не четеш ли клюкарските рубрики?“, помисли си Даяна и кимна на госпожицата с наперените гърди. „Не знаеш ли, че излизам с последния неженен милионер в Манхатън?“

— Добро утро, Тина — отвърна тя. — Би ли ми донесла кафе? Без кофеин. Ти искаш ли нещо, Майкъл?

— Не сега. — Той отвори вратата на кабинета си и влезе, без да забелязва прикритата враждебност между двете жени. Даяна отбеляза как Тина се врътна възмутено и отиде да й донесе кафето. Девойката беше от онези, които с удоволствие вършеха всичко за мъжете, но изпитваха отвращение, ако трябва да донесат нещо за друга жена. Даяна познаваше добре този тип жени — стюардеса, която се бави двадесет минути, преди да отговори на повикване от някоя дама, но само след пет секунди е до мъжа, който я е повикал.

Освен това подозираше, че Тина е клюкарка. Кафето без кофеин трябваше да се приготви специално. Ако двамата с Майкъл щяха да говорят за тежкото положение на „Империал“, Даяна предпочиташе това да не става известно на няколкото останали програмисти след пет минути.

— Затвори вратата — каза Майкъл.

Даяна се настани на един от обикновените и напълно функционални столове, които купиха от „Стейпълс“. Наоколо вече нямаше нищо луксозно. Майкъл си каза наум, че вероятно най-изисканото нещо в офиса е единият от директорите на компанията, като се стараеше да не зяпа открито краката й. Слава богу, че имаше Тина. За миг си позволи да си припомни за сутрешното им забавление… тя много обичаше да го буди с френска любов, плъзгаше тънките си устни леко и ненаситно, докато го докосваше с върховете на пръстите си. Майкъл обожаваше секса сутрин, а Тина можеше да прави чудеса с дългите си крака. Харесваше му тя да лежи по гръб на леглото, докато той стои пред нея, а тънките й глезени са сключени около врата му, докато потъва дълбоко в нея, така че да докосва онова тайно място, което я докарва до разтърсващ оргазъм. Тина не беше претенциозна. Не бе прекалено умна, но бе чаровна. Не му противоречеше, харесваше секса, а след това просто си седеше кротко и гледаше телевизия. Майкъл бе доволен, че тя е наоколо. Веднага се освобождаваше от стреса в спалнята. Повтаряше си, че вече рядко се сеща за Даяна. Ако случайно попаднеше на снимка на онзи млад богаташ във вестниците, прелистваше страницата и не се разстройваше.