Луиз Бегшоу - Жена от класа

Майкъл се настани на стола. Беше твърд, но изключително удобен, очевидно направен по поръчка за кабинета на Ърни. Не бе от мебелите, които той самият би избрал. Не харесваше показните и с прекалено много извивки столове. За Майкъл Сисеро столовете бяха, за да се седи на тях, а не да правят впечатление. Този ергономичен стол беше прекалено удобен, би могъл да задреме на него, а не е желателно.

Днес обаче си позволи да се наслади на удобството. Днес него го ухажваха, а не обратното.

Ърни Фокстън стоеше насреща му и завършваше презентацията си. Ентусиазмът, който хората на „Блейклис“ демонстрираха по отношение на „Грийн Егс“ бе направо забележителен. Караха го да се чувства като Джон Гришам или някой от този ранг. Беше изненадан колко силно искаха да го вземат на борда си. Джанет Дженсън, тъмнокосата сериозна млада жена, и Питър Дейвиц, който изглеждаше много хитър, го бяха убеждавали в достойнствата на сделката в продължение на трийсет минути поотделно. В отдела на Джанет много държаха на детската литература и тя развълнувано говори за липсата на интелигентно разказани истории, в които малките дечица да потънат увлечени. Питър Дейвиц изчисляваше, че те биха донесли на компанията милиони долари чиста печалба за рекордно време. Неговото предложение също бе изкусително. Той говореше за ефективна и съвременна дистрибуция, с нови камиони и енергични и ентусиазирани млади търговски представители, най-добрите в бранша. Ърни му представи визията на „Блейклис“ за търговията с книги, за глобалния достъп и мисията на компанията.

Накратко, заявяваха му, че той би могъл да е новата Биатрис Потър. Невероятно приключение за децата и в същото време индустрия, печелеща милиони долари.

— Ти трябва да се присъединиш към нас, Майкъл — каза Ърни Фокстън. Гласът му излъчваше искреност. Акцентът му бе леко груб и Майкъл разпозна в него английския вариант на бедняка от гетото, който е преуспял. — Това ще е нещо ново за Ню Йорк. За Америка. Децата заслужават подобни книги и не само малкото, които имат късмета да живеят наоколо. Време е да заработиш професионално и да не се занимаваш с глупости. Не мислиш ли така, по дяволите? Извинете ме, дами.

— Да, предполагам, че е така. Много съм поласкан, че проявявате такъв интерес към компанията ми — премерено отвърна Майкъл.

Ърни му отправи широка усмивка.

— Не е просто интерес, приятелю, а истинска страст. Страст към книгите. Към качеството.

— Трябва да обмисля предложението и да го обсъдя със съветниците си.

Ърни преглътна смеха си. Съветниците му? Сякаш този нагъл нехранимайко имаше такива. Вместо това му отправи угодническа усмивка.

— Не се бави прекалено. Наистина вярваме, че „Грийн Егс“ е компанията, която ни е нужна, но председателят на борда много иска да купи нещо — ако не си ти, ще е друг. Нямам такава свобода на действие, каквато бих желал.

— Да купи компанията? — направо попита Сисеро. Ърни забеляза упорито вирнатата брадичка на мъжа пред себе си и преглътна. Мускулестото тяло на събеседника му го изнервяше и го караше да се чувства неудобно, а Майкъл бе направо хлапак, няколко години по-млад от Ърни и с милиони долари по-беден. Ненавиждаше начина, по който го гледаше Сисеро, сякаш му бе равен. Не знаеше ли кой е Ърни Фокстън?

— Не да купи компанията… — Това бе грешка на езика и Фокстън се прокле мислено. — Да сключим съдружие. Помисли за това. Всички други издателства ти предлагат заплата. Ние ти предлагаме партньорство, защото вярваме в теб.

Майкъл се поколеба. Харесваше страстта. Цифрите звучаха изкусително. Дали е умно да отказва печеливш билет от лотарията? Така звучеше предложението им.

Ърни поклати глава.

