Името на Допелман не беше споменато в некролога на Боб Хардуик сред многото други имена в областта на бизнеса, науката и изкуствата. В известен смисъл, беше радостен, че никой вече не го споменава. Той беше човек, когото бяха забравили, вчерашна новина, както се казва, и така му харесваше. Не искаше никаква част от миналото в живота си, искаше да мисли единствено за бъдещето. Настоящето беше онова, с което се справяше в момента. Всекидневна борба за живот, в който вече нямаше никакво обещание.

Маркус Ман, предишният Мариус Допелман, един от най-добрите научни умове в света, сега преподаваше в малко училище в предградията на Мюнхен. Опитваше се да вкара основните елементи на науката в безразличните към нея млади умове и всъщност всеки ден претърпяваше поражение. Не така си беше представял той живота, но тъй като в миналото му се криеше ужасна тайна, беше благодарен дори за тази работа.

Сгъна отново изрезката и я прибра в джоба си, отпи от виното си и втренчи замислен поглед в старото огледало зад бара. Но виждаше в него не собственото си отражение, а лицето на Боб Хардуик. Широкото и неприятно лице на Боб с неговите безмилостни сини очи, чийто поглед, когато беше ядосан, буквално можеше да одере кожата от лицето ти. Както Допелман знаеше. И имаше причина да знае.

Той изпи виното си, и плати сметката, като преброи внимателно монетите и добави абсолютно точния бакшиш. Макар да беше беден, той никога не би излъгал за бакшиша, защото произхождаше от работническата класа и знаеше какво е значението му. Вдигна яката на палтото си, отвори тежката врата и излезе навън, за да се изправи лице в лице, отново, с природните стихии.

Отиде бързо до спирката на метрото и имаше късмет да се качи на влак, който тъкмо тръгваше. И тъкмо навреме, като едва не събори на земята човека на Монтана, който скочи вътре след него. Двамата се залюляха опасно за миг, после Допелман възстанови равновесието си, извини се на непознатия и се настани в едно купе до прозореца, след което втренчи поглед в пейзажа. Нито веднъж не се огледа.

Човекът на Монтана се настани на задната седалка, като много внимаваше погледът му да не срещне този на Допелман в отражението на прозореца. Започна да преглежда вечерния вестник. Когато Допелман слезе, той го последва. Видя го да отива до редицата велосипеди и да отключва своя. След Допелман потегли и втори човек, който в онзи момент също отключваше велосипеда си. Първият мъж бързо набра номера на Монтана в Мюнхен и му предостави информацията.

Каквото и да беше времето, Допелман винаги се наслаждаваше на карането на велосипед до дома си. Живееше на тясна уличка, която се изкачваше по едно леко възвишение, като минаваше покрай група от три малки къщи и два хамбара, а после изминаваше още две мили до мястото, където пътят свършваше и имаше занемарена едноетажна сграда с хлътнал керемиден покрив и здрава дървена врата, някога боядисана в зелено, но сега вече сивкава на цвят заради вятъра, дъжда и снега. Единият прозорец беше преграден с дъска, а другият беше толкова малък, че едва пропускаше светлината. Наклоненият на изток комин приличаше на дърво, приведено от вятъра.

Голямо куче, смесица между овчарска порода и господ знае какво, се приближи, подскачайки, към Допелман. Той подпря велосипеда си на бялата стена, после прокара длани през мократа си коса. Наведе се, погали кучето, обуздавайки неговата неистова радост. Кучето беше лъчът светлина в неговия мрачен свят. Бяха заедно вече от три години, то пазеше порутената къща така, сякаш тя беше царски палат. Не че имаше нещо, което би могло да бъде откраднато, но поне държеше вандалите надалеч.

Кучето и човекът влязоха вътре и скоро от комина започна да излиза пушек, а във въздуха се понесе ароматът на омлет. Допелман, или Ман, си беше у дома.

