Въпреки елегантната си клиентела, „Клуб 55“ е семпло място. Входът е дъсчена пътека, заслонена от бамбукови пръчки. Пътеката води до тераса, открит ресторант и бар. Тентите са от преплетена тръстика и бели платна и наистина приличат на корабни платна, които се веят над главата. Цялото място е потънало в бугенвилии, олеандри и вечнозелени храсти. Отпред, пред клуба, се простират златистият, обсипан с чадъри, плаж и морето. А там гъмжи от „красиви“ хора.

В сенчестата област, определена за хранене, масите са застлани със светлосини покривки. По тях са подредени вази със свежи цветя, а бризът подухва откъм морето. До нас достигаше и досадният шум от моторните лодки, които сновяха между брега и големите яхти, закотвени в близост до него. На борда им обикновено могат да се видят хора, облечени в скъпи дрехи, красиви млади жени във възможно най-оскъдни бански костюми. Всички те обикновено обядват и вечерят в най-популярните плажни клубове в Сен Тропе.

Патрис взе ръката ми и я целуна. Заговори ми тихо и нежно за Боб. Беше го познавал в продължение на много години и каза, че много ще му липсва. Клубът принадлежеше на семейството на Патрис де Колмон от 1955 година насам. В онази година, майка му и баща му купили доста западналото място на плажа и започнали да готвят за Бриджит Бардо и нейния снимачен екип, които по онова време снимали тук „Бог създаде жената“. В онзи миг се „родил“ Сен Тропе, както и „Клуб 55“.

Настанихме се на надуваемите дюшеци под чадърите, но аз нямах търпение да вляза във водата. Тя ме обгърна като нежна и мека копринена нощница. Беше с абсолютно точната температура — нито много студена, нито много топла. Гмурнах се, после изплувах на повърхността и разтърсих глава, за да отметна косата от очите си. Не мислех за Монтана. Не мислех и за Допелман. Не мислех дори за Боб. Мислех единствено за собственото си чувствено удоволствие, отдадена единствено на тази гладка кристална вода и силата на собственото си тяло. Гмурках се и плувах към хоризонта. Бордоле плуваше редом с мен — замах след замах, в синхрон. И двете бяхме тренирали плуване и се представяхме добре в училищния отбор. И това не беше отишло напразно, уменията ни се бяха запазили.

Охладени най-после, ние заплувахме към брега. Отърсихме се от капките вода като двата лабрадора, които бяха плували редом с нас. После бавно отидохме до нашето местенце от плажа и седнахме, оставихме слънчевите лъчи да ни затоплят и изсушат, преди отново да се намажем с плажно масло „Хавайски Тропик“.

Лежах по гръб на дюшека със затворени очи. За първи път, откакто бях напуснала Лондон, се чувствах наистина отпусната. Почти заспах под чадъра, но долавях, сякаш някъде отдалеч, смеха и тракането на кубчетата лед в чашите, лекия шепот на бриза във вечнозелените растения и плисъка на вълните, които се разбиваха в брега. Искаше ми се да мога да остана тук завинаги и никога вече да не ми се налага да се срещна с реалността, която представляваха Монтана и заподозрените.

— Мадам, масата ви е готова.

Усмихнат млад сервитьор в синя риза прекъсна мислите ми. Двете с Бордоле облякохме туниките си и започнахме да си проправяме път през вече пълните маси. Поръчах бутилка розе и двете отпивахме в благословено мълчание и разбирателство. Хапвахме от салатата, в която всичко, включително червените малки репички, беше прясно и подправено с ароматен зехтин. Заля ме чувството за мир и покой, за благоденствие — чувството за спокойствие след буря.

Започнахме да правим коментари за великолепните млади тела, за бижутата, за това скандално перчене и гиздене, за загорелите момичета и бронзовите млади мъже с татуировките, за дебелите титани на индустрията, нахлупили бейзболни кепета, на които са изписани имената на техните собствени яхти, за известните модели и филмови звезди. Разбира се, имаше и други хора, които редовно идваха тук година след година не за да бъдат забелязани от другите или за да гледат знаменитостите, а просто защото мястото им харесваше.

Току-що бяхме привършили морския костур и превъзходната салата и пиехме втората бутилка вино, докато чакахме да ни донесат дивите ягоди, когато Бордоле прошепна:

— Не поглеждай сега, но познай кой се приближава към нас.

И аз, разбира се, погледнах. Беше Даян. Бордоле въздъхна гневно.

— По дяволите, Дейзи, сега и тя ни видя и ще дойде при нас!

Беше права. Даян ни видя и като приближи, ни изгледа с възмущение.

— Какво правите вие тук? Невъзможно е човек да направи резервация.

— Отказали са ти, нали? — Бордоле можеше да бъде много неприятна, когато решеше. — Много лошо. Разбира се, аз и Дейзи се насладихме на превъзходния обяд, както и на прекрасен ден на плажа.

— Тогава, няма да имате нищо против, ако седна тук, при вас.

