Хвърлих й поглед, изпълнен с подозрение.

— Може би ще я прочета. Междувременно, заклех се, че никога повече няма да хапна, но — какво ще кажеш за един ранен обяд?

Взех книгата, и двете с Бордоле се натъпкахме с хамбургери, пържени картофи и пепси-кола и се наслаждавахме на вината, която изпитвахме заради това.

В четири часа аз се изтегнах до басейна на горната палуба, където планирах да възвърна настроението си и добрия си външен вид с малко масаж. Сблъсках се с Джини в съблекалнята и импулсивно я прегърнах, доволна да видя човек, на когото мога да имам доверие.

— Хей, как си?

— Чудесно… Добре… — каза тя, но като че ли не беше много сигурна. — Знаеш ли къде е Монтана? — запита тя. — Трябва да говоря с него.

Започна да ми се струва, че всички имат нужда да говорят с Монтана.

— Той слезе от борда на яхтата вчера. Не знам къде отиде.

Джини смръщи вежди.

— Въпросът всъщност е доста спешен.

Наострих уши. Дали тя не знаеше нещо?

— Мога ли да помогна? Двамата с Монтана работим за Боб, нали знаеш.

Тя ме погледна разтревожено изпод острите си гъсти черни мигли. Щеше да ми каже за какво става въпрос, но после изведнъж промени решението си.

— Не, не, не мога да ти кажа, няма да бъде правилно. Трябва да говоря с Монтана.

— Окей, тогава ще чакаме той да се върне. Надявам се да се появи отново на борда, преди да сме стигнали Капри.

Искаше ми се да съм толкова сигурна в това, колкото уверено звучаха думите ми.

— Наслади се на масажа, скъпа — казах, като преминах на йоркширски диалект. — Аз самата се каня да го направя.

Джини ми се усмихна лъчезарно, бързо превърнала се в старото си, весело и дяволито „аз“.

— Е, Дейзи, любима, ти самата заговори почти на йоркширски — каза тя. — Забавно е, нали? — добави тя. — Не ти ли липсваше? Дори тук, на тази огромна яхта, докато разглеждаме всички тези прекрасни места, непрекъснато мисля за „Снийдли“ и колко много ми е мъчно, че ще пропусна годишния карнавал в селото. Обичам да слушам оркестъра на лунна светлина след карнавала, макар вече да няма мелници, мини и въглищари, а момчетата от оркестъра да са прекалено млади, за да са свирили, когато тези неща още са били реалност в селото.

Уверих я, че докато не се продаде „Снийдли Хол“, ние ще продължаваме да се наслаждаваме заедно на карнавала в селото, а после аз лично ще информирам новите собственици за тази традиция и ще ги накарам да се съгласят да я продължат.

— И ти ще имаш своя карнавал и оркестъра, и хвърлянето на кокосови орехи, и евтиния благотворителен базар, и пандишпана с мармалад, и състезанието по печене на торти, което мисис Уейнрайт и без това печели всяка година. А аз обещавам да идвам всяка година просто за да бъда с всички вас. Моите приятели — добавих, а в очите ми вече се бяха показали сълзи.

Малко след това, докато лежах на масата за масаж, а силна и усмихната скандинавка ме разтриваше и закриваше слънчевите лъчи за мен, аз все още се чудех защо Джини трябваше да ми каже, че въпросът е спешен, но че може да говори само с Монтана. На гърба ми поставиха топли плочки, които ме изпълниха с чувството, че всичко е наред, и аз задрямах. В ума ми вече нямаше нито една свързана мисъл.

По-късно ми направиха овлажняваща маска на лицето. Лежах по гръб, мускулите ми се бяха превърнали в желе, на затворените ми очи поставиха резенчета краставица, косата ми беше увита в бяла хавлия. Беше ме обзела неописуема леност. Не исках да видя никого, не исках никъде да ходя — и особено на вечеря със заподозрените. Онова, което наистина исках, беше сандвич, който да изям, облечена в халат за баня пред телевизора в скута с Ретс, който да се опитва да си открадне хапка от филията. Толкова силно копнеех да съм пак в „Снийдли Хол“ и всичко да е такова, каквото беше преди. Когато дори не бях чувала за Хари Монтана.

— Дейзи.

Отстраних резенчетата краставица от очите си и видях Филомена да кръжи над мен, загърната в хавлия за баня. И нищо друго.

— Завиждам ти, Дейзи, изглеждаш толкова спокойна и отпусната — каза тя.

Изглеждаше уморена и разтревожена. Нещо не беше наред. Нещо ставаше.

Тя ме гледа дълго, после сви рамене така, както само италианките могат да го правят, отметна косата си назад, повдигна отново едното си елегантно рамо, наклони глава към него и сведе раздразнително поглед към носа си.

— Толкова съм уморена! — оплака се тя. — Изтощена всъщност! Не съм знаела, че едно плаване може да е толкова изтощително.

— От вълнението е, предполагам. И от всичката тази храна и непрекъснатото преобличане. И аз започвам да копнея за сандвич пред телевизора, облечена само в халат за баня.

