— Наистина, сеньорита, не бих живял никъде другаде.

— О, моля ви, наричайте ме Дейзи — казах, после не спрях да му задавам въпроси, докато не започна да ми разказва за хотела.

Сервираха вечерята. Салата от омари, последвана от говеждо „Уелингтън“. Бяхме поръчали ястия от добрата стара английска кухня, които биха се харесали много и на Боб. Чашите на всички бяха пълни с вино, разговорите се водеха повече или по-малко гладко и оживено, напрежението нарастваше. Имаше още сирене и салата, разнообразни десерти, а с тях сервираха и специално шампанско, „Пол Роджърс Суве Уинстън Чърчил“.

Монтана почти не ми беше проговорил през цялата вечер. Сега ми прошепна, че е време за тоста. Той удари няколко пъти с вилицата си по чашата и помоли за тишина.

— Дейзи иска да ви каже нещо.

Погледна ме с нескрито очакване, когато станах. Бях планирала внимателно кратката си реч, но сега нервно прочистих гърлото си и огледах гостите си един по един.

— Първо, искам, от името на Боб, да ви поздравя с добре дошли на борда. Вече знаете, че той е избрал всички вас специално, искал е да ви събере, за да отпразнувате живота му, да направите последното му „бдение“. „Всъщност искам те всички да прекарат страхотно добре“, бяха думите, които той изрече. Но има и нещо друго, върху което може би бихте искали да помислите. Вярваше, че като ви събере заедно, може би ще добиете ново виждане за това, каква е била неговата роля във вашия живот. Мислеше, че ако това стане, вие може би ще бъдете изненадани.

Те всички ме гледаха. Лицето на Чарли имаше неопределен израз, иронична усмивка повдигаше леко крайчетата на устните на Дейвис. Даян имаше гневен израз, Филомена беше озадачена. Допелман не обръщаше никакво внимание на шампанското и продължаваше да отпива от своето „Бордо“, втренчил поглед дълбоко в чашата си — като че ли там можеше да намери някакви отговори. Розалия, разбрала от Монтана какво съм казала, беше единствената, която направи някакъв коментар.

— Роберто винаги е проявявал мъдрост — каза тя тихо.

— Да, той беше мъдър — съгласих се аз. — И сега ние ще пием за него от любимото шампанско на Уинстън Чърчил, което точно за това е получило и неговото име. Чърчил, също така, беше герой за Боб. „Лъвско сърце“, така го наричаше той. Боб казваше, че би искал да е като него. И по толкова много начини — смелост, честност и почтеност, сила — той беше като него. — Вдигнах чашата си. — И така, нека пием за сър Робърт Уолдо Хардуик, мъдър човек и добър приятел на всички нас.

— Точно така.

Рег беше този, който първи вдигна чашата си, последван от всеобщ шепот: „За Боб“. Лицето на Даян представляваше маска. Тя хвърли гневен поглед на Филомена.

— Италианката не би трябвало да е тук. Тя не е нищо повече от курва.

— Dio mio! — Филомена скочи на крака. — Как се осмеляваш да ме наричаш така! Боб те изостави, защото си такава кучка. И сега виждам, че това е вярно. Боб ми е казвал, че не заслужаваш името му. И че аз го заслужавам. Той обичаше мен, не теб… Аз бях тази, която го правеше щастлив.

Настъпи неловка тишина. Стюардите започнаха да разчистват чиниите.

— Ще видим от коя от нас се е интересувал повече, когато бъде прочетено завещанието му — изсъска в отговор Даян. — Тогава ще разбереш каква е съдбата на любовниците. И къде е мястото им. В кошчето за боклук. Не забравяй, че аз бях негова съпруга…

Побързах да кажа:

— Моля ви, Даян, Филомена, това тук трябва да е цивилизована и приятна вечеря. Боб искаше да прекараме добре.

— Тъй като сме подхванали темата за завещанието, мога ли да запитам защо ние всички сме тук? — каза Чарли, който продължаваше да пие „Джак Даниълс“. — Не съм сигурен, че въобще някой от нас заслужава да се нарече приятел на Боб. Например онзи човек. — Той посочи Допелман. — Мили боже, той изглежда като работник от ферма. Никой не е чувал за него от години. Защо, за бога, Боб би поканил него?! — Той гледаше Допелман така, сякаш той беше насекомо под микроскоп. — Хайде, хер Допелман — каза той, — кажете ни, откъде познавахте сър Робърт Хардуик. Каква е детинската ви история, а?

— Престани, Клемънт! — заповяда Монтана.

Допелман обаче се беше свил при тази словесна атака, стискаше неуверено чашата с вино, навел глава. След миг измърмори тихо нещо, после стана и излезе.

Монтана отиде след него. Хвана го за рамото, но Допелман се отскубна и продължи да върви към вратата. Монтана го гледаше разтревожено. Но нямаше избор и след миг се върна на масата.

