— А какво ще кажеш за нас, Дейзи? Все така ли ще продължаваме да се караме за нищо?

— Нищо! — Бузите ми порозовяха от възмущение. — Когато заспах, до мен имаше мъж. На сутринта го нямаше, нямаше и никакво обяснение. Това е нищо!?

— Разбира се, че не е без значение, но има разумно обяснение. Освен това ти се обадих и ти оставих съобщение. Не го ли получи?

Погледнах го втренчено.

— Какво съобщение?

— Искаш ли да го чуеш?

Като гледах лицето му, което изразяваше тревога и нетърпение, реших, че ако продължа да се цупя и отговоря с „не“, той може и да си тръгне, а аз не исках това.

— Окей. Хайде, кажи ми — казах кисело.

— И така, ти какво мислиш? — каза той, когато свърши с обяснението.

Станах и дълго го гледах. Без да каже нито дума повече, той ме хвана за ръката и ме заведе долу, на пристанището, където се качихме в лодката и се върнахме на яхтата.

Всички бяха на брега и на борда беше тихо. Апартаментът ми беше хладен, климатичната инсталация жужеше, а завесите бяха спуснати, за да не пропускат следобедните слънчеви лъчи. Захвърлих чантата си на един стол и отидох в спалнята. Обърнах се и му кимнах.

— Ела тук, Монтана!

И той, с усмивка, се хвърли в разтворените ми прегръдки.

Не повторихме онова, което се беше случило преди. Случи се нещо по-различно. Целувките му бяха много по-нежни, а моите — много по-страстни. Дланите му бяха съвсем нови за мен, устните му — горещи и познати. Тялото му прилягаше към моето, ласките му ме караха да тръпна, а устата му — да моля за още. Желаех Хари Монтана по-силно, отколкото някога щях да желая друг мъж. А Хари Монтана задоволяваше всичките ми нужди.

Бяхме все още в леглото в седем часа вечерта, взели душ и голи.

— Трябва да си поемем дъх — каза той с нос, сгушен във врата ми.

Аз нададох стон и зарових лицето си в гърдите му, започнах лекичко да го хапя.

— Не мога да се срещна със заподозрените тази вечер. Не искам да мисля за убийства и пари. Не може ли просто да останем тук, да бъдем сами? — помолих го аз.

Някъде дълбоко в подсъзнанието ми се въртеше мисълта, че ние може би щяхме да имаме само тази нощ. Човек никога не знае с мъж като Монтана, не знае кога може да изчезне отново и за колко време. Може би следващия път щеше да изчезне завинаги… Исках да взема от него всичко, което можех. Сега.

— Тогава, няма да се видим с тях — каза той, с което ме изненада. — Ще помолим за обслужване в стаята.

— Но тогава ще се наложи да се скриеш в банята — възразих аз.

— Наистина ли мислиш, че ще повярват, че ти ще изядеш вечеря за двама? Хайде, Дейзи, слез на земята, никой пет пари не дава, освен теб и мен.

Хвърлих му предпазлив кос поглед.

— А ти даваш ли пет пари?

— Да — каза той, изведнъж станал сериозен. — Давам пет пари за теб, Дейзи.

Не каза „обичам те“, но засега и на това бях доволна. Това не беше просто кратък сексуален флирт, бях с мъж, чувствата, към когото започваха да стават все по-дълбоки, мъж, който се интересуваше от мен.

— Да изпратим тогава за обслужване по стаите — казах и се усмихнах лъчезарно.

Част ІХ

Ден пети. Вила „Белкис“. Прочитане на завещанието. Време за истината.

„Дължим уважение на живите; на мъртвите дължим само истината.“

Волтер

Глава 46.

Дейзи

Беше рано на следващата сутрин и Монтана беше на палубата с чаша кафе.

— Ела тук навън, Дейзи! — извика той.

Все още в леглото, аз се прозинах мързеливо и се протегнах дълго и доволно. Тялото ми се чувстваше отпуснато и гъвкаво като на котка.

— Не, ти се върни тук — отговорих, като си мислех, че да правиш любов сутрин може би дори е по-хубаво, отколкото през нощта.

Но той се върна, хвана ме за ръцете, издърпа ме и ме заведе при перилата на яхтата.

— Погледни!

Остров Капри се издигаше пред нас като бижу в сапфиреното море. Малкият град беше като кълбо от разцъфнали растения, зеленина и бели къщи. Той лежеше между две извисяващи се варовикови скали, където кръжаха малки лодки, спотайваха се естествени и изкуствени пещери, а от дълбините се издигаха гигантски камъни. Спомних си легендата за римския император Тиберий, който толкова много обичал острова, че си построил вила тук и въобще отказал да се върне в Рим. Като гледах сцената пред нас, можех да разбера защо.

