— Здравейте всички!

Жизнерадостният глас на Джини се разнесе в бара, а тя самата си пробиваше път с лакти, облечена в черни панталони, черно потниче с тънки презрамки и високи сандали. В русата й коса бяха забодени няколко черни пера. С широка и щастлива усмивка, тя седна на високото столче до Монтана и си поръча джин с тоник и лед.

— Обичам класическите питиета така, както обичам и класическите мъже — добави тя с дяволито намигане. В същото време оглеждаше от главата до петите Чарли Клемънт. — Кой си ти? — запита тя, несмутена от неговото недружелюбно отношение.

— Чарли Клемънт — каза той сковано и й кимна леко, което вероятно трябваше да бъде нещо като официален поздрав.

— А аз съм Джини Бън. Значи и ти си приятел на Боб?

— Бивш приятел.

Помислих си, че въпросът й май беше попаднал право в целта. Джини обаче отново не се смути от поведението му, излъчващо студенина.

— Чакай малко, спомням си те! Идвал си в „Снийдли“ няколко пъти, а също така си идвал и в „Рамс Хед“. Аз съм сервитьорка там. — Тя опита джина с тоник и кимна, за да изрази професионалното си одобрение. — Винаги си спомням лицата — добави тя, като гледаше замислено Чарли.

После, внезапно млъкна и лицето й доби затворен израз. Обърна се и заговори с Монтана. Огледах се, за да видя кой друг се беше появил в бара. Нямаше ги още Даян, Розалия и Дейвис Фарел. Видях Допелман да поглъща още дузина сандвичи и други ордьоври и поръчах втората си чаша „Космополитън“, след което отидох при Бордоле, която все още разговаряше с Тексас.

— И така, какво мислите вие, момичета? — Настаних се на столчето до тях.

— Мисля, че всичко тук е просто прекрасно, особено защото не се налага нищо да плащам — каза Тексас с южняшкия си акцент. — Защото аз съм момиче, което работи, за да изкарва прехраната си, нали знаете. Не мога да си позволя плаване на такава луксозна яхта.

— Не се налага да работиш. Можеш да имаш всеки мъж, когото пожелаеш — каза Бордоле. — Богат мъж, имам предвид, Тексас пресуши водката си.

— Не е в стила ми, скъпа. Аз съм от онези, които се влюбват лудо в мъжа, още преди да са разбрали дали е богат или беден. А досега мъжете все са се оказвали бедни. — Тя се засмя. — Такъв ми е късметът, предполагам.

Тексас не беше от жените, които влагат корист в своето въздействие, както човек би могъл да предположи от външния й вид. Тя беше наистина мила и добра. На пръв поглед само заблуждаваше, че е от онези жени, които преследват богатите мъже. Като се замислих за мъже, погледнах Монтана. Той все още говореше с Джини. Чудех се дали въобще някога щях да преодолея тази ревност към мъж, който просто искаше да сме приятели или добри познати. Към мъж, който ме беше помолил да му правя компания, за да не се чувства самотен, и който, в замяна, щеше да ме пази от лошите мъже.

Чудех се още дали тази вечер въобще ще има край, когато стюардът обяви, че вечерята е сервирана.

Глава 34.

Дейзи

Овалната трапезария изглеждаше много красиво. По средата на дългата маса бяха подредени синьо-зелени хортензии в сребърни купи. Свещите бяха навсякъде и светлината им в нюанси на розово създаваше съвършена романтична атмосфера. Шампанското и другите вина се изстудяваха в кристални шампаниери. Стюардите, в красивите си униформи, очакваха гостите.

Влезе Розалия, придружена от Хектор и Магдалена, а след тях започнаха да пристигат и останалите. Липсваха само Даян и Дейвис Фарел.

Монтана беше разпределил местата около масата и сега всички се трупаха, за да прочетат имената си върху картичките, нетърпеливи да узнаят кой ще бъде съседът им. Аз и Монтана щяхме да бъдем начело, а Рег и Даян щяха да заемат другия край. До Монтана беше Розалия, след това Чарли Клемънт, Джини и празният стол за отсъстващия Дейвис. След това бяха местата на Филомена и Брандън. Вдясно от Рег беше Тексас, после Допелман, Бордоле, Магдалена и Хектор. Реших, че е знак за нещастие това, че един от нас отсъства и че се налага две жени да седят една до друга, не ми харесваше и това, че Бордоле беше до Допелман.

Когато Даян се появи на прага, се забави достатъчно дълго, за да я забележим всички — тъжната вдовица в черна рокля от шифон. Червената й коса беше вдигната нагоре, на дългата й гладка шия имаше тънка верижка от искрящи диаманти, обеците й бяха от същите диаманти. Трябваше да призная, че изглежда прекрасно. Лицето й обаче придоби твърд израз, когато тя откри, че ще трябва да седи до Рег, който вече пресушаваше първата си бутилка бира „Кроненбург“.

