— Дейзи Кийн — отговорих бързо.

— Дейзи? Как може да се кръсти някое дете с такова име?

— Майка ми имаше мания за градинарство. Ние сме три сестри и носим имената Дейзи /Маргаритка/, Лавендър /Лавандула/ и Вайълет /Виолетка/. Това сигурно е било в резултат на силен копнеж у нея, защото от входната ни врата се излизаше направо на чикагския тротоар. Наоколо не се виждаше нито едно стръкче зелена трева.

Келнерът наля малко вино в чашата на сър Робърт. Той го опита и го одобри. Чашите ни бяха напълнени.

— Опитай го — каза той.

И аз го опитах. Беше превъзходно.

— Нещо като току-що полята с вода морава в летен ден — казах аз.

— В хармония с името ти, не би ли казала?

Той ми се усмихна широко и дебелото му лице се освети от одухотвореност, която не бях виждала дотогава.

— Знам, че говеждото се пие с червено вино — каза той, — но това вино ми е любимото. А и ти ядеш пилешко.

Вече бях започнала второто блюдо и ми се струваше, че съм готова да мъркам от удоволствие.

— Това е най-вкусното пилешко, което някога съм опитвала — казах аз, но сър Робърт вече нападаше говеждото.

Няма друг израз да се опише начинът, по който той се хранеше. Всъщност изглеждаше като човек, който се храни за последен път в живота си, с твърдото намерение да изяде всичко до последната хапка. Сребърните прибори изглеждаха по-малки в масивните му длани, а удоволствието му от храната беше толкова явно, че беше премахнало всякакво недоволство от чертите на лицето му. Помислих си, че у него вече няма никаква прилика с Шрек.

— И какво правиш тук, в Лондон? — запита ме неочаквано той.

— Казах ти, работя за американско списание.

О, мили боже, лъжите излизаха толкова лесно от устата ми, че чак беше страшно. Досега, през целия си живот, не бях изричала нито една лъжа. „Да, и виж само до какво може да те доведе това!“, шепнеше едва доловимо гласче в главата ми.

— Ха! Ти си толкова репортер за клюкарска рубрика, колкото съм и аз. Те са друга порода хора и се разпознават от петдесет крачки, независимо от компанията и случая. И нито един от тях не изглежда като теб.

Повдигнах вежди. Оставих внимателно ножа и вилицата си.

— О? И как, тогава, изглеждам аз?

Подготвих се мислено за неговата атака.

— Като жена, която се е изгубила някъде по пътя.

Това ми отне всякаква възможност да кажа каквото и да било. Нима миналото беше изписано толкова ясно на лицето ми — като белези след тежка злополука?

— Не се тревожи — каза той, вече по-меко. — Аз също съм там, на дъното, на емоционалното дъно. О, знам, че като ме гледаш, като четеш за мен във вестниците, никога не би помислила, че това самонадеяно и грозно копеле има чувства. Но… И аз съм човек…

Мълчах. Не знаех какво да кажа на този напълно непознат мъж.

— Е?

Той ме гледаше с повдигнати вежди, чакаше отговор. Аз сведох поглед към пръстите на ръцете си, които се свиваха и гърчеха като червеи. Ето, че ми се удаваше възможност да разкажа историята си. Обаче не можех да го направя. Струваше ми се прекалено унизително. Поклатих глава. Не можех да призная нещастието си на този човек. Просто не можех.

Той извика келнера и поръча кафе. Бутилката вино, изпита само наполовина, стоеше, нежелана, в сребърната шампаниера с лед. Искрата си беше отишла от вечерта. Изведнъж си спомних кучето му. Разтревожена, запитах дали Ретс няма нужда да се поразходи.

— Те ще се погрижат за това — каза той. — Но ти благодаря, че се сети за него.

Свих рамене. Разбирах поне обичта му към кучетата. Той направи знак на келнера да донесе сметката. Когато тя пристигна, я побутна през масата към мен.

— Сделката си е сделка, нали така?

О, боже, бях забравила, че аз ще плащам. Живеех с овесена каша и сирене вече две седмици. Ако платях сега, съмнявах се, че въобще ще ям отново. Гледах мълчаливо и изумено цифрите, от които ти спираше дъхът. Но тъй като съм много горда, извадих последните пари от чантата си и отброих исканата сума.

— Не трябва да забравяш бакшиша — каза той със снизходителна усмивка. — Винаги давам бакшиш от двайсет и пет процента тук — това определя добрите отношения между мен и персонала.

— А аз не давам никога повече от двайсет — изстрелях в отговор.

Той се опитваше да ме контролира и се радваше на неудобството ми, че трябва да платя такава голяма сметка. Взе парите ми и отброи бакшиша.

— Не ми изглеждаш щастлива, че трябва да спазиш уговорката ни. И защо? Отново ли излъга?

— Никога не лъжа — казах сковано.

