Избра розова рокля на „Гоуст“, прекрасно творение от много тънка материя, която галеше извивките на тялото й и стигаше чак до пода, и я допълни с копринен розов шал на „Хермес“. Диамантите, които нежно се поклащаха на ушите й, бяха достатъчни като бижута. Едно бързо напръскване с уханието на дива роза и лавандула, което специално приготвяха за нея в Париж, пристягане на каишките на последните й обувки от „Маноло“ и Даяна бе готова.

Телефонът й звънна. Беше портиерът. Колата я чакаше.

— Слизам веднага — каза тя.

Взе малкото си портмоне „Гучи“ и тръгна към асансьора. Колко жалко, че Клеър не може да я придружи тази вечер, но годеникът й я заведе на романтичен уикенд в къщата си в провинцията. Все едно, докато Елспет е зад гърба й, Даяна се чувстваше достатъчно уверена в себе си, за да се движи спокойно в обществото. Ню Йорк обожаваше преуспелите хора, мислеше си тя, докато оглеждаше своето копринено и благоуханно отражение в стъклените врати на асансьора. Нямаше никаква причина да не им покаже точно каквото искаха да видят.



Даяна пристигна в хотел „Виктрикс“ в девет без четвърт. Шофьорът задържа вратата, докато излезе от колата, и тя се появи под блясъка на светкавиците от фотоапаратите на папараците. Не беше прочута звезда, но се превърна в известна личност като Ерин Лодър или Мари-Шантал от Гърция. Усмихна им се, махна за поздрав и влезе. Вероятно щяха да отбележат факта, че е дошла сама, и сигурно щяха да го оценят високо. Човек трябва да има голямо самочувствие, за да обикаля из града без ескорт.

„Аз съм млада, свободна и неангажирана, каза си Даяна. Защо да не се радвам на живота си?“

Днес бе едно от значимите събития в светския календар. Благотворителна вечер за набиране на средства за кандидата за кмет от Републиканската партия. Даяна не бе гласоподавател, но това не е от значение; половината гости бяха регистрирани поддръжници на демократите. Важното бе, че тук са събрани знаменитости и важни клечки, телевизионният и медиен елит на Ню Йорк. Доналд Тръмп щеше да долети от Атлантик Сити; Сай Нюхаус, Тина Браун, Бари Дилър — „обичайните заподозрени“, също се очакваше да дойдат. Нашумели млади кинозвезди се движеха сред звукозаписни магнати и гладуващи художници, които бяха получили пропуските си на стойност хиляда долара за място, благодарение на покровителите си от средите на собственици на недвижими имоти или инвестиционни банкери. Дизайнери и босове от мафията, които напоследък предпочитаха Уолстрийт пред рибния пазар, пластични хирурзи и принцове от малки монархически родове — всички те щяха да се съберат под един покрив тази вечер, а после отново — за благотворителната вечер за набиране на средства за кандидата на Демократическата партия само след два месеца.

Даяна щеше да седи точно до Елспет. Здрависваше се с познатите си и им се усмихваше — както впрочем и на непознатите, тъй като не е излишно човек да е вежлив — докато си проправяше път из залата и търсеше своята маса. „Виктрикс“ бе най-скъпият и изискан хотел в града. В сравнение с него „Плаза“ приличаше на студентско общежитие в някой от по-лошите му дни. Партитата тук обикновено бяха подчинени на някаква водеща тема; днес това бе, най-общо казано, републиканската идея. По стените висяха кристални вази, в които грееха ярко факли в червено, синьо и бяло, а огромни цветни колони, високи близо пет метра, бяха обвити с рози, макове, зюмбюли и бели лилиуми, както и всякакви други цветя, които можеха да допринесат за основната тема на партито. Даяна се почувства замаяна. Бе свикнала донякъде с американския стремеж към изобилие и показност, но… да не би онова в центъра на залата да е истински, невероятно рядък, съвсем бял тайландски слон, с дресьор върху гърба, облечен в златна дреха? Тя примигна невярващо. Истина е. Направо не знаеше накъде да погледне — към украсата на залата или към гостите. Звездите с чаши в ръце бяха осветени от полилеи във формата на звезди и стъклени топки, окачени на едва забележими кабели, и човек имаше усещането, че се движи в огромна купа с шампанско. Някакъв сервитьор в тъмносин костюм — сред колегите му имаше такива в червени и бели дрехи — се поклони леко пред нея и се поинтересува дали дамата предпочита „Кристал“, отлежало „Крут“ или може би „Вьов Клико розе“.

Леко зашеметена от всичко наоколо, Даяна прие чаша розе. Харесваше „Вьов Клико“, а и в крайна сметка така шампанското щеше да е в тон с роклята й. Започна да съжалява, че е подбрала толкова семпъл тоалет. Наоколо имаше дами в бални рокли. След сдържаността и строгостта на деветдесетте показният блясък отново се завръщаше. Но вече бе прекалено късно. Бавно отпи от чашата си и усети как пенливото вино щипе езика й. На много места в залата имаше красиво изписано с калиграфски почерк разпределение на масите. Намери едно от тях и се опита да издири името си сред стотиците пред очите й под червената светлина на близката лампа. Не можеше да види и името на Елспет, но двете трябваше да седят една до друга…

— Някакви проблеми?

