Като стигна до малкото летище, той предаде автомобила на едно от момчетата, които обслужваха частния сектор, и бързо тръгна към самолета. Спря се до пистата, за да се обади по телефона. Двигателите на самолета вече ревяха, а дъждът продължаваше да вали. Щеше да му е трудно да чуе каквото и да било, но Дейзи така и не отговори.

Монтана погледна часовника си и предположи, че „Синята лодка“ е отплавала. Дейзи вероятно присъстваше на вечерята, забавляваше заподозрените и го проклинаше, че я е изоставил сама с тях.

Въпреки че я беше оставил на яхтата с вероятен убиец, той знаеше, че за момента Дейзи е в безопасност. Но ако Боб й беше оставил всичките си пари, тя щеше да се превърне в мишена. Междувременно, двамата агенти на борда я наблюдаваха непрекъснато. Никой не би могъл да заплаши Дейзи, без агентите да го забележат на секундата и да отреагират също толкова светкавично.

Остави й съобщение: „Аз съм тук, в дъждовната и пуста Северна Франция, без теб. Можеш да се досетиш къде бих предпочел да бъда. Извинявам се, но нямаше време да ти кажа каквото и да било и освен това ти спеше толкова спокойно, че нямаше да е правилно да те събудя. Аз съм на път за Ню Йорк. Ще ти се обадя оттам. Междувременно, бейби, трябва да се справиш добре с работата“.

Не написа нито веднъж думата „любов“, не подхвърли дори небрежното „обичам те“. Не беше сигурен, че тя би искала това от него. Пък и той никога, на никого, не беше казвал, че го обича.

Глава 39.

Монтана

Изгорялата и почерняла метална маса, която беше всичко, останало от жълтото „Ламборджини“ на Боб Хардуик, се пазеше в един гараж в Ню Джърси, където Монтана беше наредил да транспортират автомобила след злополуката. Екип от специалисти по пръстови отпечатъци и веществени доказателства работеше върху него, изследваше пораженията и непрекъснато ровеше из разтопения метал, в който се беше превърнал двигателят. Две неща бяха оцелели. Конструкцията на шофьорската седалка беше останала непокътната заедно с кожения колан, а рамката на гюрука дори не беше засегната.

— Странно, как се случват тези неща. Съжалявам, че беше необходимо толкова време — каза Лен Глейзър. Той беше експертът, който анализираше останките на самолети и автомобили, прилагаше и последните открития на своята наука, за да разкрие как са се случили злополуките. — Било е обаче по-сложно, отколкото изглежда. Човек би могъл да помисли, че лесно е можел да предотврати катастрофата.

С ръце в джобовете, Монтана гледаше останките и мислеше. Ех, ако Боб беше успял да избегне това… Но Боб беше загинал и сега Лен беше тук, за да каже как точно е станало това.

— Взехме проби от онова, което е останало от двигателя, и ги изпратихме в лабораторията. Върнаха се с положителен резултат за експлозив. Няма съмнение, че злополуката е причинена от бомба, поставена под двигателя. Била е взривена с дистанционно — най-вероятно скрит мобилен телефон, оставен на вибрация. Всичко, което е трябвало да се направи, е да се набере номерът. И — бинго! Боб е щял да се пръсне на парчета. Но ето какво мисля, че се е случило. Боб е спрял колата и е слязъл, за да се поразтъпче. Докато е бил на шосето, някой е набрал номера на скрития мобилен телефон и колата е избухнала. Боб е бил ударен от взривната вълна и преметнат през ръба на скалата. Не е бил убит директно от бомбата. Затова и не е обгорял като автомобила.

— Искаш да кажеш, че е можел да оцелее, ако се е бил отдалечил още малко?

Лен кимна.

— Мобилният телефон вероятно е бил скрит под седалката му.

Монтана стисна ръката на стария си приятел. Бяха работили заедно и преди и се познаваха добре.

— Благодаря, Лен. Съжалявам, че не мога да остана поне малко и да изпия едно питие с теб, но трябва да работя.

Той потупа Лен по рамото и веднага тръгна към вратата, където, до кормилото на черен „Форд F-250“, го чакаше главният му помощник.

— Случило се е, както мислехме — Монтана разказа какво точно е станало. — Сега трябва да проверим всички обаждания, направени от телефоните на заподозрените в онзи ден.

Помощникът му му хвърли скептичен поглед.

— И това е всичко, а?

Монтана се усмихна.

— Хей, правил си го и преди, човече. Да го направим отново, дори да се наложи да нахлуем в офисите на телефонната компания. Но защо да не започнем от по-лесното? Всички заподозрени са на борда на „Синята лодка“. Офисите на Фарел са в Ню Йорк, а апартаментът му е наблизо. Допелман също е бил тук, бил е отседнал в мотел №6 в близост до летището. А Чарли Клемънт е бил в „Уолдорф Тауърс“. Всеки от тях е имал възможност да го направи.

