Луиз Бегшоу - Жена от класа

Настаниха се и Даяна и Майкъл си поръчаха питиета, а Ърни — лек обяд. Донесоха му хайвер от белуга, а той се зае да го поглъща сякаш е обикновено грахово пюре. Междувременно Майкъл отпиваше от еспресото си и наблюдаваше Даяна, докато разговаряше за бизнес с мъжа й. Стараеше се да не я изпива с очи и докато минутите минаваха, му ставаше все по-лесно да си наложи самоконтрол. Майкъл не бе срещал по-красиво и по-елегантно момиче, но, от друга страна, не познаваше и по-вятърничава, глупава и разглезена принцеса. Какви ги приказваше само! Обсъждаше озеленителя и се оплакваше от масажистите на така наречените си приятелки. Цените, които споменаваше небрежно, спокойно биха покрили месечния наем на мизерния му апартамент.

— Извинете ме. — Ърни се изправи. — Пейджърът ми се включи. Трябва да се връщам в офиса. Ето, Майкъл. — Той бръкна в джоба на стилния си костюм и му подаде визитка — от твърд картон, с малки златни букви. — На Джак Файнмън, моя адвокат, е. Той може да ти помогне, да те ориентира в цифрите и така нататък. Ще накарам да ти изпратят копие от договора.

— Благодаря — отвърна Майкъл. Прибра визитката, стана и стисна ръката на Ърни. — Ще се чуем.

— Както вече казах, не се бави много. Председателят на борда направо ми извива ръцете да сключа сделка с някого. Много искаме това да си ти.

— Разбрах. — Майкъл му се ухили и Фокстън си тръгна.

Той погледна Даяна Фокстън. Май не бе особено очарована, че остава с него.

— Ще си изпия кафето и можеш да си тръгваш — каза Майкъл.

Даяна повдигна леко вежди. Значи можела да си тръгва, така ли? За кого се мислеше този човек? Ърни я помоли да очарова клиента му и тя изпълни молбата — едва ли се очакваше нещо повече от нея. Изпита леко раздразнение.

— Благодаря. Много мило — каза само тя.

— Нямам нищо против да прекарам още малко време с теб — добави Майкъл. Тонът й бе направо леден. Надменна кукличка. Едва ли би имало полза, ако й каже, че е време да порасне и да си намери сериозно занимание в живота.

— Какво облекчение. — Даяна изви гръб като доволно коте. — Но не бързам. Пропуснах няколко срещи, за да дойда тук, и вече няма смисъл да хуквам накъдето и да било.

— Съжалявам. Наистина. — Той се извиняваше. — Сигурно е било нещо важно.

— Беше жизненоважно. Чака се цяла вечност, за да те приеме Маркъс Уолкър — осведоми го тя, леко намръщена.

— Това лекарят ти ли е?

— Моят маникюрист — нацупи се Даяна.

Майкъл се засмя. Не можа да се сдържи. Изпъна рамене и я погледна втренчено.

— За бога, момиче, чуй се само.

— Какво искаш да кажеш? — попита Даяна, силно засегната.

— Маникюристът ти едва ли е жизненоважен. Въздухът е жизненоважен. Водата е жизненоважна. Трябва да подредиш правилно важните неща в живота, госпожо.

— За мен е важно да изглеждам добре.

— Бих казал, че вече си го постигнала. — Майкъл й се ухили бавно. — Защо не използваш мозъка си?

— Използвах мозъка си, за да накарам Маркъс да ме вмъкне в списъка с клиентите си — сопна му се Даяна, — и много благодаря за съвета относно професионалното ми развитие, но мисля, че и сама се справям отлично.

Сисеро се помъчи да преглътне отговора си, но не успя.

— Е, омъжила си се за богаташ. Предполагам, че си изпълнила мисията си.

— Ти си изключително груб — каза Даяна и изпъна гръб. Отчасти за да го впечатли с превъзходството си, но и донякъде, защото, когато той се приведе напред, тя долови мъжественото му ухание и втренчения поглед на тъмните му очи. Беше смущаващо първичен. Над горното копче на ризата му се виждаха гъсти тъмни косъмчета. Ърни бе гладък като бебе по гърдите.

— Често ми го казват. — Майкъл се изправи, а тъмните му очи все така я пронизваха. Ядосваше се на себе си, задето изгуби самообладание, и още повече се ядосваше на нея, че е такава празноглава кукла. Нямаше идеална жена; ако срещнеш някоя с приятна фигура и изискан стил, тя се оказваше алчна и глупава гъска.

Може би дори провали сделката. Сисеро изведнъж се разбърза да подпише договора, преди Ърни Фокстън да поговори с жена си.

