Твърдият и неумолим мъж показваше, че може да бъде и слаб, и уязвим, и нежен, изведнъж станал повече човек. Погалих нежно татуировката с пръст и ми се прииска въобще да не бях питала.

— Толкова съжалявам.

Той ме погледна и видя съчувствието в очите ми.

— Другото голямо събитие в живота ми беше срещата с мъжа, когото наричах свой баща. Той не ми беше истински баща, разбира се, нямах никаква кръвна връзка с него. Но този мъж спаси живота ми. Той ме отгледа. Преди да го срещна, аз бях само поредното безпризорно дете, което си търси белята. Той се казваше Финеас Клаудуокър и беше индианец от племето команчи. Беше на шейсет и седем години тогава, слаб и жилест, тялото му беше здраво и стегнато. Той ме взе от един мръсен и прашен път в Тексас. Караше толкова стар „Форд пикап“, че изглеждаше така, сякаш го беше наследил от стария дядо Клампет. Аз пътувах на стоп, а нощта беше толкова студена, че никой, който е с всичкия си, не би си показал и носа навън. Дъждът се сипеше на потоци и бях прогизнал до кости. Кучето на Клаудуокър се беше разболяло и той го беше закарал до ветеринарния лекар. Плака, докато ми разказваше, че се наложило да убият кучето, а аз, спомням си, се удивявах на това, че възрастен човек може да има смелостта да плаче. Никога дотогава не бях виждал човек, който да проявява чувствата си.

Монтана замълча и аз не смеех да дишам. Чаках следващите му думи. Усещах как твърдата черупка, която бях изградила около сърцето си, когато съпругът ми ме напусна, започна да се пропуква. Монтана, този твърд мъж, се беше отворил за мен, беше ми показал най-дълбоките си чувства, мъката си от трагичната загуба на приятелите си и на мъжа, който му е бил като истински баща. Почувствах, че за него Клаудуокър е бил онова, което беше Боб за мен — спасение. Тези двама мъже ни бяха приютили и приели, наранени, каквито бяхме, бяха ни помогнали да продължим да живеем и ние отново бяхме станали цели и завършени личности, отново дишахме и се чувствахме човешки същества.

— А сега имам теб — каза тихо Монтана. — Жена, която всеки мъж би искал да обича.

Не се осмелих да задавам въпроси. Макар да ми се искаше да попитам: „Това означава ли, че ме обичаш?“ Рано беше още да се говори за любов. Това, което имаше в момента между нас, беше само физическо привличане. Вместо това казах:

— Би ли плакал пред мен, Монтана?

— Плаках на погребението на Боб — изненада ме той. — Защото изгубих добър човек и приятел.

— Аз също плаках — признах. — А оттогава насам плачех толкова често и толкова много, че въобще не знам откъде дойдоха всичките тези сълзи.

Той започна да усуква кичур от косите ми около пръста си.

— Дейзи?

— Да?

— Не искам да се страхуваш.

Какво ли искаше да каже? Дали не трябваше да се страхувам, че ще се влюбя в него? Или трябваше да се страхувам от следващото, което Допелман можеше да направи?

— О, не се страхувам, наистина не се страхувам! — В думите ми имаше много повече увереност, отколкото изпитвах.

— Добро момиче. — Той ме прегърна и ме притисна към себе си. — Ти си много красива, знаеш ли го?

— Е, не са ми го казвали много често напоследък — признах.

— Тогава, слушай ме сега. И си води бележки. Запечатай това в мозъка си. Ти си красива. Искам да си повтаряш това по трийсет пъти на ден. Обещаваш ли?

Засмях се.

— Ще се опитам.

Той ме отдалечи от себе си и стана, взе бутилката шампанско от шампаниерата с лед и я отвори. Напълни две чаши и ми подаде едната.

— Да пием за нас — каза с усмивка.

И ние отпихме, изядохме всичките шоколадови бонбони от кутията на нощното шкафче, изведнъж огладнели от правенето на любов.

— Тук обслужването по стаите е двайсет и четири часа в денонощието — напомни ми той.

— Но какво ще си помислят, ако те видят в стаята ми? — запитах, шокирана.

Той поклати глава и отново се засмя.

— Ела тук, глупавичкото ми, гордо момиче — каза той и ме дръпна в скута си.

Забравих и за шампанското, и за обслужването по стаите и започнах отново страстно да го целувам.

Част VІ

Ден втори. Сен Тропе

„Животът е чужд език:

Всички хора имат лошо произношение.“

Кристофър Морли

Глава 36.

Дейзи

Спах със съня на ангелите. Тялото ми прилягаше към това на Монтана така, сякаш бяха създадени едно за друго. На следващата сутрин, неясно долавяйки дневната светлина зад спуснатите завеси, най-после успях да се измъкна от обзелата ме сънливост и доволство, отворих очи и го потърсих. Не беше до мен. Потърсих с поглед бележка, после погледнах във всекидневната и в банята. Нямаше го. Гледах втренчено наоколо, изумена. Монтана ме беше изоставил, без дори да ми каже една дума.

