Луиз Бегшоу - Жена от класа

Даяна се събуди преди звъна на будилника. Погледна светещите цифри на електронния часовник до леглото в апартамента на Фелисити и видя, че е едва шест и петнадесет, но въпреки това стана. Нямаше да заспи повече.

Фелисити бе запалила дървата в печката предната вечер, но сега, под светлината на зората, беше останала само студена пепел. Празната бутилка „Шардоне“, която си поделиха, стоеше на плота. Никой не я бе изхвърлил. Даяна огледа апартамента. Приличен, над средното ниво за Манхатън, определено. Но не би могъл да се сравнява с изискания й живот с прислуга и стилни мебели, които Даяна бе избирала сама за себе си и Ърни. Нейният съпруг.

Даяна изстена. Чувстваше се зле от алкохола, а на краката си имаше мазоли. Освен това нямаше дрехи. Освен ако не искаше в „Грийн Егс“ да я видят в тоалета от предния ден. Нямаше избор. Трябваше да се прибере у дома.

Изгледа преценяващо отражението си в огледалните стъкла на кухненските шкафове на Фелисити. Под красивите й очи имаше тъмни кръгове, а стресът и алкохолът сякаш бяха добавили десет години към възрастта й. Даяна се стресна, посегна към чантичката си и извади оттам слънчевите си очила „Гучи“. Бяха с розови стъкла, така че светът щеше да й изглежда розов. Много смешно. Какво розово имаше в живота й?

Ню Йорк вече бе буден и устремен напред. Даяна видя китайски продавач, който препускаше по улицата с колелото си, решен да купи най-пресните стоки от пазара преди конкурентите си. Манхатън бе истински Дарвинов експеримент и само до вчера тя гледаше много одобрително на конкурентния дух на града. В своя ограничен кръг тя бе една от най-важните личности. Там оцеляваха най-стилните. Което никой не би могъл да й отрече.

Сега цялата „мафия“ на прислугата щеше да разбере какво е станало с нея. Портиерът е видял Мира да влиза; Ърни дори не бе проявил достатъчно уважение към нея, че да не я води в дома им. Вероятно щеше да отнеме ден-два, за да се разпространи новината из всички кръгове на манхатънското общество, още три дни, преди намеци за случката да се появят в клюкарските рубрики. Враговете й щяха да тържествуват; още по-лошо щеше да й се отрази съжалението на приятелките й. Новината, разбира се, щеше да стигне и до Англия. По дяволите!

Даяна притисна пръсти до пулсиращите си слепоочия. Нямаше как да го избегне. Въпросът бе какъв би бил най-достойният отговор от нейна страна? Да живее с Ърни и да се престори, че нищо не се е случило? Дума да не става, та той дори не уволни Мира. Да остане тук? Отново се озърна в спретнатия малък апартамент с перленобели стени към спалнята на Фелисити. Слава богу, че имаше поне една добра приятелка, но не биваше да й се натрапва, а и колко унизително би било да споделя всяка вечер с нея подробностите за мизерната си работа и разклатения си брак. Не, най-добре е да наеме луксозно и напълно обзаведено жилище с парите на Ърни, докато той се вразуми. Даяна усети как гневът се надига в нея. Нямаше да остави да му се размине. Само като се сетеше за приказната сватба, за която плати скъпият й татко!

Оживлението по улиците в ранното утро нарастваше. „Не искам никой да ме вижда така“, каза си Даяна. Отиде на пръсти до стаята за гости и набра номера на шофьора си. За щастие Ричард отговори веднага и обеща да я вземе след двадесет минути.

Облече се, направи си кафе и се опита да се съсредоточи върху по-важните въпроси. Какво щеше да си облече днес? Даяна внезапно изпита благодарност, че има мизерната си работа. Това означаваше, че ще може да се скрие от Ърни, Консуела и дори Фелисити. Можеше да позвъни от офиса си и евентуално Фелисити или Наташа биха могли да й предложат някое подходящо жилище. После ще накара Консуела да й събере багажа и готово, щеше да се изнесе само временно от живота на Ърни. Докато той се вразуми.

