Онези дни отдавна бяха отминали, разбира се, но Розалия още помнеше уморените магарета и панерите пред тях, пълни с бадеми. Помнеше разнасящия се над всичко аромат, когато бадемовите дървета цъфтяха — толкова силен, та чак спираше дъха ти. Спомняше си аромата и на цветчетата на портокаловите дръвчета, които бяха толкова красиви, че на малките момиченца им се искаше да ги късат и да ги носят в косите си. Девойките имаха особен късмет, ако се омъжеха през пролетта и можеха да забодат такова цветче в косите си. Но дори тогава ранчото беше завладяно от отчаяние — то вече не беше обитаемо, а овцете отдавна ги нямаше. Година след година, то ставаше все по-разнебитено, докато накрая покривът хлътна навътре и то беше завладяно от ветровете и дивите животни.

Когато беше на седемнайсет, Розалия напусна селото си, за да отиде да живее в крайбрежния град Малага. Там тя започна да овладява тайните на готварството в най-добрия хотел. Точно там срещна Боб Хардуик и се влюби в него. Но дори истинската любов не успя да победи различията между тях и когато Боб тръгна, за да търси успеха и богатството другаде, тя не го последва. Такъв беше нейният избор и тя знаеше, че е най-добрият за нея.

Срещна по-възрастен мъж, Хуан Делгадо, собственик на малко кафене. Омъжи се за него и двамата имаха три деца. Тя му помагаше с приготвянето на ястията в кафенето. Той умря внезапно и я остави без пари и без собствен дом. Тя нямаше избор, освен да вземе децата и да се върне в селото, от което беше дошла. Настани се в ранчото, което беше наследила поради няколко смъртни случая в семейството.

В началото, с помощта на съседите, тя и трите й деца възстановиха малка част от него — само две стаи — с цената на доста усилия. Да, работата беше много, тежка и мъчителна, но накрая все пак имаха покрив над главите си. Междувременно, тя работеше в кафенето в селото. Печелеше толкова, колкото да храни семейството си, и беше благодарна на жителите на селото, които даваха на децата й дрехите, станали малки на техните деца.

Когато към онези стаи бяха прибавени още две, тя започна да приема пътници, които, освен на подслон за през нощта, можеха да разчитат и на вечеря. През годините стана известна със своята кухня и, окуражена от гостите си и с много упорита работа, плюс трудно получения заем от банката, тя успя да превърне ранчото в прекрасна андалуска провинциална къща. Наследената полуразрушена сграда се превърна в очарователен малък хотел, посещаван от хора, които се наслаждаваха на елегантната му семплост. Като нея, те обичаха градините и залесените хълмове, заслонени от извисяващите се над тях планини, обожаваха абсолютното спокойствие и тишината, обичаха доброто вино „Риоха“ и прекрасното шери от Херез, и особено изстуденото „Амонтиладо“, както и превъзходната храна, която Розалия продължаваше да приготвя. Много от тях идваха тук година след година и биваха посрещани от най-голямата дъщеря на Розалия, Магдалена, която сега управляваше хотела.

Розалия живееше в собствената си къща, която беше свързана с главната голяма къща ранчо с аркада. Тя беше заобиколена от стена, която водеше, както обикновено в Испания, във вътрешен двор, в който имаше изобилие от цветя и където в момента седеше Розалия и се наслаждаваше на мира и спокойствието. Умът й обаче не беше спокоен, защото в него постоянно живееше споменът за Робърт Хардуик. Нейният Роберто.

Беше научила за смъртта му от вестниците само преди две седмици. Когато беше прочела онези редове, с тях като че ли си беше отишла и половината от живота й. Винаги си беше фантазирала, че може би някой ден ще го види отново, че някой ден той отново ще се появи в живота й — едър и енергичен, ще излъчва онова мъжко присъствие, което покорява всичко наоколо, тя ще му покаже своя свят, а той ще й разкаже за неговия. Розалия въздъхна. Това никога нямаше да се случи. Роберто нямаше да разбере защо тя се е „погребала“ тук в този вътрешен двор, но щеше да разбере и дори да се възхити на бизнеса и хотела й. А тя никога не би разбрала неговия свят, в който той летеше с частния си самолет на разни срещи в Ню Йорк, Каракас или Сидни.

Тежката дървена врата се отвори и към нея заподскача внучката й Изабела, към която всички се обръщаха с Бела. Момиченцето беше облечено в захарно розова рокля на черни точки, като онези, в които танцьорките танцуваха фламенко. Целият подгъв беше обточен с черна лента. Обувките й също бяха като онези, които носеха танцьорите на фламенко. Тъмната й къдрава коса беше като облак около красивото лице, а кръглите й тъмнокафяви очи блестяха.

— Бабо мила! — извика тя. — Това е новата ми рокля за празника! — Тя се завъртя на пети и полите й се развяха. — Харесва ли ти?

Розалия прочете думите по устните на детето, набързо избърса бликналите в очите й сълзи с копринена кърпичка, която, както и всички чаршафи в хотела, миришеше на лавандулата, която растеше в собствения им двор.

