— О, господи — каза дрезгаво Ейнджъл, като се опитваше да се пребори с отвращението. — Трябваше да бъда с него! — Да излезе от упойката сам, объркан и изпитващ болка, а да няма кой да го докосне, да го успокои…

Напрегнатите кафяви очи на Хоук се присвиха и се впиха в лицето й. Той знаеше какво бе да се събуди в болница, да чувства болка и да не знае къде се намира, докато ужасният спомен не се върне, за да му напомни какво се бе случило.

Изненадващото беше, че Ейнджъл, изглежда, също познаваше това усещане.

— Говориш, сякаш си преживяла същото.

Тя не му отговори веднага.

— Преживяла съм го — каза тихо тя след малко.

Преди той да успее да й зададе поредния въпрос, тя се обърна към него. Гласът й беше спокоен и хладен.

— Има ли още нещо, което не си ми казал за Дери?

— Той отказва да взема болкоуспокояващите.

— Защо?

— Казва, че болката си имала предназначение.

Ейнджъл затвори очи и си спомни месеците след катастрофата, през които бе изхвърляла болкоуспокояващите и бастуна и се беше насилвала да се опитва да ходи отново. Дери бе плакал с нея и я бе подкрепял при първите й плахи стъпки.

Тогава го беше накарала да си тръгне, казвайки му, че е добре и че болката си има предназначение. Болката й показваше, че беше все още жива.

Хоук понечи да я попита още нещо, но тъкмо тогава лимузината спря на паркинга на водните таксита.

Ейнджъл посегна механично към дръжката на вратата, защото не искаше да срещне любопитството в погледа на Хоук. Шофьорът още не бе успял да излезе навън, когато Хоук се озова до вратата на Ейнджъл и й подаде ръка.

Тя се поколеба, но я пое. Мъжката сила и топлина, които почувства, я шокираха, но вече бе твърде късно.

Хоук я измъкна с лекота от лимузината. Докато пускаше ръката й, той остави върховете на пръстите си да се плъзнат по вътрешната страна на китката й до чувствителните връхчета на пръстите й, галейки я, както беше погалил златната писалка. Почувства внезапното ускоряване на пулса й и забеляза леката червенина, която се появи на бледите й бузи.

Тя го погледна с объркване.

Хоук изви нагоре лявата си вежда.

— Проблем ли има? — попита.

Ейнджъл се изчерви още по-силно. Чувстваше се като глупачка заради това, че толкова силно усещаше присъствието на този непознат мъж. Пое си дъх, за да се успокои, но не успя да престане да мисли върху загадката, която представляваше Хоук.

„Понякога ми се струва, че той почти ме желае — помисли си, — но по-често ми се струва, че не ме харесва и дори го отвращавам.“

Чувствата на Хоук бяха сложни, бързи и много силни, въпреки че изражението му бе непроницаемо. Не приличаше на нито един от мъжете, които Ейнджъл познаваше. Не знаеше как да го прецени и можеше само да реагира на проницателната му интелигентност, на самотата и на мъжествената чувственост, които бе успяла да зърне под студената му външност.

Тя го погледна, почти уплашена от него.

И почти уплашена от себе си.

Хоук наблюдаваше Ейнджъл и преценяваше емоциите, които бяха изписани ясно на лицето й. Той се зарадва, когато осъзна, че беше намерил слабото й място.

„Едно нежно докосване може да я срази.“

Хоук почти се усмихна. Подобно на кръжащ в небето хищник, той бе доловил лекото раздвижване на земята. Сега щеше да последва стрелване надолу, рязка промяна на посоката, преследване за загряване на кръвта.

След това тя щеше да бъде негова — ангел, сразен от ястреб, който щеше да потреперва и да вика в ръцете му.

Глава 3

Къщата на Рамзи се намираше на една висока канара и гледаше на изток към Вътрешния проток с множеството острови в него. Между сушата и самия остров Ванкувър се виждаше гладката, искряща повърхност на океана, която контрастираше рязко с почти черните назъбени възвишения на островчетата.

Малки лодки обикаляха най-известните острови, като се полюшваха леко върху водата, а рибарите бяха спуснали мрежите си в търсене на сребърна сьомга.

Вдясно от къщата се простираше градчето Кембъл Ривър. Границите му бяха очертани от солена вода и зелените води на реката, която се вливаше в океана. Късният следобеден въздух бе чист, почти неестествен, сякаш в небето беше увиснал диамантен прашец, който пречупваше светлината.

Ейнджъл почти не забелязваше прекрасната гледка. Колкото повече приближаваха дома на Рамзи, толкова повече се страхуваше, че Хоук не й беше казал истината за състоянието на Дери. Наложи й се да използва цялата си воля, за да не започне да разпитва Хоук по време на полета и краткото пътуване от паркинга на водните таксита на остров Ванкувър.

Още една причина я караше да си мълчи. Някакъв вътрешен инстинкт й подсказваше, че вече беше разкрила твърде много пред него.

Когато мощното БМВ спря, Ейнджъл изскочи от колата и се затича към къщата. Влезе вътре, без да почука или да извика.