Тя сви юмруци, като се взираше в Сохо. Къде ли се губеше шофьорът й? Тихичко взе чантата си и излезе на пръсти от апартамента на Фелисити, като внимателно затвори масивната врата зад гърба си. Коридорът в жилищната сграда на приятелката й бе сив и доста студен, нямаше отопление. Даяна потрепери. Колкото по-бързо разрешеше проблема с Ърни, толкова по-добре. Натисна бутона на асансьора; по-добре да почака Ричард във фоайето и да избегне допълнителните въпроси, с които Фелисити можеше да я засипе. Не понасяше вече да стои в мръсни дрехи. Въздъхна; приятелката й бе много мила, но искаше да знае абсолютно всичко. Вероятно това е нейният начин да прояви съпричастност. Но Даяна не искаше да разисква всеки дребен детайл от брака си. Искаше да оправи нещата и да се върне към предишното си положение.

Седна на удобното черно кожено канапе във фоайето и се загледа към улицата. Какво щеше да му струва, за да си я върне? Да изпъди Мира в чужбина, да й обещае никога повече да не й изневерява и да й купи нещо наистина скъпо. Имаше едно колие с изумруди и диаманти, както и подходящи обеци за него, в „Картие“, много красиво инкрустирани и блестящи като морски капчици, заобиколени от звезди — африкански изумруди, които бяха бледозелени като плитчините на морето, плискащо се на гръцкия бряг.

Даяна скочи в колата, когато я видя да спира до тротоара, и изгледа смразяващо Ричард, за да не я пита каквото и да било. Не носеше дрехите си от предния ден от времето, когато бе тийнейджърка. Ричард шофираше уверено и спокойно сред сутрешния трафик и се държеше така, сякаш не я забелязва.

Внезапно изпита неприятното чувство, че е правил това и преди. Вероятно много пъти. Оставял е Ърни у дома или е водил Мира? Или пък някое друго момиче?

Когато вкара колата в подземния паркинг, той й отвори вратата. За щастие всички съпрузи в жилищната им сграда бяха тръгнали за Уолстрийт, а жените им още не се бяха събудили. Даяна повика асансьора и дори успя да вирне глава, пренебрегвайки пиколото. „Как съм облечена, си е моя работа“, решително си каза тя.

Слезе на етажа и влезе в апартамента. Консуела побърза да й отвори вратата и се затюхка, когато забеляза измореното й лице.

— Госпожа Фокстън, къде била сте? Аз се тревожила…

— При една приятелка в центъра. Няма за какво да се притесняваш. Господин Фокстън вкъщи ли е?

Камериерката поклати глава.

— О, не, той излязъл преди час.

Даяна въздъхна облекчено. Поне нямаше да има неприятни сцени тази сутрин.

— Консуела, ще гостувам на моя приятелка за известно време. Искам да ми опаковаш летните дрехи и гримовете и да се обадиш на госпожа Фелисити Метсън. — Грабна една от писалките „Мон Блан“, които Ърни държеше до телефона, и й записа номера. — А също и бижутата ми.

— Да, госпожо. Вие тук ли ще сте да наглеждате?

— Не. — Даяна погледна часовника си. — Ще взема един душ набързо и после трябва да ида на работа. Би ли ми донесла закуска в спалнята?

— Да, госпожо. — По лицето на Консуела личеше, че според нея Даяна вероятно е изгубила ума си, но тя и бездруго смяташе, че англичаните са луди, така че не понечи да спори.

Даяна изтича горе, метна роклята в коша за пране и с радост се пъхна под душа. Докато се сапунисваше и изплакваше, тя прокара пръсти по златните звезди, гравирани в метала. Щеше да й липсва това място. Дано не се наложи да отсъства дълго. Само колкото да даде урок на неверния си съпруг.

Часовникът на стената отсреща показваше, че е седем и половина. Даяна бързо се избърса с кърпата и пусна сешоара на най-силната степен, преди да се зарови в гардероба. Да, ето го елегантното зелено сако на „Прада“, което можеше да съчетае с пола до коленете на „Джоузеф“ в същия цвят и черни обувки с нисък ток на „Ралф Лорън“, както и съвсем тънък и напълно прозрачен чорапогащник от „Уулфорд“. Наистина нямаше време да се гримира, затова отново позвъни на Ричард и използва само малко матов овлажнител за лице и неутрален гланц за устни.

Искаше да иде рано на работа днес. Ърни не би очаквал тя изобщо да се появи, нито пък Сисеро. Щеше да иде навреме и да изненада и двамата.

Консуела отвори вратата и едва не изтърва таблата на пода.

— Госпожа Фокстън! Добре ли ви е?

Госпожата никога не се бе приготвяла толкова бързо, откакто я познаваше. Да не би да отиваше при някое бебе? Или някой е болен?