Даян се настани, преди да сме имали възможност да възразим. Засуети се с бялата си кожена чанта, приглади косата си, която носеше прибрана назад, на кок, и оправи бюстието на синята си плажна рокля.

Наля си чаша от нашето розе и отпи дълбока глътка. Погледът й срещна моя над ръба на чашата.

— Ти чукаше ли се с моя бивш съпруг? — запита ме.

Ахнах. Чух как Бордоле присмехулно изсумтя, готова всеки миг да избухне в смях.

— Винаги съм подозирала, че сте любовници — каза Даян. — Ти беше толкова близка с него, винаги до него, винаги отговаряше на телефона, винаги в самолета с него, винаги. И винаги с него в „Снийдли Хол“. И дори тук, в Сен Тропе и в хотел „Дю Кап“.

— Спомням си те от хотел „Дю Кап“ — казах, защото знаех, че и тя си спомня прекалено добре сцената, която беше направила на Боб, когато той й беше отказал пари.

— Разбира се, че си спомняш — Тя изведнъж стана предпазлива. — Онова, което не знаеш, е колко много имах нужда от парите. И защо. — Издължените й зелени очи отразяваха слънчевата светлина, когато ме погледна. — Но тогава нямаше причина ти да знаеш истината, нали? Тогава не казах и на Боб, така че защо да ти кажа сега?

— Каква истина? — запитах, но тя извърна глава, очевидно решила, че е казала прекалено много.

Махна с ръка на келнера и златните й гривни затракаха.

— Боб е мъртъв и вече го няма. Сигурна съм, че добре се е погрижил за мен в завещанието си. — Тя отново ме погледна, този път — втренчено и пронизващо. — Не е ли така?

— Наистина не знам какво гласи завещанието на Боб — казах. — Ще трябва да изчакаме, докато стигнем Капри. Там ще разберем.

Стори ми се, че видях отчаяние в очите й, но после тя бързо се обърна към келнера и си поръча печен калкан и друга бутилка розе. После отново се усмихна, сякаш заучено, и запита Бордоле откъде е и какво прави тук, харесва ли й плаването.

Само за миг, Даян се преобрази от уплашена и отчаяна жена в съвършена чаровница от висшето общество, която се наслаждава на най-хубавия плажен клуб в Сен Тропе — място, където тя очевидно се чувстваше у дома си и към което естествено принадлежеше. Приближаваха се хора, целуваха я по двете бузи и я питаха защо толкова много време не са я виждали.

Тя отговаряше на всички, че съпругът й е починал наскоро и тя се възстановява от шока.

И може би тя беше, помислих си, изненадана. Бързо се бях научила, че човек никога не можеше да е сигурен, когато ставаше въпрос за Даян.

Глава 37.

Дейзи

Обадихме се на Пол, таксиметровия шофьор, да ни вземе и оставихме Даян да се наслаждава на обяда в компанията на приятелите си.

Като все още се чудехме над смисъла на думите й, ние мълчахме по пътя обратно до Сен Тропе. След това започнахме да обикаляме бутиците, които отваряха отново в четири следобед. Разхождахме се и по павираните тесни задни улички. И срещнахме, кого мислите, Филомена, която мъкнеше огромни пазарски чанти с имената на „Хермес“, „Ерес“ и „Бланк-Блю“. Очевидно беше, че е похарчила доста от своите сто хиляди долара. Безупречна, пищна и великолепна в скъпия си, но изключително семпъл, бял ленен тоалет, тя вървеше така царствено, сякаш притежаваше всичко наоколо.

— Ciao, amici! — извика ни тя и ни махна със свободната си ръка, лъчезарно усмихната, от другия тротоар. — Вижте какво имам! — Тя повдигна чантите. — Не съм се забавлявала така добре от години. Пазаруването винаги ме кара да се чувствам добре.

Без да се огледа, тя се втурна да пресече тясната улица и се озова право пред един син „Мерцедес“, зад чието кормило седеше привлекателен рус мъж. Той натисна гневно клаксона, после удари рязко спирачките и се закова на място.

— Едва не те убих! — каза той на френски, като вдигна ръце във въздуха в донякъде престорено отчаяние.

— Ако трябваше да умра, щях да съм щастлива, че щеше да е в твоите ръце — извика в отговор Филомена и се засмя.

Той се облегна на лакът на вратата на колата и я погледна с интерес.

— Какво ще правиш довечера? Знам къде ще има добро парти. На яхтата на Пол Алън.

Двете с Бордоле си разменихме многозначителни погледи. Пол Алън беше милиардерът от „Майкрософт“ и неговата яхта, „Октопод“, беше най-голямата и най-великолепната в Сен Тропе, много по-голяма от „Синята лодка“, извисяваща се сиво-синя грамада.

Филомена отиде бавно до него. Те си размениха визитни картички и усмивки, стиснаха си леко ръцете, докато разгневените шофьори образуваха две опашки зад тях, натискаха клаксоните и викаха. Без да се смути, Филомена му махна за довиждане. Усмихна се мило на побеснелите шофьори, после прекоси бавно улицата и дойде при нас — спокойна и самоуверена.