Даяна се обърна. Гласът, идващ точно зад гърба й, бе топъл и загрижен, нещо необичайно за подобно парти, където гостите цяла вечер си разменят въздушни целувки, а после се прибират у дома и се оплакват от всички. Освен това принадлежеше на мъж. На висок мъж със светлокестенява коса, макар да й бе трудно да определи цвета под тази светлина. Имаше ясни черти, искрящи очи, бели зъби и нещо, което й направи силно впечатление — прекрасен вечерен костюм с бяла папийонка. Много от мъжете бяха пренебрегнали написаното на поканите и се появиха със смокинги. Не и този.

— Леко съм объркана — призна тя. — Зрението ми е добро, но тази лампа…

— Моля, позволете ми. — Протегна й силната си ръка. — Казвам се Брад Бейли.

— Аз съм Даяна Верити — представи се тя. Беше самоуверен и това й хареса. Усмивката му бе открита и се държеше свободно. И беше поне с десет сантиметра по-висок от Майкъл.

— Знам. — Брад й се усмихна широко. — Виждал съм снимката ви. А акцентът ви е очарователен.

— Благодаря.

— Надявам се, че нямате нищо против, задето си позволих дързостта да ви се представя сам. Спомням си за онази шега в „Десет малки индианци“, гледали ли сте този филм някога?

Даяна поклати глава, вместо да отрече гласно, и диамантените й обеци проблеснаха на светлината на лампата. Беше лесно да хареса този мъж.

— Трябва да го гледате, много е забавен. Както и да е, там един ирландец разказва как чул, че двама англичани попаднали на безлюден остров в океана и пет години не си казали и дума, защото нямало кой да ги представи един на друг.

Даяна се засмя.

Каква хладна красавица, мислеше си Бейли, с тяло, което може да накара и мъртвец да скочи от гроба. Хареса му роклята й, свободно падащата кестенява коса, деликатното ухание на цветя около нея. А как само говореше. Тези англичанки просто излъчват самоувереност. Например принцеса Даяна. Тази жена имаше огромен нос, но се държеше толкова уверено и с такава изисканост, че бе смятана за най-красивата жена на планетата. Това момиче пред него бе от същото тесто. Брад за миг си я представи в бял спортен екип за тенис, докато отпива студена лимонада на корта в неговия кънтри клуб.

— Опасявам се, че може и да изглеждаме малко сковани, но пък, от друга страна, имаме „Бийтълс“ и „Стоунс“. Така че сам си правете изводите.

— С удоволствие — усмихна й се Брад. — Но мисля, че за това ще ми е нужно малко време. Да речем, на вечеря?

— Може би. — Даяна се изненада от отговора си. — Но най-напред трябва да намеря мястото си на тази вечеря.

— Извинете ме за минутка — каза той, поклони й се леко и изчезна.

Даяна повдигна вежди. Беше я заприказвал, а след това изчезна? Така да бъде. След Ърни не бе в настроение да играе подобни игрички. Кипяща вътрешно, тя се наведе по-близо до разпределението на масите и откри името си. Маса осемдесет и девета. Сега трябваше само да погледне разположението им и да потърси осемдесет и девета маса, където и да се намираше. В залата имаше достатъчно маси, че да запълнят огромен склад на „Икеа“, само че точно този модел нямаше да се продават във веригата. Масивният махагон със златни орнаменти не бе в техния стил. Огледа се наоколо, без да обръща внимание на флейтистите и момичетата в дълги бели роби, които свиреха на арфи и тъкмо минаваха край нея. Осемдесет и девета… но Елспет я нямаше. Сигурно е болна. Даяна се намръщи леко. Трябваше сама да поддържа разговора с останалите на масата, а…

— Ето ме отново. — Брад Бейли я потупа по ръката.

— Да — с равен глас се съгласи Даяна.

Той се възхити на държанието й. Господи, какво хладнокръвие. Една американка вече щеше да му се нахвърли или да примигне срамежливо при мисълта за богатството му, като се престори, че не е засегната.

— Моля да ме извините, че ви изоставих — каза той. — Налагаше се да говоря с Фред Лейтън, който координира партито. Обещах му допълнително голямо дарение, ако леко промени разпределението на местата. — Наведе се напред и зачеркна името й на осемдесет и девета. — Сега сте на трета маса. С мен.

Деликатно оформените й вежди се повдигнаха учудено.

— Пренаредили сте местата? Убедена съм, че не е било нужно да полагате толкова усилия.

— Бих направил много повече — увери я Брад, като си мислеше за осемте хиляди, които се наложи да обещае като компенсация за хаоса в последната минута, и неловките извинения към заможната вдовица, която преместиха от почетното й място точно до него. Сви ръката си в лакътя с надеждата, че един английски джентълмен би постъпил по същия начин. — Да се настаним на местата си?