Той се засмя високо. Смехът му приличаше на рязък лай. Всички глави се обърнаха към нас.

— Ето, че отново излъга — каза той.

Остави парите в джоба си, пъхна кредитна карта в кожената подвързия със сметката, и я подаде на келнера.

— Всъщност ти ми приличаш на жена, която си търси работа. — Аз го изгледах втренчено. — Какво има? — каза той, все още усмихнат. — Страхуваш се да поработиш малко с нежните си ръце? Страхуваш се да не ги изцапаш? Страхуваш се да не напрегнеш малко повече мозъка си? Каква е истинската ти история, между другото?

Дълго време го гледах втренчено и мълчаливо, после внезапно се предадох пред яростната му атака. Извиних се за лъжите си. Разказах му историята си. Разказах му за майка си, ирландка от дребен благороднически род.

— Независимо дали вярваш или не, аз наистина съм лейди — казах. — Е, не знам за себе си, но майка ми беше. Тя се омъжила за ирландски лорд и станала лейди Кийн. А на мен това никак не ми харесваше, когато бях малка. Въпреки благородническата титла, не бяхме богати. Родителите ми бяха дори още по-бедни, когато баща ми почина и майка ми се премести в Чикаго, където имаше роднини. Има много ирландци в Америка, може би знаеш. Както и да е, живеехме в малък апартамент, а тя работеше като сервитьорка. На никого не каза за титлата си. Беше толкова скромна, че дори не знаеше как да използва този факт за своя облага. Отгледа ни някак си, получихме образование, пораснахме, омъжихме се.

— И се разведохте.

— Само аз. Лавендър има три деца. Ви още не е омъжена, работи за телевизионната програма „Нешънъл Джеографик“. Тя непрекъснато се озовава на разни места като Борнео или Мато Гросо. — Погледите ни се срещнаха. — А за мен вече знаеш всичко.

— Не всичко, все още.

Веждите му отново се повдигнаха, но този път — за да изразят интерес. И изведнъж спомени, които нарочно пазех дълбоко скрити, се върнаха в съзнанието ми, а с тях и болката.

И открих, че разказвам на Боб Хардуик всичко. За това как, когато съпругът ми ме напусна и взе със себе си всичко, което притежавахме, за да започне нов живот с красива млада жена, плаках с горчиви сълзи. Как виках и скимтях. И как непрекъснато си повтарях, че трябва да обвинявам единствено себе си. Как си повтарях, че не съм достатъчно привлекателна, че не съм достатъчно секси, че не съм забавна. Че не съм добра съпруга. С други думи, чувствах, че вината е моя. И че дори сега не знам къде съм сбъркала, а съм толкова наранена, че се страхувам да се запитам дали, все пак, виновният не е той.

Разказах на Боб как, когато най-после се съвзех малко, успях да отблъсна тези лоши спомени. Как се криех от тях и от миналото си, как бях твърдо решена да преоткрия себе си, да се превърна в жена, която вече не е уязвима за мъжете предатели, как бях изградила твърда черупка около сърцето си и как нямах намерение да позволя тя да се счупи отново.

— Отсега нататък ще играя мъжка роля — казах аз на Боб Хардуик, който отпиваше от виното си, подпрял лакти на масата, втренчил поглед в мен. — И затова съм тук, в Лондон — казах най-после и свих рамене. — Сега знаеш всичко.

Боб мълчеше. Объркана, аз грабнах чашата си и бързо отпих голяма глътка от виното. Искаше ми се да не бях разкривала душата си пред този напълно непознат човек.

— Всичко това е приключило — каза той най-после. — Онзи мъж е бил истинско копеле. Не е трябвало да му се доверяваш, но вие, жените, винаги се подвеждате по хубавата външност. И добрия секс.

— Не беше дори това — изстрелях аз и се изчервих.

И отново ми се прииска да не бях казвала нищо.

Винаги съм си била такава — думите просто излизаха от устата ми, без да мога да ги спра. Още повече, това беше нещо, което никога досега не бях признавала, дори пред себе си, дори пред най-добрата си приятелка, Бордоле. И сега Боб ми се присмиваше.

— Една лейди не може да се наслаждава на секса, така ли?

Знаех, че това е шега от страна на Боб и че трябва да ми помогне да преживея този безрадостен момент от нашата вечер заедно, но като се замислих над думите му, реших, че вероятно е прав. Може би никога не си бях позволила да се отпусна, да се потопя в страстта на мига и никога не смеех да се почувствам така, както ме съветваха женските списания.

— Може би си прав — казах, накрая отново честно, без да лъжа.

— Значи ти все пак си от класа, въпреки че на пръв поглед изглежда обратното.

Отново настръхнах.

— Умееш да се надсмиваш над хората и да ги ядосваш, нали?

— Да, всеки път успявам. — Той се усмихна победоносно. — Както и да е, сега ще дойдеш и ще работиш за мен. Е, какво ще кажеш?