— Мислех, че аз ще съм последният, който ще се появи за вечеря — каза весело Рег на Даян, като се изправи на крака, за да я поздрави. — След пътуването със самолет се чувствам изтощен и сякаш правя всичко много по-бавно от обикновено. Не летя много често, въобще не съм добър пътешественик. И досега не съм попадал на такова елегантно място като това. Тази яхта е наистина великолепна, нали? — Той ни се усмихна. — Лейди Хардуик ще ми прави компания, нали, любима? — Той потупа приятелски Даян по ръката. — Ние се познаваме вече, аз и лейди Хардуик, нали знаете. Боб я доведе в „Снийдли“ още когато бяха младоженци. Но оттогава мина време, нали, момиче? Доста вода изтече под моста, бих казал.

Даян трепна, после продължи да не му обръща внимание. Келнерите разстлаха бели кърпи в скутовете ни и наляха в чашите ни розово шампанско. Сервираха, както ги наричаше Боб, amuses bouches. А Дейвис Фарел все още го нямаше. Запитах се дали, случайно, не беше взел решение да се откаже и да се прибере у дома си на следващия ден.

Дейвис не липсваше на Филомена. Тя заливаше Брандън ван Зелдер с поток от английски думи с италиански акцент. Говореше толкова бързо, че той трябваше да наведе глава близо до нейната, което всъщност беше и нейното желание.

Джини не изглеждаше щастлива. Тя преднамерено беше обърнала гръб на Чарли и седеше, тъжна и сякаш изоставена, до празното място, където трябваше да седи Дейвис. Нямаше с кого да разговаря, а господ ми е свидетел, Джини много обичаше да говори. Бордоле, седнала до Допелман, ми хвърли безпомощен поглед.

От другата страна на масата, Хектор запита Чарли с какво си изкарва прехраната, с което си заслужи презрителния му поглед. Последва доста рязък отговор, че запитаният е в развлекателния бизнес. Напрежението се усещаше във въздуха и аз, с чувство на неловкост и неудобство, се запитах как ли ние всички ще преживеем следващите пет дни.

Дейвис Фарел най-после дойде в мига, когато сервираха първото блюдо. Беше се погрижил малко за себе си, беше облякъл хубаво сако и скъпа синя риза и въпреки че косата му беше прибрана в конска опашка, изглеждаше точно като човек, преуспял на „Уолстрийт“. Той се извини и обясни, че се е наложило да проведе телефонен разговор с Ню Йорк. И добави, че наистина било спешно.

— Не са свикнали с отсъствието ми — каза накрая.

— Кой? — запита Джини, когато той зае мястото си до нея.

И беше безкрайно изненадана, когато той й разказа за младите емигранти, които бяха негови клиенти.

— Странно, аз предварително бях решила, че всички тук ще са богати и постигнали успех — каза тя.

— И откъде знаете, че аз не попадам в тази категория?

Тя го огледа от главата до петите.

— Сакото е окей. Брадата и конската опашка обаче създават различно впечатление.

Дейвис се засмя, после я запита откъде е, и двамата потънаха в разговор за „Снийдли“ и „Рамс Хед“. Бордоле полагаше усилия да води разговор с Допелман.

— Как беше полетът ви, хер Допелман? — чух я да казва.

Той й хвърли кос поглед и светлината се отрази под странен ъгъл от дебелите стъкла на очилата му.

— Спокоен въпреки прекалено строгите мерки за сигурност, които сега май са на първо място по важност — каза той.

Бордоле си пое дълбоко въздух. Нямаше да й бъде лесно с него. Изненадващо, Допелман каза:

— Харесвам косата ви, фройлайн Магуайър. Тя е много руса, много… — той като че ли търсеше подходяща дума — много очарователна.

Бордоле прие неумелия му комплимент и му се усмихна с най-слънчевата си усмивка. Каза му, че може да я нарича Бордоле.

Розалия разказваше на Чарли Клемънт за глухотата си. Тя изказа надежда, че той ще я разбере и ще я извини, ако не схване точния смисъл на думите му. Английският й беше неуверен и Чарли като че ли показваше нетърпение. После обаче овладя раздразнението си, направи така, че то да изглежда като черта от характера му, показа се като човек, който обича да поставя другите в положение да се защитават, да говорят бързо и да действат необмислено. Не и Розалия обаче. Тя запита Чарли какво мисли той за яхтата, после каза колко е мило от страна на Роберто да предложи такова приятно плаване на старите си приятели. Чарли като че ли омекна малко и неясно отговори, че и той предполага същото. И това беше всичко.

Розалия повдигна изненадано вежди и се усмихна през масата на Хектор. Запита го, на испански, как се чувства. Той приглади прекалено дългата си коса, която блестеше като отлично излъскани войнишки ботуши, поглади мустаците си и отговори, сдържано, че се чувства добре.

Очевидно беше мой ред да кажа нещо.

— Хектор, толкова много съм слушала за „Ранчото на пастирите“ и за това, колко е красиво то. Сигурно е прекрасно да се живее там.

Той елегантно наклони глава на една страна.