— Никакъв натиск да вземеш решение веднага. Ще изпратя всички тези важни клечки по работните им места. — Той се усмихна ослепително на хората си. — А ти можеш да излезеш с мен и съпругата ми. Тук държим на личното отношение. „Блейклис“ се грижи за хората си.

— Звучи добре. — Сисеро протегна ръка и стисна здраво дланта на Ърни.

— Чудесно. Чудесно. — „По дяволите — каза си Ърни, — хванах го. А след три месеца и фирмата му ще бъде в ръцете ми. След като този нагъл кучи син ни научи на всичко, което трябва да знаем за бизнеса.“ — Даяна ни е запазила маса в Руската чайна. Ела да пийнеш с нас по чаша чай.

— С удоволствие — отпусна се Майкъл.

Сервитьорът почтително ги заведе до едно от най-хубавите сепарета в заведението и Майкъл се постара да не се впечатлява прекалено от протегнатите вратове на бизнесмените, които се извиваха, за да огледат добре двама им с Ърни. Ясно му бе, че се опитват да разберат кой е той.

„Не сте ме виждали досега, каза си, силно развълнуван, но скоро всеки един от вас ще знае отлично кой съм.“

— Не бива да допускаш работата да отнема прекалено много от времето за удоволствия — искрено заяви Ърни. Майкъл не бе съгласен с това, но си замълча. Човекът изкарваше купища пари. Вероятно знаеше какво прави. — Ето я и нея.

Ърни махна с ръка на една жена, която идваше към тях.

— Съпругата ми, Даяна Фокстън.

— Извини ме, скъпи. Само минах да се освежа малко — каза тя. Наведе се леко и беззвучно целуна въздуха от двете страни на съпруга си. — А кой е господинът?

— Майкъл Сисеро. Наш нов бизнес партньор. Или поне така се надявам — отговори й Ърни. — Ще си ми благодарна, че ви запознавам, Даяна, така ще имаш някого на твоята възраст, с когото да си приказваш.

Майкъл се загледа втренчено. Знаеше, че я зяпа невъзпитано, но му бе трудно да престане. Имаше нещо очарователно и завладяващо в това момиче… може би заради извивката на плътните й вежди, предизвикателно удобния й втален пуловер, който прилепваше по изкусително вирнатите й гърди, които направо го провокираха… или пък заради нежните й сини очи и пищна платиненоруса коса, в която копнееше да се зарови и вдъхне аромата на шампоана й. Тя ухаеше на бебешка пудра в добавка към сладкия полъх на парфюм от кожата й.

— За мен е удоволствие, господин Сисеро. А мога ли да ви наричам Майкъл?

Даяна се усмихна чаровно на нахалния хлапак, който я бе зяпнал. Божичко, нима тези американци нямаха никакво възпитание? Тя протегна деликатно длан.

Сисеро я стисна. Ръката му бе суха и здрава. В ръкостискането му се криеше много сила. Беше едър и, както й се стори, грубоват мъж. Какви мускули само; сигурно вдигаше тежести. Рядко срещаше такива мъже; притесняваха я.

Тъмните очи на Сисеро и боксьорският му нос й идваха в повече. От него направо извираше тестостерон. Бе странно да видиш такова тяло в костюм. Щеше да изглежда по-естествено в ролята на статист в някой холивудски екшън, може би с участието на Силвестър Сталоун или Арнолд Шварценегер. Беше по-нисък от Ърни, но много по-широкоплещест. А защо очите му изпитателно се плъзгаха по чорапите и обувките й? Да не би да имаше бримка или нещо подобно?

Даяна устоя на импулса да погледне надолу. Защо да му доставя такова удоволствие? Както и да е, какво значение имаше какво си мисли той? Такъв мъж едва ли би оценил изисканите модни детайли.

— Майкъл, моля ви, госпожо Фокстън — каза той.

Гласът му бе плътен и, според Даяна, леко дрезгав. Вероятно и той е от бедните класи и се е издигнал сам подобно на съпруга й. Е, какво пък, не обичаше да проявява снобизъм. Но беше прекалено млад, за да му се налага на Ърни да го ухажва толкова усилено.

— Тогава се разбираме и вие да ме наричате Даяна — каза тя и му отправи бляскава усмивка.