Глупаво е, предполагам, но болката от отхвърлянето отново ме връхлетя — същата ужасна агония, която бях изпитала, когато ме беше напуснал съпругът ми. Пукнатините, които се бяха образували в твърдата защитна обвивка на сърцето ми снощи, когато Монтана ми беше разкрил своята уязвима страна, зараснаха и отново се втвърдиха. Казах си, че съм глупачка, а мъжете са си мъже — преследват само секс и нищо друго. Но нали аз го бях съблазнила? Той ме беше запитал дали знам какво правя, и аз, толкова безгрижно, бях отговорила утвърдително. И ето, сега получих онова, което исках. Нито повече, нито по-малко. Реших, че това няма да се повтори и че всичко е приключило още преди да е започнало.

Изведнъж ми хрумна, че зад големия прозорец лежи вълшебното малко пристанище на Сен Тропе. Виждах залесените с борови гори хълмове на Раматуел, които се издигаха в ясното синьо небе. Чувах крясъците на чайките и когато отворих прозореца, долових аромата на цветя и мириса на море. Имах нужда от плажа и от топлината на слънцето, за да стоплят нараненото ми от любовта тяло. Имах нужда да охладя болката си в хладното синьо море, да вдъхна отблизо и с пълни гърди освежаващия аромат на цветята. Имах нужда от розе и прясна риба и от онези малки диви ягоди, които тук наричаха fraises des bois. И, разбира се, нямах нужда от Хари Монтана.

Влязох под струята на душа и оставих водата блажено да ме облива, да отмие следите от правенето на любов. Толкова чиста, че кожата ми чак скриптеше, излязох от банята, облечена в мек бял халат, и точно в този момент моята стюардеса, Камил, пристигна със закуската. Налях си чаша кафе и отхапах от масления ронлив кроасан, изпечен така, както само французите могат. После звъннах в стаята на Бордоле.

— Какво? — отговори тя.

— Будна ли си?

— Вече да.

— Дръпни завесите и погледни навън.

Чух я да мърмори недоволно, докато става от леглото, после чух звука от завесите, които тя дърпаше силно. После:

— О! Погледни само!

— Напълно будна ли си вече? — запитах, широко усмихната.

— Можеш да се обзаложиш. Какво си планирала?

— Плаж. Плуване. Обяд. Вино. И може би малко пазаруване по-късно…

— Дай ми половин час, бейб, и съм цялата твоя. О, чакай минутка, ами заподозрените? Нима ще ги оставиш съвсем сами?

— Е, искаш ли да отидеш на плаж с Допелман? Или с Чарли Клемънт? — Чух я да надава тих стон. — Разбира се, че не искаш. И аз не искам. Всичко това може да върви по дяволите, Бордоле, ще оставя Монтана да се справи с тях.

— Хм. — Почти чувах как мозъкът й бързо работи, щрака. — Какви, точно, са в момента отношенията ти с Монтана? Снощи ми се стори, че сте доста интимни. И не си прави труда да ми казваш, че греша. Мога да подуша началото на любовна връзка от петдесет крачки.

— Е, да, но този път наистина грешиш. Всичко вече приключи.

— Приключи? Мислех, ще ми кажеш, че току-що е започнало!

Въздъхнах и накратко й разказах случилото се през последните няколко часа. Накрая казах:

— Когато един мъж си тръгне просто така, без дори да каже довиждане, без да остави бележка и дори без да се обади по телефона, какво трябва да мисли една жена?

— Най-лошото — съгласи се Бордоле.

Отново въздъхнах и облякох тюркоазен бански костюм и тънка, прозрачна и лека синя туника — част от покупките ми в „Харви Никс“ в Лондон. Обадих се на Патрис де Колмон, собственика на „Клуб 55“, и направих резервации за обяд в два часа, грабнах сламената си чанта и отидох да почукам на вратата на Бордоле. Тя отвори, лъчезарно усмихната.

— Бързо, да избягаме, преди Допелман да ни е намерил! — каза тя с висок шепот и веднага забърза по коридора, а аз — след нея.

Смеехме се тихичко като две палави деца, докато тичахме по мостчето към палубата.

Разхождахме се под приятните слънчеви лъчи, разглеждахме сергиите, където се продаваха бижута и колани, тениски и шалчета, слънчеви очила и сувенири. Да вземеш такси, никак не е лесно в малкия и претъпкан Сен Тропе, но аз знаех къде да се обадя и така, двете зачакахме на пристанището таксито да пристигне.

Таксиметровият шофьор беше привлекателен и се казваше Пол. Говореше ни весело и оживено на френски, докато таксито пътуваше по тесните улички на стария град, който датираше от петнайсети век. А после излязохме на главното шосе. Завихме до знака, на който пишеше: „Плажове“. Минахме край сякаш безкрайни лозя, които даваха превъзходното местно розе, после отново завихме при знака, на който пишеше: „Пампелон“. Стигнахме до края на пътя и, най-после, до красивия плаж. Пол ни каза да му се обадим, когато решим да се върнем, и потегли, а ние останахме на паркинга, втренчили погледи в множеството автомобили „Бентли“ и „Ферари“.