Хоук видя как Ейнджъл се променя само за две секунди. Емоциите и цветът изчезнаха и бяха заменени с празнота. Тя чакаше да бъде пусната с търпение, което го вбесяваше повече, отколкото ако му се беше противопоставила.

Той я държеше, но тя сякаш не беше до него.

— Нищо ли няма да кажеш? — опита се да я предизвика Хоук. — Няма ли да се помолиш любезно, да въздишаш или да се опитваш да се измъкнеш?

Ейнджъл продължи да чака, като потискаше гнева си. Имаше голям опит в това след катастрофата. Яростта, която я беше изпълвала след смъртта на родителите й, след смъртта на Грег, почти бе унищожила онова, което Дери бе успял да спаси. Ейнджъл не бе започнала да живее отново, докато не се бе научила да контролира яростта си от несправедливостта на живота и смъртта.

За спокойствието беше платила много висока цена, също като за способността да ходи отново. Не можеше да отстъпи пред гнева точно сега.

Ейнджъл се замисли за слънчева светлина и цветове в повече оттенъци, отколкото можеше да опише с думи. Тя събра цветовете в съзнанието си като лихвар, трупащ злато. След това застана под тях, сякаш бяха летен дъжд, остави ги да я къпят и да измият разрушителните емоции.

Цветове, необикновени цветове. Рубин, топаз и цитрин, сапфир и кехлибар… но повече от всичко търсеше съвършенството на пурпурна роза в очакване на утрото, с меки, красиви, разтварящи се цветчета.

Ейнджъл отвори очи. Те бяха ясни и дълбоки като океана.

— Какво искате, господин Хоукинс?

Хоук си пое безшумно дъх. За краткото време, което беше прекарал с Ейнджъл, я беше видял шокирана и уплашена, бе забелязал как погледът й потъмнява от облекчение, бе я видял наранена и ядосана. Това неземно спокойствие беше съвсем неочаквано за него. Не бе виждал нищо подобно, освен отражението си в огледалото, когато бе бил твърде млад, за да чувства емоции, и достатъчно пораснал, за да прикрива чувствата си, ако не искаше да бъде унищожен.

Хоук се ядосваше от това, че Ейнджъл беше толкова спокойна. Беше твърде млада, за да може да се владее толкова добре и твърде елементарна, за да има нужда от подобно самообладание. Тя прескачаше от мъж на мъж и от чувство на чувство като красива безмозъчна пеперудка, каквато си беше.

„Само че тази е страхотна актриса — помисли си Хоук. — Трябва да й го призная. Това беше най-убедителната проява на истински емоции истинско самообладание, която някога съм виждал.“

— Дери ще ти каже какво искам — каза рязко Хоук, без да пуска китката й.

Той тръгна бързо към една паркирана лимузина. Ейнджъл го последва, защото нямаше друг избор. По същата причина се качи с него в колата.

Лимузината потегли и Хоук хвърли шала на Ейнджъл в скута й.

— Къде отиваме? — попита спокойно Ейнджъл.

— При единствената ти истинска любов — отвърна Хоук.

Ейнджъл го погледна в очакване.

— Така си и мислех — каза той със заядливия си тон. — Жените като теб имат толкова много истински любими, че не могат да определят играчите без електронно, табло.

Тя продължи да го гледа с огромните си, спокойни очи.

— Не знам за какво говорите — каза и добави: — И вие сам не знаете. Не знаете нищо за мен и го доказвате всеки път, когато си отворите устата.

Хоук направи саркастична гримаса.

— Едно нещо знам. Това лято ще направя голяма услуга на Дери.

— Покупката на Ийгъл Хед не е услуга, господин Хоукинс, а разумно делово решение.

Хоук сви рамене.

— Нямах предвид земята.

Той погледна жената до себе си и си спомни как тя се бе отпуснала срещу тялото му, когато я беше прегърнал. Чистият летен аромат на косата й галеше сетивата му и го накара да си поеме неволно дълбоко дъх.

„Защо изглежда толкова спокойна и толкова далечна? — помисли с горчивина. — И тя е като всички други жени — само празнота и лъжи.“

Хоук продължи да наблюдава безмълвно хладната и спокойна Ейнджъл и си спомни за въздишките и мекотата й. Тогава реши, че щеше да я има.

А когато свършеше, щеше да я лиши от красивата фасада.

„Ще се постарая Дери да разбере; че неговата сладка Енджи не е ангелче. Дери и твърде млад, за да се справи с такава жена. Той ще бъде наранен както някога бях наранен, аз. Само че за разлика от мен той е твърде слаб и няма да преживее такъв удар.“

Хоук не беше мекушав.

Той познаваше жени като Ейнджъл откакто беше навършил осемнайсет години — жени, които вземаха, вземаха и пак вземаха, като в замяна даваха само телата си.

Хоук нямаше нищо против това. Вече нямаше. Той също бе станал един от онези, които само вземаха. Когато Ейнджъл свикнеше с представата, която той виждаше в нея, двамата щяха да се разберат чудесно.

И двамата бяха използвачи. Щяха да се използват взаимно.

Ейнджъл гледаше през прозореца, но виждаше само образа на Хоук, какъвто го беше видяла, когато бе влязла в бара — самотен, спокоен, неукротен. Ако не се бе държал нежно с нея през онези няколко кратки минути, щеше да реши, че е просто жесток, и да го отбегне.