— Добре, нека се погрижа аз. — Извади портфейла си и остави стотачка на масата.

Даяна погледна банкнотата така, сякаш е нещо мръсно, залепнало за подметката на обувката й. Вдигна я с дългите си пръсти и му я върна.

— Не мисля. Сигурна съм, че това място е прекалено скъпо за теб. Ърни би искал аз да уредя сметката.

Майкъл се изчерви, прибра парите си и я остави, без да каже нищо повече.

„Каква надменна глупачка!“, каза си той.

Спря такси на улицата. След петнайсет минути бе в офиса си и Сюзън го посрещна с очаквателно изражение.

— Господин Сисеро, радвам се да ви видя отново. Как мина…

Той се обърна към нея и тя замлъкна. Лицето му бе леко зачервено, както ставаше, когато е много ядосан, а тогава не бе добра идея да си пред очите му.

— Не се получи.

Сюзън не настоя повече. Плахо му подаде дебелия пакет, който стоеше на бюрото й от половин час.

— Това пристигна с пратеник от „Блейклис“. Казаха, че е договорът ви.

Майкъл разкъса опаковката и извади стотина страници ситно напечатан текст, пълен с правни термини. Измъкна от джоба си визитката с позлатени букви и я хвърли на асистентката си.

— Свържи ме с Джак Файнмън — нареди той. — Възможно най-бързо. Може да нямаме много време.

След като Даяна Фокстън се оплачеше на съпруга си, щеше да провали сделката му. „Блейклис“ му предлагаше съдружие. На Майкъл му идваше сам да се срита отзад. Защо не си държа езика зад зъбите пред онази разглезена принцеса?

Файнмън говореше отсечено и делово.

— С удоволствие бих ви представлявал в този случай, но не мога. Има конфликт на интереси.

— Разбирам. Кажете ми към кого да се обърна?

— Нека помисля… трябва ви опитен адвокат, който не е свързан с Ърни…

На Майкъл му се искаше да добави и че не бива да е прекалено скъп, но гордостта не му позволи да го изрече.

— … Джейн Гренуил, тя е вашият човек. „Гренуил и Бифт“, кантората им е на Петдесет и четвърта улица. Препоръчвам я — уверено заяви Файнмън. Той издиктува телефонния номер. — Мога веднага да й изпратя договора по факса, ако искате. Стандартен е, едва ли ще й отнеме много време. О, и, Майкъл, Ърни Фокстън вече го е подписал от тяхна страна, така че ако ти го подпишеш в рамките на двадесет и четири часа, всичко ще е съвсем законно.

— Ами ако се забавя след този срок?

— Тогава ще трябва той да подпише друго копие. Предполагам, че са определили краен срок, в случай че междувременно договорят друга сделка, а ти се опиташ да ги принудиш да подпишат с теб.

— Благодаря — тихо каза Майкъл.

Изобщо не му хрумна да пита откъде Файнмън знае, че Ърни е подписал договора.

Обади се на Джейн, която звучеше много млада, енергична и леко разпиляна, но явно се ориентираше чудесно в правната материя. Предложи някои промени и го посъветва да не изпуска сделката.

— Ще трябва да уточним няколко неща обаче.

— Много важни ли са?

Майкъл изведнъж си представи как Даяна Фокстън се прибира вкъщи и хлипа на рамото на мъжа си. Ако подпишеше днес, тогава сделката оставаше в сила и Ърни нямаше да се отметне.

— Не. Ще изпуснеш срока от двадесет и четири часа, докато договорим всичко.

— След малко ще се свържа с вас отново — каза Майкъл.

Затвори телефона и огледа малкия си кабинет, вдъхвайки миризмата на мусака и агнешко с ментов сос от закусвалнята на долния етаж. Картините на стената му леко се поклащаха заради бумтенето на баса в звукозаписното студио, което се помещаваше в мазето на сградата.

Колебаеше се. А защо? Защото не харесваше Даяна и Ърни.

Но Ърни Фокстън му обеща съдружие, а не заплата. Бяха му предложили финансиране, редакторски права, разпространение, нов офис и премия от сто хиляди долара.

Ако подпишеше договора, щеше да има истинска компания. Истински офис. Ако подпишеше, щеше да си позволи да заведе Даяна Фокстън в изискан ресторант и да си купи костюм, за който да не му се присмиват.

Майкъл си представи надменно-снизходителния поглед на Даяна. Взе договора и го прибра в куфарчето си.

На вратата се почука. Майкъл вдигна очи и забеляза Сюзън Катц, която му се усмихваше притеснено.

— Е, какво мислиш? — попита тя.

Майкъл се ухили.

— Мисля, че сме в бизнеса — отвърна той.