— Но тя е великолепна, милинката ми, красива е колкото теб. Ти ще бъдеш най-красивата на празника, ще бъдеш хит, така да се каже. Ще се настаниш в каруцата, теглена от двата вола, чиито рога ще бъдат украсени с цветя, а майка ти и баща ти ще яздят от двете ти страни върху своите червеникавокафяви коне, чиято козина ще блести от много старателно вчесване. Ти ще им помогнеш да ги вчешат, нали?

— О, ще им помогна, обещавам! И също така ще излъскам сребърните стремена и орнаментите, които ще украсяват главите им…

Бела беше толкова развълнувана, че се хвърли в скута на баба си и й се усмихна лъчезарно. Лицето й придоби загрижен израз.

— Бабо мила, плачеш ли? — запита тя, шокирана.

Никога не беше виждала баба си да плаче. Тук, в ранчото, никой не плачеше, освен тя самата, когато паднеше или нещо не ставаше така, както тя го искаше, което не се случваше много често. Тя погали нежно Розалия по бузата. Очите й, блеснали от сълзите, изразяваха мъка, но и загриженост.

— Всичко е наред, Бела — каза Розалия с усмивка. — Сълзите са за стар приятел, който е умрял. Плача, защото ми е мъчно за него.

— Разбирам — каза Бела, макар въобще да не разбираше, защото още не познаваше смъртта. А после чу майка й да я вика и като целуна баба си за последен път, тя отново заподскача. Като излезе от вътрешния двор, тръшна вратата след себе си, както винаги правеше, с което накара Розалия да се засмее. Бела винаги я караше да се чувства добре. Искаше й се Роберто също да я познаваше.

Глава 26.

Монтана

Монтана беше открил къде живее Розалия благодарение на старите писма. Сега той шофираше малкото, взето под наем, „Рено“ на запад от летището в Малага по слънчевото андалуско крайбрежие. Движението беше доста натоварено по шосето, което свързваше тези туристически градчета, които напоследък се бяха разраснали толкова, че почти се сливаха в един огромен град… Торемолинос… Фуенгирола… Марбела…

Излезе от това шосе, когато наближи Марбела, и тръгна по прашен път, който се виеше край блестящите, боядисани в бяло, къщички с червени покриви. Те бяха наскоро построени за чужденците от студените северни страни, които идваха тук в търсене на слънцето, евтиното вино и сладкия живот. Тук, традиционно, селищата бяха малки, от типа селца, с тесни павирани улици и боядисани в бяло къщички, с железни решетки на прозорците и масивни дървени входни врати, които водеха към вътрешните дворове, където минаваше животът на испанците.

Беше пладне и сънливостта сякаш висеше във въздуха над селцето, в което Монтана най-после спря срещу местния бар. Кучета дремеха на входните стъпала, а навън, под горещите слънчеви лъчи, се разтакаваха мъже, пиеха студена бира и отбиваха часовете на деня.

Барът беше съвсем обикновен, каквито бяха повечето барове в испанските селца. Покритият с плочки под беше обсипан с обелки от фъстъци и орехови черупки, а по изрязаната във формата на квадрат хартия, която служеше за книжни салфетки, и по цинковия тезгях имаше много тапи от бутилки. Монтана си поръча порция boquerones — малки парченца аншоа, мариновани в олио и оцет — както и свинско с червен пипер, задушено до степен да се топи върху езика, и малки, пикантни скариди. Хлябът беше хрупкав и той го топеше блажено в соса, а като се добавеше и студената бира „Сан Мигел“, той беше напълно щастлив.

Стоеше пред бара в компанията на още дузина други мъже и слушаше разговорите им. А голяма част от тях бяха техните предположения за него и татуировката му. Те не знаеха, че той говори езика им, а той не им даде да разберат това. Винаги се развеселяваше, когато говореха за него по този начин. Те го наричаха „загадъчен мъж“ и крадешком му хвърляха погледи.

Като допи бирата си, той плати сметката си и после помоли, на перфектен испански, да го упътят към ранчото „Де лос Пасторес“. Казаха му, изумени, че то е близо до съседното село. Да завие наляво при гробището, после да изкачи хълма и ще го види.

Монтана шофираше по пътя, който се виеше нагоре по хълма. Мина покрай огромен билборд, който рекламираше бренди „Соберано“, покрай цитрусови горички и лозя, покрай групички кестени, зад които се виждаха огромните гори от коркови дървета. И ето, че пред него се появи ранчото на пастирите, което блестеше под слънчевите лъчи горе на хълма.

Дебела бяла стена заграждаше собствеността, а от двете страни на високите три и половина метра дървени врати имаше фонтани, покрити с керемиди, в андалуски стил, в синьо и жълто — цветовете на морето и слънцето.

Монтана паркира колата под сянката на дървената рамка, по която пълзяха увивни растения, и влезе във вътрешния двор. Цветята разпръскваха своя аромат във въздуха, щурците цвъртяха, а водата във фонтана приятно и нежно ромолеше. Беше тихо, като че ли целият свят се беше отдал на следобедна дрямка. Ако имаше късмет, помисли си той с усмивка, можеше да намери тук Спящата красавица и да я събуди с целувка. Но вместо това намери красиво малко момиченце в захарно розова рокля за фламенко. То притича иззад ъгъла и буквално се блъсна в него.