Първоначалното впечатление на Ейнджъл за Хоук се беше засилило от успокояващото му докосване. Тя знаеше, че самотата можеше да накара човек да бъде жесток, а след това и съпричастен.

Съпричастността обаче бе качество, чието придобиване изискваше повече време, отколкото жестокостта. Първо раните трябваше да зараснат.

Някога Ейнджъл се бе нахвърлила върху Дери за това, че я беше измъкнал от разбития автомобил, за това, че я беше принудил да живее, след като мъжът, когото беше обичала, бе загинал. Дери се беше стреснал. След това се бе разплакал и тя го бе прегърнала, мразейки себе си за това, че го бе наранила, за това, че бе жива, мразейки всичко, освен Дери. Той беше самотен също като нея, но въпреки това не беше жесток.

Осъзнаването на този факт се бе оказало повратен момент в дългото излизане на Ейнджъл от агонията и отчаянието. След този момент тя бе заобичала Дери.

С времето дори му бе благодарила, че я беше измъкнал от руините на разбитото й минало и й беше помогнал да тръгне към несигурното бъдеще.

Ейнджъл се чудеше какъв ли щеше да бъде повратният момент за Хоук. След това си спомни за силата и суровостта му и се зачуди дали изобщо имаше нещо достатъчно силно, за да проникне през бронята му, която го обграждаше плътно, както небето обгражда летящия ястреб.

А може би той, подобно на ястреб, предпочиташе самотните, студени висини на небето пред всичко човешко.

Лимузината се насочи към пристанището на Ванкувър. Ейнджъл се олюля леко при смяната на посоката и осъзна къде се намираше. Над спокойните води се издигаше яркият знак на водните таксита. Малко зад знака един хидроплан се полюляваше леко върху водата.

Ейнджъл се обърна рязко към Хоук.

Той я наблюдаваше.

Тя усети, че я бе наблюдавал през цялото време. Едва тогава с изненада забеляза мустаците му — гладка ивица над ръба на стиснатите му устни.

Досега не беше забелязала мустаците му заради онези твърди, тъмни очи, които я наблюдаваха сега.

— Хоук… господин Хоукинс…

— Хоук — каза той, като наблюдаваше реакциите й, докато говореше. — Наричай ме Хоук, Ейнджъл. Това ще помогне и на двама ни да не забравим какви сме.

— Какво означава това?

— Че аз съм ястреб, а ти си ангел.

Той се изсмя, но в смеха му нямаше топлина или веселие.

— Е — добави, — това е половината от истината. Един от нас е точно това, което изглежда.

— Към остров Ванкувър ли ще летим? — попита, раздразнена от загадъчния разговор.

— Да не искаш да кажеш, че ангелът се страхува от летенето? — попита тихо той.

— Не повече от ястреба.

Ейнджъл се намръщи. Хоук имаше опустошителен ефект върху самообладанието й. Тя си пое бавно дъх, веднъж, два пъти, докато най-накрая се успокои.

— Колата ми е паркирана до галерията — каза тя. — Смятах да взема ферибота и да отида да видя Дери.

Хоук измъкна малко тефтерче с кожена подвързия и златна писалка от джоба си и й ги подаде.

— Напиши адреса на галерията, регистрационния номер и марката на колата. До утре ще ти я докарат.

Ейнджъл се поколеба, но се съгласи.

Писалката беше топла и излъчваше топлината на мъжа, който седеше до нея. Ейнджъл започна да пише бързо, но й се струваше, че писалката изгаря кожата й.

Хоук взе ключовете, които тя извади от чантата си, тефтерчето и писалката. За миг върховете на пръстите му докоснаха гладката повърхност на писалката.

Ейнджъл разбра, че Хоук също усети нейната топлина, както тя бе усетила неговата. Това я накара да затаи дъх.

Хоук се обърна рязко към нея, забеляза погледа й и устните му оформиха саркастична гримаса.

Той прибра писалката в джоба си и откъсна страницата, на която бе писала Ейнджъл. След това подаде листа и ключовете за колата й на шофьора.

— Кога… кога се е наранил Дери? — попита Ейнджъл. Неприятно й беше, че гласът й звучеше толкова задъхано, но не можеше да направи нищо, за да промени това.

— Преди два дни. Не знаех, докато не мина операцията.

— Операция!

Ейнджъл веднага забрави за всичко друго, включително и за реакцията си към Хоук.

— Но ти каза, че той само си е счупил крака! — извика тя, докато се обръщаше към него.

Хоук забеляза страха, който отново замъгли погледа й.

„Дяволски добра актриса! Може да контролира тялото си по команда. Най-добрите актриси са такива. Докато си играят ролята, вярват в нея. Сменяш сцените и репликите и те отново започват да вярват в тях. Красиви, елементарни същества, чийто живот се гради върху лъжи.“

Някога Хоук бе вярвал в тихите думи и сладките целувки. След това се беше научил да прониква зад бляскавата, чувствена повърхност и да вижда тъмнината, криеща се зад нея.

— Счупил си е глезена, ако трябва да бъдем съвсем точни — каза отсечено Хоук. — Чисто счупване. Операцията била необходима, за да се сложи метална шина, докато костта зарасне.