Сковаността на Даяна сякаш се стопи. Той беше забавен, очарователен и много мил. „Заслужавам такъв човек до себе си“, каза си тя.

— Благодаря. С удоволствие — отвърна му официално.

Брад бе много опитен в представянето й на останалите. Дори и Даяна остана впечатлена от другите на масата им. Фред Дрейзнър, собственикът на Нюз, бе настанен от лявата й страна, а отдясно беше съпругата на губернатора. Двама киноактьори и една принцеса от Монако седяха до носител на Нобелова награда и огромен като канара баскетболист. Зачуди се къде ли се намира Фелисити Метсън. Би си изяла шапката от яд, ако можеше да я зърне сега.

Даяна поздрави вежливо всички, направи лек реверанс на принцесата и седна на мястото си, след което потъна в размисли за кавалера си, докато траеха неизбежните речи. Брад Бейли? Познаваше всички, всички го харесваха и несъмнено бе много богат. Имаше хубаво тяло, като човек, който се занимава с фитнес, макар и да не си пада много по тежестите.

— Имате известно предимство пред мен — каза Даяна. — Знаете коя съм, докато аз не бих могла да кажа същото.

Брад кимна.

— Занимавам се с недвижими имоти. Притежавам компанията „Брадли риалтърс“. Едва ли сте виждали името на фирмата, защото не рекламираме дейността си. Интересуваме се най-вече от престижни имоти в Манхатън, Уестчестър и Лонг Айлънд, както и на север от града.

— Какво означава престижен имот за вас?

— В общи линии всичко над осем или девет милиона.

Даяна се загледа в менюто. Блини с хайвер, след това патица с пюре от зелен грах и за десерт ябълкова паста с ванилов крем.

— Как се насочихте точно към този бизнес?

— Семейството ми се занимава с това. Баща ми е основал компанията. — Брад сви рамене извинително. — Не мога да се похваля, че всичко съм постигнал сам.

— Нека позная. — Даяна се улови, че флиртува с него. Наведе се по-близо и той вдъхна аромата на рози, като се постара да не зяпа прекалено нахално покритите й с лунички прелестни гърди. — Имате семейно имение в Бруклин Хайтс и всеки уикенд са ви пращали на уроци по езда?

— Почти познахте. Провинциална къща в Уестчестър, градска къща в Ню Йорк и конюшни с много коне.

— И частен самолет — предположи Даяна.

— Разбира се — съвсем сериозно потвърди той.

Тя преглътна.

— Звучи приятно.

— Така си е. Но напоследък предпочитам да пътувам всеки ден до дома си в Скарсдейл. Харесва ми да се събуждам, заобиколен от зеленина.

— Разбирам — тихо отвърна Даяна.

— Така се откъсвам от града. Посещавам подобни събития, защото се налага.

— Къде иначе можете, да срещнете хора, които искат да купят или продадат жилище с начална цена от осем милиона?

— Точно така — зарадва се той на проницателността й.

— Знам, че и вие се занимавате с бизнес.

— Всъщност издирвам подходящите специалисти. И постът ми съвсем не е толкова престижен в действителност — сухо отвърна тя.

— Надявам се, че ще намерите време в графика си за една вечеря с мен? — предпазливо попита Брад.

Даяна посочи чинията си.

— Нали сега вечеряме?

Той се престори на съкрушен.

— О! Сега разкъса сърцето ми на две.

Даяна отново се засмя.

— Стига, Брад. Сигурно те преследват милион момичета.

— Така е — призна той. — Но аз не харесвам момичета, които ме преследват. А такива, след които мъжете тичат.

— Като мен ли?

Брад отново й отправи сърдечна усмивка. „Той е истинско «златно» момче, типичен американец, с прекрасен тен и в отлично здраве“, каза си Даяна.

— Точно като теб. Затова те моля да ме избавиш от мъките ми. Кажи „да“.

Тридесет и четвърта глава

Майкъл бе излязъл да тича в шест без петнадесет сутринта, в онзи час, когато градът, който никога не спи, всъщност спеше. Освен някой и друг полицай, прибиращ се от нощна смяна, и търговците, които бързаха към пазара за пресни плодове и зеленчуци, за да подберат стоката си за деня, широките бетонни каньони на Манхатън бяха съвсем безлюдни. Имаше членски карти за няколко престижни фитнес зали, а освен това ходеше и на тренировки по карате, което му помагаше да понесе разочарованието си от Даяна, онази студенокръвна английска вещица. Но нищо не му помагаше да прочисти мислите си, така както бягането из пустите улици на града. Тичаше по бетонната настилка и пресичаше странични улички, от които не идваха коли. Чистите и открити линии на пътната мрежа в Ню Йорк сякаш сами теглеха краката му, предизвикваха го да бърза и продължава напред. Повечето хора предпочитаха да тичат за здраве в парка, но това бе прекалено безлично за Майкъл. Защо да обикаля в кръг около някакво си съвсем обикновено езеро, след като може да бяга покрай спуснатите кепенци на музикалните магазини в Ийст Вилидж или покрай идеално поддържаните градинки на Западна единадесета улица? Защо да се блъска със стотици други, тичащи по една и съща утъпкана алея, след като „Мюзиъм Майл“ с разкошните жилищни сгради на Парк Авеню бяха толкова близо и можеха да са неговата лична спортна площадка? А най-хубаво е в центъра на града, където великанските стъклени и каменни кули пронизваха небето като обвинително вдигнати пръсти. Обичаше да планира така маршрута си, че независимо откъде минава, накрая да пробяга през Таймс Скуеър с огромните му билбордове и светлинни реклами, завладели утринния небосклон. Някога Таймс Скуеър бе свърталище на проститутки, но градската управа ги изгони от площада. Сега наоколо имаше изискани малки хотели и полицаи, които непрекъснато влизаха и излизаха от близкото полицейско управление. Тук все още бе туптящото неоново сърце на града. Сисеро гледаше на Ню Йорк като на отговора на съвременния човек на пирамидите от древността. Обичаше да спира, окъпан в пот, с изтръпнали мускули на краката, докато цялото му напрежение сякаш бе потънало в земята, и да вдига поглед към великанските билбордове. Това бе един от любимите му мигове от деня.