Гола, обгърната само от ръцете на Монтана, се подпрях с лакти на перилата. Искаше ми се ние двамата да сме само двойка обикновени туристи, готови да изследват красотата на остров Капри, а предстоящият ден да не трябваше да бъде такъв.

Сякаш Монтана бе отгатнал мислите ми, защото каза:

— Може би един ден ще дойдем тук отново.

Като знаех колко е зает и колко напрегнат е животът му, не вярвах много на думите му. Реших, че трябва да се насладя на това, което мога, в най-голяма степен, хванах го за ръката и го заведох обратно в леглото. Засега, нашата среща със съдбата можеше да почака на остров Капри.

След два часа ние отново излязохме на палубата. Взехме лодката и отидохме до голямото пристанище, а после се качихме на въжената линия до Пиазета, малкия площад и център на града, от всички страни на който се редяха приятни кафенета и бутици, а над всичко това се извисяваше високата часовникова кула с красивия циферблат от майолика. Стрелките на часовника показваха пладне. Срещата ни беше в два часа във вила „Белкис“. Имахме два скъпоценни часа само за себе си.

Хванати за ръце, ние се разхождахме по павираните улици, спирахме да надникнем в малките бутици, в които сандалите, които се продаваха, бяха изработени на ръка, както и в магазините за бижута. Изкушени от ароматите, които идваха от ресторант-пицария „Аврора“ на „Виа Фуорловадо“, ние седнахме на терасата и изпихме по няколко чаши червено вино и гледахме как светът на остров Капри минава покрай нас, докато споделяхме пицата „Алакуа“, поръсена със сирене „Моцарела“ и лютив червен пипер в неаполитански стил. Беше препечена точно колкото трябва и беше наистина много вкусна.

Чувствах се толкова добре, че почти забравих защо сме тук. Но в този момент звънна мобилният телефон на Монтана. Той бързо отговори. На лицето му се изписа тревога и той прокара длан по главата си.

— Сигурен ли си? — запита накрая. После кимна: — Добре. Правилно. Разбрах.

Затвори и тревожният му поглед срещна моя. Не каза нищо, но предположих, че вече знае кой е убиецът.

— Кажи ми? — помолих.

— Скоро ще разбереш — беше всичко, което каза.

Допих виното в чашата си и се канех да направя знак да ми донесат друга, обаче Монтана поръча еспресо.

— Не трябва да размътваш прекалено много мозъка си — предупреди ме той. — Ще има двама души охрана до вратата, но ще бъдат невъоръжени. Не мога да приема риска, който носи оръжието, с всички тези хора в стаята. Ти ще си в безопасност, не се тревожи.

Кимнах и много ми се искаше Боб да не беше уредил това плаване и развоя на нещата по такъв начин, но пък, от друга страна, тогава нямаше да срещна Монтана. Предположих, че ще трябва да приема и лошите страни заедно с добрите.

Разходихме се бавно по красивата улица „Виа Трагара“, надничахме нагоре по загадъчните извити стълбища, в началото на които понякога имаше арки и които се виеха между сградите, измазани със светъл хоросан, поглеждахме и зад високите железни врати на вилите, край които растяха огромни олеандри, подобни на булчински букети. Звуците на лятото бяха навсякъде около нас — песента на птиците, цвъртенето на щурците и тихите, почти недоловими, шумове, издавани от водните кончета. Слънчевата светлина се отразяваше от водата, а понякога водните капчици блестяха като миниатюрни диаманти, преминаваше през гъстата зеленина и обсипаните с гроздове лози. Слънцето беше толкова жарко, че бяхме благодарни, когато се озовахме в сенчеста тясна уличка, която водеше нагоре по хълма. В края й имаше висока бяла стена и двойна дървена порта, боядисана в синьо. А на стената беше закрепена, леко наклонена, табела, на която пишеше: „ВИЛА БЕЛКИС“.

Глава 47.

Дейзи

Портата ни отвори слуга, облечен в бяло сако — възрастен човек със сбръчкано кафяво лице и тъмна коса, макар и вече силно посивяла.

— Добре дошли във вила „Белкис“. Аз съм Енрико — каза той. — Работех за господин Василий в продължение на почти двайсет години. Господине, госпожице, вила „Белкис“ ви приветства. Освежителните напитки ви чакат. Моля ви, влезте.

Влязохме във вътрешния двор. От двете му страни имаше два еднакви синьо-сиви басейна, осветени от лампи във формата на малки златисти рибки. Пътеката между тях водеше до широки стъпала, от двете страни на които имаше колони, облицовани със сини и тюркоазени плочки. Тесни колони поддържаха и портала, а входната врата беше отворена. Зад нея се виждаше голяма стая, която се простираше по цялата ширина на къщата. А от другата страна, зад отворените френски прозорци, се виждаше морето.