Двамата с Дери деляха къщата от три години. Отначало го бяха правили по необходимост, тъй като не бе била в състояние да се грижи сама за себе си през първите няколко месеца след катастрофата. По-късно бяха продължили да живеят заедно в къщата през лятото, защото тя бе продала семейната вила в Кембъл Ривър, за да помогне на Дери да плати данъците върху наследството за Ийгъл Хед.

На практика една четвърт от къщата и прилежащите хиляда и двеста акра бяха собственост на Ейнджъл. Тя обаче рядко мислеше за това. Според нея домът Рамзи и Ийгъл Хед все още бяха собственост изцяло на единствения оцелял Рамзи — Дери.

— Дери? — извика Ейнджъл, докато вървеше бързо към дневната и се оглеждаше за него. — Дери, къде си?

— Тук — извика в отговор той.

Хоук влезе тъкмо навреме, за да види как Ейнджъл се втурва към задната част на къщата. Остана да стои неподвижно няколко секунди, пленен от грациозността й и от изящните й крака.

Запита се как ли щеше да се почувства, когато тя увиеше тези дълги крака около него, за да го задържи дълбоко в себе си.

Изруга собствените си мисли, затвори вратата и тръгна през дневната. Русокосата Ейнджъл започваше да му влиза под кожата. Хоук знаеше само един начин да се отърве от тази мания.

Да я вкара в леглото.

В леглото лъжите винаги излизаха на повърхността, независимо колко красиви бяха устните, които ги изричаха. Отрепетирани страсти и движения, диктувани от лъжи, а не от любов. Използваш, вземаш и отпращаш с чек и небрежно махване на ръката.

След това идваше завръщането към студеното, прозрачно небе, към кръженето в търсене на поредната проява на уязвимост на земята и мига, в който адреналинът се покачва и преследването започва отново и кара Хоук да се чувства жив.

Преди много години бе престанал да вярва, че някога ще успее да намери жена, която да не лъже. Дори не знаеше, че търсеше такава.

Знаеше само как да преследва и да унищожава.

Ейнджъл се стрелна през кухнята и хола към огромната тераса от кедрово дърво, която гледаше към океана.

Дери се беше изтегнал в един шезлонг. Левият му крак беше гипсиран от бедрото до пръстите.

Ейнджъл затаи дъх, когато забеляза бледата му кожа, тъмните кръгове под очите, стиснатите от болка устни. Коленичи до него и положи главата му върху гърдите си. Когато заговори, гласът й беше тих и успокояващ, сякаш той бе спящо бебе.

— Вземай хапчетата, Дери — прошепна.

Ейнджъл прокара пръсти през русите му къдрици, погали мускулите на врата му, които се бяха стегнали от болката, преминаваща през цялото му тяло при всяко непредпазливо движение.

— Болката не може да те научи на нищо — каза нежно Ейнджъл. — Вземай хапчетата няколко дни, докато не започнеш да се движиш, без да се чувстваш, сякаш обръщат нож в глезена ти.

Дери не каза нищо.

Ейнджъл се отдръпна назад и го погледна в очите.

— Обещай ми — каза с дрезгав глас.

— Хей! Аз съм добре, Енджи. Наистина.

— Бледен си — възрази тя.

Дери се усмихна и я прегърна.

— Добре съм — увери я. — Или поне ще се оправя, когато кътниците ми спрат да плуват.

Ейнджъл се усмихна въпреки тревогата, която изпитваше.

— Толкова зле ли е?

— Дори повече.

Тя се огледа за патериците му. Забеляза ги, взе ги, сложи ръка около кръста му и му помогна да седне.

— Хайде, вол такъв — изпъшка Ейнджъл. — Използвай тези мускули за нещо по-полезно от това да правиш впечатление на хубавите туристки.

Хоук осъзна със закъснение, че Ейнджъл се опитваше да изправи Дери. До едрото му тяло тя изглеждаше малка и крехка.

Хоук се приближи и пое тежестта на Дери от раменете на Ейнджъл.

— Какво мислиш, че правиш, по дяволите? — попита Хоук.

— Помагам на Дери да отиде до тоалетната — отвърна тя.

Ейнджъл се изненада от грубия тон на Хоук, както и от силата му. Той буквално бе вдигнал Дери от шезлонга.

— Благодаря — добави тя и се усмихна на Хоук.

— Ставането е най-трудно. Останалото е просто неудобно.

Ейнджъл сложи патериците на Дери до него.

— Готов ли си? — попита го тя.

— Готов съм от часове — отвърна сконфузено той. — Просто нямах желание да се опитвам да стана.

— Трябваше да ме повикаш по-рано.

— О, по дяволите, Енджи. Мога сам да се грижа за себе си. Освен това не исках да прекъсвам откриването на изложбата ти.

Дери погледна първо Хоук, след това Енджи.

— Все още ми се струва, че не трябваше да го правя — каза той. — Знам какво означава изложбата за теб.

— Ще има и други изложби — каза тя и пъхна патериците под мишниците му. — Ти обаче си само един.

Хоук я наблюдаваше с мрачно възхищение.

„Истинска професионалистка. Показва всички малки жестове на загриженост, тревожни погледи, решителни усмивки, думи. Безпогрешно играе влюбена.“

Хоук сигурно също щеше да повярва на представлението, ако Ейнджъл не се беше отпуснала още при първото му докосване в задимения бар. Тя не обичаше Дери, нито когото и да било другиго.