Елизабет Адлър - Завещанието

— О! — То вдигна поглед към него. Очите му бяха тъмни и блестящи. Той го хвана за раменете, за да не падне. — Съжалявам — добави момиченцето на испански. — Готвя се за карнавала и много бързам. Мама иска да съблека роклята, казва, че е прекалено рано, но аз искам да отида сега.

— Обзалагам се, че нямаш търпение. А и си много красива — отговори галантно Монтана.

— Бела, къде си? — Разгневеният глас достигна до тях, преди неговата собственичка също да се появи тичешком иззад ъгъла. — О! — каза тя и спря рязко, като видя Монтана. — Толкова съжалявам, не знаех, че тук има някого.

— Аз току-що пристигнах — каза Монтана. — И бях посрещнат от малкото ви момиченце, което бърза да отиде на карнавала.

Жената се засмя и пристъпи напред с протегната ръка.

— Тя няма търпение, но карнавалът е едва следващата седмица, така че, човек би казал, че е малко рано. Здравейте, аз съм Магдалена Руис, управителката на ранчото. Не съм сигурна, че ви очакваме, сеньор…

— Хари Монтана. — Той стисна ръката й. — Не, не ме очаквате. Отбих се просто така, с надеждата, че имате свободна стая.

— Значи имате късмет. Днес ще си тръгне един от гостите ни и ще освободи една от най-хубавите стаи.

Магдалена Руис му разказа историята на ранчото на пастирите, докато вървяха по хладните коридори, а после двамата излязоха в разлистената градина.

— И дона Розалия все още живее тук? — запита, уж просто така, Монтана.

— Да, така е. — Магдалена отвори вратата на една от малките къщички за гости, която беше с изглед към хладен зеленикав басейн. — Вечерята се сервира от осем и половина нататък — каза му тя. — Барът е отворен винаги. Сигурна съм, че много бързо и лесно ще се ориентирате.

Над всичко в къщичката доминираше голямото, с цвят на абанос, легло, чиито драперии бяха от бял муселин. Подът беше покрит с теракота, по който бяха разпръснати тук-там традиционни андалуски килимчета и рогозки. Грубо, боядисано в бяло, бюро стоеше под един от прозорците, френските врати водеха към вътрешен двор, в който растеше глициния.

С усмивка на уста, Монтана набра номера на Дейзи в Лондон по мобилния си телефон. Тя вдигна на първото позвъняване и каза „ало“ доста запъхтяно.

— Да не би да тичаш? — запита той и си представи как блестят зелените й очи, докато надменно отговаря, че не е така.

— Аз съм в Андалусия — каза той. — В едно красиво старо ранчо. Тук е толкова тихо и спокойно, та ми се струва, че чувам биенето на собственото си сърце.

— Не мислех, че имаш сърце — каза Дейзи, с което го накара да се засмее.

— Не, думите ти са далеч от истината — каза той. — Всъщност канех се да кажа, че мястото е идеално за меден месец. Може да го запомниш и да се възползваш, когато настъпи моментът.

— Монтана — каза тя сериозно, — аз въобще не мисля за сватба и меден месец, а и мислех, че Розалия живее в Малага.

— Да, преди е живяла там. Била е омъжена там и двамата със съпруга й са имали малко кафене, в което тя е приготвяла храната. Имали са три деца.

— Три деца? О, Монтана, не мислиш, че биха могли да са на Боб, нали?

— Проверихме. Датите не съвпадат, а освен това във всичките актове за раждане като баща е записан съпругът й, Хуан Делгадо. След смъртта му тя се върнала тук, в ранчото. Тя и децата възстановили това място буквално от нищото и сега имат малък хотел, който развива доста успешен бизнес. Още не съм опитал храната, но можеш да се обзаложиш, че вечерята ще бъде страхотна. Не ти ли се иска да бъдеш тук с мен?

Той се усмихваше, докато казваше това. Да, знаеше много добре къде да натисне, за да предизвика желания ефект. Дейзи не обърна внимание на този въпрос.

— И какво още за Розалия?

— Надявам се да я видя довечера.

— Тя ще бъде толкова шокирана да чуе за Боб и да получи поканата за това… нали знаеш, „бдение“. — Тя говореше с ужасен шепот. — Първата любов е нещо, което човек никога не забравя — добави тя.

— А ти забравила ли си твоята?