Но не и днес.

Когато вдигна очи, усети как гневът се свива на топка в стомаха му и го изгаря като киселина. Обичайното му спокойно и дълбоко дишане бе накъсано. Намръщи се, избърса потта от челото си и отново свъси вежди.

„Едюкейшън Стейшън“ крещеше рекламата. Думите бяха изписани над образа на сладко хлапе с прическа като купичка, което се усмихваше и държеше училищна работа, оценена с отличен. Отдолу имаше увеличена снимка на цветен диск, наречен „Учения Сам“. Симпатичната кукла, която представляваше Учения Сам, бе абсолютно копие на Геко, звездата от неговата най-продавана компютърна игра.

Майкъл остана загледан в рекламата за няколко минути и после й обърна гръб. Обикновено се прибираше с бавни крачки. Днес щеше да бяга. Нямаше време за разходки.



Телефонът звънна до леглото на Даяна и тя лениво протегна ръка към слушалката. Беше уморена; предната вечер Брад я заведе на кънки на частна ледена пързалка в Горен Уест Сайд, после се отбиха да вечерят в „Льо Сирк“, преди да завършат с питие за лека нощ в къщата му на Източна седемнадесета улица. Както винаги бе много забавен, изискан и изтънчен в поведението си и много внимателен към нуждите й. Не искаше да й се натрапва и след като я върна до дома й, дори я помоли за разрешение да я целуне по бузата. Устните му бяха меки и нежни.

Този мъж е истинска мечта, мислеше си тя. Толкова представителен и красив, че може да е модел, ако вече не бе преуспял брокер на недвижими имоти. Елспет Меримън бе във възторг, че я е поканил на среща.

— Мила моя — каза тя и докосна със състарената си ръка, обсипана с диаманти, меката длан на Даяна, — трябва да го хванеш колкото може по-бързо. Какъв триумф! Семейство Бейли са много влиятелни хора в този град. Тя е много популярна домакиня, а съпругът й вече се е оттеглил от бизнеса, но Брадли се справя отлично. И още е ерген. Всяка майка в Ню Йорк го преследва от години, излизал е с няколко момичета, с Камила Вендела, и мисля, че с Тина Фелоус…

— Аз не го преследвам — възрази Даяна. — Стига, Елспет. Нещата вече не се уреждат така.

Мисълта за първия й брак мина за кратко през ума й, но тя не й обърна внимание.

Възрастната жена изсумтя.

— Разбира се, че са същите. Кажи на Фелисити Метсън, че светът вече е друг.

Даяна се усмихна и не отвърна нищо. Това е най-разумният подход. Но Елспет имаше известно право и Клеър я поддържаше напълно. Как ли би понесла Фелисити факта, че е успяла да обвърже Брад Бейли — последния свободен ерген, който си струваше да хванеш?

— В момента просто се наслаждавам на компанията му — каза тя най-сетне.

Елспет се наведе напред и прекрасният й костюм от туид на „Шанел“ се намачка.

— Няма лошо, скъпа. Наслаждавай се на компанията му. Само се постарай и той да цени твоята.

Е, миналата нощ определено беше много приятно. Направо не й се отиваше на работа. Но телефонът звънеше и трябваше да го вдигне.

Взе слушалката.

— Здравей, Майкъл.

Кой друг би могъл да е в шест и петнайсет?

* * *

След като осведоми подробно Даяна, Майкъл си взе душ, облече се и се приготви да иде пеша до офиса. Нямаше мобилен телефон и това можеше да се окажат последните му тихи мигове от деня. По-късно щеше да го затрупат с лавина от обаждания и обвинения. „Голдмън Сакс“ щяха да се оплакват, служителите от маркетинга щяха да крещят на своите връзки защо никой не е разбрал за това по-рано. Ясно си представяше всичко и знаеше как ще завърши. Ърни Фокстън разполагаше с онова, което им липсваше на тях — пари. Нямаше нужда да пуска акции на борсата, за да плати за дистрибуция и маркетинг. Онази сделка с италианците, за която Майкъл беше чел и не й обърна голямо внимание, е основата, на която Ърни стъпваше, за да влезе в пазара на играчки. И много добре разбираше на какви машинации е способен извратеният мозък на онзи мръсник.