Елизабет Адлър - Завещанието

— Тогава, надявам се, плаването ще ви хареса — казах, изпитала поне лека топлина към нея.

Монтана им каза кога ще бъде сервирана вечерята и те тръгнаха към каютите си, секунди преди да пристигне и Дейвис Фарел. Беше облечен като хипи — намачкани къси панталони, тениска, дънково яке и кафяви кожени сандали. Дългата му коса беше прибрана в конска опашка, брадата му беше набола. Въпреки това нямаше съмнение, че е привлекателен мъж. Той огледа суперлуксозното мраморно преддверие, паркета с фигури от разноцветно дърво, стюардите в белите униформи със сребърните табли с шампанско, изобилието от разнообразни цветя, многобройните доказателства за богатство и власт. Очевидно беше, че се чувства у дома си.

— Ти сигурно си Дейзи Кийн — каза той, като само с един поглед отбеляза измачканата ми жълта ленена рокля и вероятно също се запита дали съм била любовница на Боб. — Дейвис Фарел — добави той и пое ръката ми.

— Добре дошли на „Синята лодка“! — Думите ми прозвучаха ужасно официално и сковано. — Съжалявам само, че Боб не е тук, за да ви го каже сам.

— Съмнявам се, че той би направил това — отвърна Дейвис. — Но все пак ми е приятно.

Силно изненадана, аз побързах да представя Монтана.

— Още един приятел на Боб.

— И колко точно „приятели“ ще бъдат на това плаване в чест на Боб? — запита Дейвис, смръщил вежди.

— Дузина или повече — каза Монтана.

Дейвис се засмя отсечено и горчиво.

— Кой да знае, че старият Хардуик е имал толкова много „приятели“?

Монтана каза и на него кога ще бъде сервирана вечерята.

— Щом трябва — Той сви рамене, сякаш изведнъж изпаднал в лошо настроение, и отиде да потърси каютата си.

Веднага след него, едва ли не по петите му, при нас дойдоха Розалия и Хектор, заедно с Магдалена, малката Бела и нейната гувернантка.

Розалия

Видът на Розалия не издаваше, че е нервна. Тя отдавна беше довела до съвършенство усмивката, скриваща хилядите удари на съдбата, които беше понесла. Отдавна имаше и кралската си осанка, правилната стойка на тялото, която имаха обикновено състезателите по спортни танци. Тези нейни качества бяха привлекли Робърт към нея. И в онзи ден тя носеше лъскавата си черна коса на кок в основата на врата. Беше облечена в колосана бяла памучна блуза с дълги ръкави, която й беше станала едва ли не запазена марка, в тъмносиня ленена пола и удобни обувки с немного висок ток, а на главата си носеше сламена шапка с огромна периферия, която беше купила в магазина на селото. Розалия отдавна беше открила себе си, тя нямаше нужда да облича дизайнерски дрехи, за да се опитва да впечатлява.

Тя се питаше, обаче както толкова много пъти досега, защо се беше съгласила на всичко това. Та нали не беше успяла да задържи Роберто при себе си, докато той беше жив, и със сигурност не можеше да се надява да го върне от царството на мъртвите, като се съгласи на това плаване.

Тя въздъхна със съжаление и се обърна да огледа останалата част от малката компания. Дъщеря й и внучка й все още разговаряха с капитан Андерс, а Хектор, милият Хектор, вървеше към нея и й се усмихваше окуражително. С огромно удоволствие, тя си помисли колко много той прилича на испанец. Като нея, Хектор никога не се променяше — той беше това, което беше. И тя харесваше това в него. Хектор я караше да се чувства сигурна и защитена, макар да не беше и никога да не е бил неин любовник. Розалия не беше жена, която допускаше безразборно мъжете до себе си, тя беше строго моногамна. Беше имала двама любовници в живота си — първият беше Роберто, вторият и последният — съпруга й.

И само защото Хектор беше настоял, тя се беше съгласила на това плаване.

— Роберто те обичаше — беше казал твърдо, категорично, Хектор. — А ти отказа да се видиш с него през всичките тези години. И сега той те моли за услуга. Освен това, трябва да разбереш какво ти е оставил в завещанието си. Той беше богат и може да наследиш много пари.

Тя беше удивена да чуе това. Думите на Хектор бяха за нея като гръм от ясно небе, защото никога не се беше замисляла за подобна възможност. Беше сигурна, че Роберто нищо няма да й остави, че за него тя е само отдавна забравена любовница.

Като видя Монтана, си помисли колко привлекателен е той, колко… мъжествен. У него се долавяше сила — същата сила, която беше притежавал и Роберто. Беше сигурна, че Монтана, като Роберто, е човек на принципите.

Той взе ръката й в своите и й се усмихна топло.

— Толкова се радвам, че реши да дойдеш. — Знам колко доволен щеше да бъде Боб.

Дейзи

Аз стоях отзад и си мислех, че Розалия е прекрасна и че Боб със сигурност е умеел да избира жените на живота си. Тази жена тук беше истинска лейди. И че ако той беше по-различен, тя щеше да остане с него и да го дари с деца, двамата щяха да имат истинско семейство и щеше да го направи много щастлив човек.

Намирах живописния цигански вид на Хектор за малко изненадващ, но забелязах колко внимателен и загрижен е той към Розалия, колко се тревожи тя да не бъде затруднена или поставена в неловко положение заради своята глухота. И все пак, мислех си, Розалия не би могла да избере някого, толкова различен от Боб. Магдалена, дъщерята, беше висока и стройна, имаше лъчезарната завладяваща усмивка на майка си, а малката внучка беше така пленителна, че омагьосваше хората. Стиснах ръцете на всички и топло ги поздравих. „Ако само, ако само…“, това се въртеше непрекъснато в ума ми, но миналото никога не може да се върне.

Когато дойде стюардът, за да ги придружи до техните каюти, казах на Монтана:

— Сега разбирам защо Боб не е могъл да забрави Розалия. И дори не намеквай, че тя може да е убила Боб, защото твърдо отказвам да го повярвам. Аз все още залагам на Допелман. Както и да е, къде е Допелман? — Погледнах часовника си. — Пет часът е, а трябва да отплаваме в шест. Предполагаш ли, че ще дойде?

— Успя да дойде в Ню Йорк в седмицата, в която умря Боб, така че съм сигурен, че ще успее да дойде тук от Мюнхен.

— Какво ли е направил? — Така ококорих очи, че щяха да изхвръкнат от орбитите. Шокирана, се отпуснах на близкия диван. — Сега съм сигурна, че е основателно заподозрян. Трябва само да го докажеш, Монтана.

— Не бъди толкова сигурна. Чарли Клемънт също беше в Ню Йорк, както и Дейвис Фарел.

Нададох стон и отново се замислих, че тази луксозна яхта наистина е пълна със заподозрени.

— Защо не си ми казал това досега?

— Ние току-що получихме информацията. Необходимо е време, нали разбираш.

— А какво ще кажеш за жените заподозрени?

— Не разполагам с нищо за тях. Все още.

— Какво означава това?

Монтана сви рамене.

— Предполагам, че ще трябва да открием — каза той и в този момент Допелман влезе в преддверието.