— Както и някоя от жените. Телефонен номер можеш да набереш и от чужбина, нали знаеш.

Монтана кимна. Разбира се, че знаеше. Не знаеше обаче коя от жените би могла да намери човек, който да постави бомбата вместо нея. Старата поговорка: „Където има желание, се намира и начин“ би могла да се отнесе и към убийството. Всичко е било възможно.

„Ламборджини“-то на Боб било на ремонт в седмицата преди злополуката, а после било откарано на паркинга на сградата, където се намираха неговите офиси. Нямало достатъчно място за трите автомобила на Боб в сградата, където бил апартаментът му, затова той оставял единия в сградата с офисите. Онзи, който го е направил, е забелязал да поставят багажа в колата и е знаел, че Боб ще използва спортния автомобил. Който и да е бил, за него е било лесно да влезе в гаража. Било е необходимо по-малко от минута да се поставят експлозивът и телефонът.

Монтана въздъхна.

— Ти се погрижи за нещата тук — каза той. — Аз ще се погрижа за заподозрените от Европа. А сега, стари приятелю, трябва да хвана самолета.

Частният самолет „Гълфстрийм“ на Боб го чакаше на пистата в Тетърборо. Монтана се обади и каза на пилота да се приготви за излитане, защото ще е там след десет минути. Беше разрешил първата част от загадката. Това вече не беше просто вероятност… Това наистина беше убийство.

Глава 40.

Дейзи

На следващата сутрин излязох на задната палуба, за да поема дълбоко от свежия солен морски въздух. Щяхме да прекараме целия ден в морето на път за Соренто. Яхтата се плъзгаше толкова плавно по вълните, та ми се струваше, че съм в хотел на сушата. Небето беше безоблачно и лазурно синьо, слънцето печеше ярко. А Монтана все още го нямаше. Проверих телефона си, но нямаше специално съобщение от него, само няколко обикновени учтиви фрази.

Вечерята беше истински кошмар предната вечер. Филомена и Даян не си отвориха устата, Чарли Клемънт не излезе от бара, а Допелман отново изчезна, само че този път поне се прибра в стаята си. Розалия изглеждаше разтревожена, а Хектор искаше да знае къде е Монтана, защото трябвало да разговаря с него. Дейвис победи Брандън в игра на бегамон и спечели от него неколкостотин долара, които, знаех, Брандън не би могъл да си позволи, Тексас пиеше болкоуспокояващи и имаше много нещастен вид. А Монтана все го нямаше.

— По дяволите! — каза мрачно Бордоле, като си поръча още едно питие в бара след вечеря. — Ще се радвам, когато това плаване приключи.

Гневно си помислих, че и аз ще изпитам радост.

Бордоле излезе на палубата в оскъден розов бански.

Помислих си, че изглежда наистина добре в него. Тя ми кимна за поздрав, аз й отговорих със същото, като продължавах да си блъскам главата над въпроса за заподозрените и Монтана. Тя извади книгата си и зачете. Аз се настаних на стола до нея, сложих ръце зад главата си и втренчих поглед в небето. То се различаваше от морето, макар и двете да бяха в същия проклет син цвят.

Бордоле остави книгата и аз забелязах заглавието — „Едно лято изпълнено с чувства“.

— Предполагам, че не си се чувала с него — каза тя.

— Не.

— И това те тревожи.

— Да.

— Какво ще кажеш за чаша шампанско?

— Прекалено е рано.

Бордоле въздъхна и изправи гръб.

— Мили боже, не сме ли като някои разглезени деца? Ти мислиш, че си първата жена, изоставена от мъж. Трябва или да му дадеш възможност да докаже, че това не е така, или да го преодолееш.

Аз я погледнах с възмущение.

— Мислех, че си на моя страна.

— Не и когато твоята страна е истинска досада.

— О, благодаря!

— Можех и да не се държа като дама и да употребя и по-груб израз, но не го направих — каза Бордоле.

— Все още можеш. Вярно е, знам. — Изведнъж разкаяла се, аз се протегнах и я хванах за ръката. — Истината е, че той ме вълнува. Знам, че случилото се трябваше да е само флирт, бърза любовна авантюра, която трябваше да приключи за не повече от седмица, но ето, че сега съм се хванала в собствения си капан. Аз, Бордоле, която не искаше никога вече да се влюби в мъж. И когато го направих, виж само какво се случи. Той ме изостави, без дори да ми каже довиждане.

— Понякога и това се случва. Но аз мисля, че този път е различно. Той ще се върне.

Взех книгата й и прелистих страниците.

— Какъв е сюжетът на тази книга?

— Един мъж среща една жена. Един мъж изоставя една жена. Една жена изоставя един мъж. Само че всичко това се случва в Париж и на пътуване с автомобил през Франция, със спиране в очарователни малки хотели с много храна, любов и омраза и отново любов. Една жена намира себе си, Дейзи. Може и да пожелаеш да я прочетеш.