Луиз Бегшоу - Жена от класа

Даяна се помъчи да запази самообладание.

— Предпочиташ да те наричам как?

— Господин Сисеро. Това е моята компания и аз съм неин президент. Обичам формалните обръщения; така се създава уважение.

Едрият мъж насреща й я гледаше строго. Беше напълно сериозен. Даяна ядно се замисли дали да не поиска в отговор да я нарича „госпожо Фокстън“, но й се стори детинско. Да върви по дяволите!

— След като имате официални правила за работното облекло, господин Сисеро, трябваше да ме уведомите, преди да дойда на работа. Тогава щях да се съобразя с тях — отвърна му тя.

Майкъл потисна одобрителната си усмивка. Много бързо се окопити, макар да е разглезена богаташка. Но нямаше да й отстъпи нито за миг — тук Майкъл е шефът и сега имаше служители, които са с десет години по-възрастни от него и въпреки това му се подчиняват. Беше много важно да запази контрол над всичко, иначе ситуацията щеше да му се изплъзне. А на него изобщо не му харесваше подобен сценарий.

— Наистина имаме строги правила за работното облекло — отвърна той, — но си права, че ги нямаме в писмен вид. Може да дойдеш с бележник в кабинета ми, след като ми приготвиш кафе. И това ще е първата ти задача като мой асистент. По-късно ще се срещнеш и с останалите, на които ще се подчиняваш.

— Останалите ли? Мислех, че ще съм твой асистент — отчаяно промълви Даяна.

Имаше ужасното предчувствие, че тази работа няма да се окаже забавна, както си я представяше.

— Ти си един от асистентите ми — най-младшият, както ти казах, „момиче за всичко“. Сюзън е старшият ми асистент, затова ще отговаряш на телефоните, когато тя е заета, ще й правиш кафе и ще копираш или печаташ всичко, от което има нужда. Тя ще ти покаже всичко необходимо.

— Супер — възкликна Даяна с горчив сарказъм, който изобщо не впечатли Майкъл.

— Ела с мен. Ще ти покажа кухнята.

Даяна се намръщи зад широкия гръб на Сисеро, докато подтичваше на токчетата си към кухнята. И тя бе функционална като всичко останало, но много тясна. Не беше виждала толкова малка кухня от времето, когато делеше квартирата си с приятелките си в Лондон.

— Ето чайника за вода, кафе машината, чай, кафе и курабийки. Има мляко и обезмаслена сметана в хладилника, където всеки служител може да си държи и личната храна, ако си носи сандвичи или салата. Едно от задълженията ти ще е да поддържаш кухнята чиста и добре заредена. Бюджетът ни е четиридесет долара седмично за всичко, затова гледай да се ограничаваш. Чашите са тук, горе.

— Къде е машината за миене на съдове? — ужасена попита Даяна. Да не би да й казваше, че трябва да чисти кухнята?

— Няма такава. Ти ще се заемеш с миенето. Но няма да прекарваш много време в кухнята.

— Добре — слабо отрони Даяна.

— Ще бъдеш прекалено заета с печатане и копиране.

Тя се постара да не залитне. Дали само си въобразяваше, или обувките наистина започваха да я стискат? Не можеше да понесе повече подобни инструкции, а работният й ден дори не е започнал. Но Сисеро я гледаше втренчено — с тези токчета той бе с около сантиметър-два по-нисък от нея, но въпреки това имаше усещането, че я гледа отвисоко.

Даяна бе разглезена и мързелива, но освен това и безкрайно упорита. Гордостта й я накара да вдигне високо глава, докато приглаждаше роклята си.

— Звучи чудесно.

— Значи да се залавяме за задачите си. Направи ми кафе и едно за себе си, ако искаш, и после ела в кабинета ми в дъното на коридора, за да започнем.

— Отлично — съгласи се тя.

Загледа се след него, докато той се завъртя рязко на пета и закрачи нататък по коридора. „Мразя го“, каза си тя наум. Ядно включи кафе машината и се зае да търси хартиените филтри. Слава богу, че Фелисити не можеше да я види сега. Беше невероятно унизително.

Ърни я покани да дойде от любопитство. Ежедневно се сблъскваше с нахални бизнес репортери и много лесно разпознаваше завоалираните намеци, когато чуеше такива. Тази Фелисити, добре изглеждаща дама, бе една от приятелките на Даяна, бегло си я спомняше. Беше странно жена да се обажда на мъж. Все едно, Ърни обичаше клюките. Бе сключил няколко изгодни сделки от разни подхвърлени случайно реплики от непредпазливи съпруги. С кого беше тази Фелисити? Не си спомняше. Но Мира не му се обади тази сутрин — вероятно заповядваше на някой друг нещастник, мръсницата — затова Ърни имаше време да се помотае у дома.