— Разбира се, че не — каза тя, сварена неподготвена, после се засмя, като си спомни. — Бях на шестнайсет, учехме заедно в гимназията. Той ми даде орхидея за моя първи бал, бях облечена в светлозелена копринена рокля, която шумолеше при всяко движение. Той имаше руса коса и сини очи. Изглеждаше точно като сърфист от Калифорния, попаднал на бреговете на езерото Мичиган. Беше най-красивото момче, което бях виждала. Танцувахме всички танци заедно, после се озовахме на задната седалка на нечий „Буик“. Мислех, че ще умра от щастие при онази първа целувка.

— И колко продължи тази голяма любов?

— Около три седмици — призна тя и внезапно се изкикоти като ученичка. — Както и да е, разкажи ми за себе си.

— Нищо няма да ти разкажа — каза Монтана, макар тя да изразяваше протестите си доста бурно. — Ще се върна в Лондон след два дни — добави той. — Ти там ли ще бъдеш все още?

Да, щеше да бъде в Лондон с Бордоле. Когато си казаха довиждане и затвориха, Монтана беше изненадан защо образът на Дейзи остава все в ума му. Като че ли за да я прогони от мислите си, той излезе навън и преплува петдесет дължини в басейна, после взе душ и отиде да изследва света на дона Розалия.

Барът беше тъмно и прохладно място, барплотът беше от мрамор и извит във формата на дъга. Стените бяха облицовани, до половината, с плочки на цветни андалуски мотиви, които имаха много общо с мароканското културно наследство. Масите бяха разположени в подобен на бижу вътрешен двор, в който ромолеше фонтан. Песента на щурците се чуваше на заден фон, а по облегалките на столовете бяха накацали птички.

Монтана се настани в един бял плетен стол с висока облегалка. Започна бавно да отпива от добре изстуденото шери „Амонтиладо“ и да си хапва от малките сладки бисквити, да гледа как небето бавно потъмнява, и да размишлява. „Ранчото на пастирите“ беше място, в което всеки се чувстваше у дома си, то беше идеалният свят, макар и гостите да оставаха в него само временно.

Започнаха да пристигат и други гости. Те се усмихваха и кимаха за добър вечер, а един млад мъж свиреше тихо на китара. Влезе висока жена, която държеше тялото си изправено и гордо като повечето испанки. Лъскавата й черна коса беше прибрана на кок в основата на изваяната шия. Носеше дълга до глезените червена пола, бяла блуза и тежка огърлица от коралови зърна, а на раменете й беше наметнат червен копринен шал с ресни.

Монтана веднага усети, че това сигурно е Розалия. Тя изглеждаше абсолютно като испанска лейди. Поздрави гостите си с усмивка.

До нея стоеше мъж със силно изразена долна челюст, пронизващи тъмни очи, мустаци и лъскава, пригладена черна коса. Носеше риза, която Монтана разпозна като шита по поръчка, и тесни черни панталони, напъхани в испански ботуши за езда. Приличаше на елегантен циганин.

Двамата се приближиха до него.

— Сеньор Монтана, аз съм дона Розалия. Добре дошли в „Ранчото на пастирите“ — каза тя и му се усмихна толкова мило, че той разбра защо Боб е изпитвал такава слабост към нея. Розалия не беше красавица, но беше специална, имаше свое собствено излъчване и макар че беше около шейсетте, по лицето й почти нямаше бръчки. С огромните си тъмни очи под съвършено извитите вежди, с леко орловия нос и високото, но закръглено тяло, тя напомняше испанските дами от портретите в Прадо, а с леко старомодното си държание, караше всеки гост да се чувства неин приятел.

— Това е моят добър приятел Хектор Гонзалес — представи го Розалия. — Хектор се грижи за бизнеса ми — каза тя с горчива усмивка. — Той също така ми помага да общувам с околните. Виждате ли, аз съм глуха. — Тя въздъхна. — Странно е как светът се отнася с глухите. Ако сте сляп, хората веднага разбират това, но глухотата е скрита и хората мислят, че сте глупав, когато не отговаряте. И така, сега моят Хектор се грижи за мен. Мога да чета по устните, но Хектор ще ми каже всяка дума, която сте произнесли, сеньор, така че, внимавайте — добави тя и се засмя, след което се извини, че трябва да поздрави и другите гости.

Преди да се посвети на вечерята си, Монтана написа на Розалия бележка, в която я молеше да го приеме — сама — след това. Пишеше, че тя не трябва да се тревожи от тази му молба, че той просто има съобщение за нея. Той помоли една от младите жени, които сервираха — много елегантни в светлосините си памучни рокли — да й предаде бележката лично, а после се засити с най-вкусната храна, която беше опитвал в живота си, сам под звездите на маса за двама.