Лицето й грейна, тя плесна с ръце, с което постави скромността си в опасност, защото хавлията за баня можеше да се разтвори.

— Дейзи, каква превъзходна идея! Защо да не го направим? Ще дойда да изям един сандвич с теб. Много бих искала!

О, мили боже!, помислих си. Какво направих сега?!

— Е, не знам, аз съм домакинята, така че наистина трябва да присъствам на вечерята — казах предпазливо.

— О, това може да върви по дяволите. А и вечерята снощи беше истинско мъчение. Нека просто да попитаме момичетата, а мъжете могат поне веднъж да се погрижат сами за себе си. Защо не, Дейзи? Ще бъде забавно.

Тя така много искаше да кажа „да“, че се предадох. Определихме си среща в моя апартамент в 19:30, само по халати за баня, без грим.

— Но ще трябва да попитам Даян — предупредих я аз.

— О, майната й на Даян. — Тя отметна коса назад. — Не се налага и аз да й говоря.

— Добре, тогава, аз ще уредя всичко — настоях аз.

Глава 41.

Дейзи

За моя изненада, дойдоха всички жени, облечени в белите си халати за баня, и всичките без грим — е, освен може би малко руж и очевидно молив за вежди (Даян) и бронзов блясък (Филомена). С изключение на това, бяхме такива, каквито Господ ни е създал, плюс няколко години отгоре. Розалия ме изненада, като дойде с Магдалена и малката Бела, които се настаниха пред телевизора с филм на „Дисни“ и пица — любимата храна на малката. Тя беше толкова сладка в бебешко синята си пижама, че за миг си помислих за онова, което бях пропуснала, защото нямах дете.

Дойде и Тексас с помощта на патериците. Тя изглеждаше дори още по-прекрасна, когато беше без грим. Дойде и Джини, добре измита и с розови бузи, с руса коса, завързана на върха на главата с червена панделка, с приятно апетитно тяло под халата за баня. Даян беше оставила дългата си огненочервена коса да пада свободно и изглеждаше с години по-млада — с изключение на очите. Те показваха колко много неща е видяла и дори мисълта за един сандвич в небрежно облекло не можеше да промени това.

Тя преднамерено не обръщаше внимание на Филомена, която приличаше на Бриджит Бардо в нейните ранни години с русата си коса, прибрана в конска опашка. Беше наистина момиче, което би могло да украси всеки плакат и всяка реклама за плажовете по Средиземно море. Бордоле изглеждаше на около шестнайсет години, а аз — е, предполагам, че аз просто изглеждах бледа и измъчена.

Не бях имала парти по пижами от детството — достатъчно далеч, та това да е просто неясен спомен. Но както и да е, тук, на борда на „Синята лодка“, нещата бяха различни. Един келнер ни наливаше добре изстудено розе, докато друг ни сервираше вкусни ордьоври. Имаше много чинии със сандвичи — с шунка и сирене, със салата, в която имаше и яйца, със салата от риба тон, с индийски наденички… Когато помолиш за сандвичи на „Синята лодка“, получаваш сандвичи. И ние се нахвърлихме върху тях с такива викове на наслада, та човек би помислил, че не сме хапвали нищо цяла седмица.

Излязохме на палубата да гледаме залеза, излегнати в шезлонги, с чинии в скутовете, с чашите вино до нас. Джини се настани за малко на дръжката на шезлонга на Даян, а тя дълго я гледа, след което показно извади хартиена кърпичка и почисти мястото. Филомена стоеше възможно най-далеч от Даян. Беше напълнила догоре чинията си със сандвичи и ядеше лакомо — наистина като изгладняла. Тексас каза, че обича шунка „Серано“, и хапваше само от нея и от сиренето, но не и от хляба. И аз реших, че вероятно така тя запазва превъзходната си фигура.

— Понякога така, понякога гладувам, макар никак да не ми се иска — отговори Тексас.

Филомена вдигна поглед от чинията си.

— Гладуваш, без да искаш? Какво означава това?

Тексас сви рамене.

— Понякога е трудно да се намери работа, парите не стигат и нямам достатъчно за нищо повече от бургер от деветдесет и девет цента на „Макдоналдс“. Ако дори и това мога да си позволя.

Замълчали изведнъж, ние виновно загледахме препълнените си чинии.

— Знам какво имаш предвид — каза Розалия нежно. — Бях бедна, когато бях млада, а имах и три деца, които трябваше да храня. — Тя се усмихна и погледна Магдалена, която седеше на пода до Бела пред телевизора. — Истинско щастие е, че децата всъщност не разбират колко са бедни. Там, където живеехме, всички хора бяха бедни — животът просто беше такъв. Всички ядяха едно и също — ориз и полуразвалени зеленчуци, подарени ни от крайните сергии на пазара, а понякога получавахме и по някой кокал от месаря, за да си сварим бульон. — Тя се усмихна. — Тогава се научих да готвя добре, защото само така можех да извлека максимума от онова, което имахме.