Нареди на Консуела да приготви обилна закуска и да я сервира на терасата, която Даяна отскоро бе превърнала в градина. После я освободи и се настани в очакване. Не биваше да се допуска прислугата да подслушва, когато се говори за бизнес. Тези нещастници може да се обърнат към някой брокер в интернет и да купят акции, като спечелят на твой гръб в крайна сметка. Ърни не знаеше дали английският на Консуела е достатъчно добър за подобна операция, но не искаше да рискува. Бе забогатял, следвайки няколко основни принципа, един от които е никога да не приема каквото и да било за даденост, а друг — да не вярва на никого.

Фелисити бе поканена на терасата след около четиридесет минути и Ърни не се разочарова. Беше елегантна малка дама, която много повече отговаряше на стандартите на Ню Йорк, отколкото неговата Даяна. Жената бе слаба като вейка, с лъскава платинена коса и семпла къса рокля от коприна с цвят на червени боровинки, с подходящи — отлична идея! — обувки с високи и остри токчета. Можеше сериозно да го заболи, ако се разходеше с тях по гърба му. Ърни си представи как острите им върхове се забиват в плътта му. Слабините му потръпнаха леко. Беше го заинтригувала.

— Фелисити, радвам се да те видя отново. Заповядай.

„Ужасен акцент“, каза си Фелисити, като внимаваше да седне така, че да му предостави отличен изглед към бедрата си, стегнати в горната част от много здрави жартиери. Все пак носеше бикини, ако изобщо можеше да се нарече така прозрачното творение на „Келвин Клайн“, което се държеше на съвсем тънки лентички. Какво уютно гнезденце си имаха тук. Английска провинциалистка като малката Даяна изобщо не би могла да оцени късмета си.

— Забележителна градина. Даяна е надминала себе си — започна с похвалите си тя, докато сядаше срещу Ърни.

— Да, наистина. Искаш ли сок?

Ърни взе каната с прясно изцеден сок от червени портокали и посегна да й налее. Чувстваше се извън свои води; никога не знаеше какво точно да каже в непредвидена ситуация, както се удаваше с лекота на Ди. Острите токчета на жената направо се набиваха в очите му. Не можеше да се съсредоточи. Ърни се загледа с възхита в дългите й нокти, огненочервени, също като на Мира Чен. Хм. Прекрасно.

— Благодаря. Предполагам, че се чудиш защо съм тук.

— Мина ми през ума подобен въпрос, да. Макар да е истинско удоволствие да те видя, разбира се — добави Ърни възможно най-галантно.

— Надявам се… надявам се, че няма да ме сметнеш за прекалено нахална, ако те помоля да запазиш в пълна тайна онова, което ще ти споделя — измърка Фелисити.

Ърни се оживи. Господи, тази дама се канеше да му издаде нещо наистина ценно.

— Аз съм крайно дискретен човек и обичам и приятелите ми да са такива. Що се отнася до мен, приятната ни закуска тази сутрин изобщо не се е състояла.

— Много се надявах да го приемеш точно по този начин — отрони Фелисити. — Честно казано, не знаех към кого другиго да се обърна. Но съм доста притеснена за скъпата Даяна и реших, че ти би трябвало да знаеш какво приказват хората.

Ърни свъси вежди и се наведе силно напред на стола си от ковано желязо.

— И какво по-точно казват хората, Фелисити?

Ърни нахлу в офиса си и метна палтото си към стреснатата Марша.

— Какъв е графикът ми за днес? — попита той.

— Имате среща с „Голдмън Сакс“ в десет и половина, обяд с Дом Флойд от…

— Няма значение. Просто го разпечатай и ми го донеси. С кафето. И побързай — сопна се Ърни.

— Да, сър.

— И ми донеси продажбите за миналия месец по региони. Какво чакаш?

Марша усети настроението му и хукна с едва изречено извинение. Ърни тръшна вътрешната врата на кабинета си и се отпусна на въртящия се кожен стол, който се наклони опасно, а вътрешно изпитваше такъв гняв, че му идеше да разкъса някого.

Слава богу, че Фелисити бе имала благоразумието да се обърне към него. Какво ли би правил, ако тя не бе му казала всичко? Ърни обичаше клюките, но категорично ненавиждаше тези, които го засягаха лично. Какво право имаше Даяна да хленчи и да се оплаква пред куп нюйоркски повлекани като Джоди Гудфренд и Наташа Цукерман? Днес съпрузите им щяха да му се подиграват, докато обядват в клуба си. Вероятно историята вече е обиколила целия Ню Йорк. Ърни не се съмняваше, че ще прочете за случая в клюкарските рубрики на вестниците през седмицата. Погледна през прозорците си към каменната гора на централната градска част. Беше пълно с хора, които може би и сега четяха за него… обсъждаха го… присмиваха му се.