— Мисля, че това е достатъчно за тази вечер — каза той студено. — Даян, ти беше поканена, защото беше бивша съпруга на Боб. Не знам дори дали ти е оставил нещо в завещанието си, но те моля да се държиш възпитано, за бога. Колкото до теб, Клемънт, ако не искаш да си част от това плаване, можеш да си тръгнеш утре. Ще бъдем в Сен Тропе около седем, изборът е твой. Но те предупреждавам, ако се държиш така обидно и нападателно, аз лично ще те отстраня от борда на яхтата. Ясен ли съм?

— Кой, по дяволите, си ти, та да ми кажеш какво мога и какво не мога да правя?! — Чарли бутна стола си назад и последва Допелман. — Майната ви на всички ви! — чухме го да мърмори, докато отиваше към вратата.

Погледнах изумените си гости. Даян също стана и тръгна към вратата. Филомена я проследи с поглед.

— Вярно е, че бях любовница на Боб — каза тя, — но ние се обичахме, наистина се обичахме. И ми е много мъчно, че той е мъртъв. — Тя насочи пълния си с тъга поглед към Брандън. — Как може Даян да говори такива грозни неща?

По бузите й се затъркаляха големи сълзи. Брандън извади копринена носна кърпичка от горното джобче на сакото си и започна да ги попива.

— Всичко е наред. Няма нищо, тя не може да ти причини по-голяма болка — каза той, за да я успокои.

Аз бях ужасена. Погледът ми срещна този на Монтана.

— Мисля, че е по-добре да сложим край на тази вечер — каза той. — Да се надяваме, че утре ще бъде по-добре.

— Исусе! — прошепна Бордоле. — Отивам в бара! И искрено се надявам, че Чарли и Даян няма да са там.

— Аз се тревожа за Допелман — каза Монтана, след като те излязоха. — По-добре да отида да го потърся. Ще се срещнем с теб по-късно в бара.

— Бедният Допелман! — каза Бордоле, докато двете пиехме по чаша шампанско за лека нощ. — Този Чарли е истинско копеле, разбрах го в мига, в който го зърнах. Мъже като него обикновено имат какво да крият, повярвай ми.

Някои от младите членове на екипажа дойдоха, за да се запознаят с нас и да побъбрят. Бордоле беше в стихията си. Мелвин свиреше „Димът влиза в очите ти“, а Тексас му пригласяше с дрезгавия си глас, който караше публиката й да изпада във възторг. Дори Филомена, която вече не плачеше, се усмихна смело. Тя седеше толкова близо до Брандън, че почти се притискаше в него.

Монтана се върна след петнайсет минути.

— Няма и следа от Допелман — каза той с тревога. — Накарах стюарда да провери — не е в каютата си. Проверих и всички палуби, там също го няма. Надявам Се, че Клемънт не го е подтикнал да направи нещо наистина глупаво.

Като схванахме смисъла на думите му, аз и Бордоле втренчихме в него ужасени погледи.

— Никога не можеш да си сигурен с такъв човек — каза Монтана. — Той е способен на всичко. Ще трябва да кажа за случилото се на капитан Андерс.

Той извика един от младите офицери и двамата се отдалечиха. След минути яхтата забави ход, после зави в полукръг и започна бавно да се връща.

— О, мили боже! — възкликнах. — Той наистина мисли, че е възможно Допелман да е скочил през борда.

Настъпи тишина — няколко секунди, в които всички се мъчеха да съберат мислите си. След това изтичахме на палубата. Наведохме се през перилата и втренчихме погледи в синьо-черното море, сега осветено от силните светлини на яхтата. Платформата на долната палуба се повдигна хидравлично, екипажът издърпа резервните лодки и ги спусна във водата.

— О, не! — простена Филомена. — Вината е на онзи ужасен човек… Но и Допелман е толкова странен!

— Всичко ще бъде наред — казах, като се опитах думите ми да прозвучат уверено и оптимистично, докато екипажът продължаваше да търси тялото във водата.

— Не бъди толкова сигурна — каза Бордоле. — Човек като него, унижен така публично…

Останалите членове на екипажа претърсваха всяко кътче на палубата, всяка каюта. Барманът каза, че Допелман си е поръчал още една бутилка „Хот-Брион“. Барманът решил, че иска да я вземе в каютата си, а Монтана каза, че не вярва Допелман да реши да се самоубие, докато има пълна бутилка вино.

Светлините играеха върху водата и тя добиваше красив млечен цвят. Гледах я и си мислех, че може би не е толкова лошо да намериш смъртта си в нея.

Всички, освен Чарли и Даян, бяха на палубата, надвесени над перилата. Вятърът караше полите на вечерните рокли да прилепват към женските бедра и на слабата нощна светлина те приличаха на красиви и изваяни статуи с наведени глави и развявани назад коси. Рег и Дейвис, Брандън и Хектор продължаваха да се взират във водата и да чакат.

— Със сигурност, обидата на Клемънт не е достатъчна да накара някого да потърси смъртта — каза Рег. — Клемънт беше толкова ядосан, че не беше с всичкия си, а в такова състояние хората говорят какво ли не. И казват неща, които иначе не биха казали и не би трябвало да казват.