Монтана шофираше взетата под наем кола бързо и сръчно сред натовареното мюнхенско улично движение. Скоро той се озова в предградията, а после — и извън града. Пътят стана по-тесен, чакълът се превърна в кал, по която имаше дълбоки бразди. Пред него, през потоците дъжд, който измиваше зеленината и я караше да блести, изникна къщата на Допелман. Монтана си помисли, че тя изглежда като илюстрация от приказката „Хензел и Гретел“ — всичко, от което имаше нужда, беше, дървар в прилепнали панталони и шапка с перо и щеше да е съвсем като излязла от вълшебна приказка на братя Грим.

Когато паркира, вратата на къщата се отвори и към него се хвърли огромно куче, разкрило зъби в зловещо ръмжене, което показваше и добре развити дробове. Монтана остана в колата, а Допелман последва кучето си.

— Кой си ти? — извика Допелман, когато се приближи достатъчно.

Монтана свали прозореца на около сантиметър или два.

— Нося ви съобщение от Боб Хардуик, хер Допелман.

Допелман се закова на мястото си. Гласът му приличаше на ръмжене като това на кучето, когато каза:

— Боб Хардуик е мъртъв.

— Това е нещо като съобщение от гроба. — Монтана го следеше внимателно за някаква реакция. Нямаше такава. Не можеше да се разбере нищо по изражението на Допелман. — Имам нещо за вас от Боб. Подарък. И покана.

Допелман се поколеба, очевидно разкъсван между желанието да го прати по дяволите и любопитството. После накара Монтана да го чака, за да заведе кучето обратно в къщата. Затвори внимателно вратата, за да не може то отново да излезе. Върна се бавно при колата с вид на човек, тръгнал към бесилото — с неохота и ужас, но все пак неспособен да избяга. Монтана слезе от колата, за да го посрещне.

— Не се тревожи — каза той на немски. — Това е просто знак на добра воля от страна на Боб. Надявам се, че ще го видиш от тази му страна и ще приемеш.

Допелман като че ли беше успял да постигне контрол над чувствата си. Взе плика, отвори го и прегледа поканата. По лицето му не се изписа нито изненада, нито следа от загриженост. Монтана си помисли, че той би бил чудесен играч на покер.

— Боб Хардуик винаги виждаше слабостите на хората — каза накрая Допелман. — Той е знаел, че ще приема.

Монтана кимна. Все още не знаеше каква е историята на Допелман, но щеше да разбере.

— Очевидно ще имате нужда от финансова помощ, за да стигнете до Монте Карло. Ще помоля адвокатите да ви изпратят в аванс вашите сто хиляди долара. Ще платим пътните ви разходи.

— Благодаря — каза Допелман тихо. После се завъртя на пети и се прибра вътре, като затвори решително вратата след себе си.



Монтана

Докато шофираше обратно към Мюнхен, Монтана се питаше какво ли се е случило в миналото на Допелман, че той, един от най-великите умове в науката, е така изолиран от света, оставен едва-едва да преживява. Обади се на връзката си в Мюнхен и уреди двамата да се срещнат на вечеря в ресторант, който, с превъзходната храна и лукса си, беше на светлинни години от района, където живееше Допелман. Монтана щеше да научи повече за Допелман от връзката си. А утре щеше да вземе самолет до Малага. Там щеше да се срещне с последното звено от веригата заподозрени.

Глава 25.

Розалия Алонсо Айбара

Първата истинска любов на Боб, заподозряна №6

Розалия седеше тихо в обедната тишина на дома си, разположен на върха на хълма. Очите й бяха полузатворени, усещаше ясно аромата на жасмина, който растеше в изобилие над белите стени, и на лавандулата, която се гушеше под тях. Видя едно колибри да кръжи над оранжевия хибискус, а после видя как водата във фонтана се раздвижи и плисна, когато друга малка птичка се окъпа в нея. Видя всички тези неща и по-скоро усети аромата им, но нищо не чу. Защото Розалия беше глуха.

Глухотата я беше сполетяла внезапно. Просто изведнъж започна да чува нещата така, все едно идваха от много далеч. „Сякаш долитат от дълъг, дълъг тунел“, беше казала тя на лекаря, озадачена. Очакваше той да каже, че това е просто някакъв вирус, който ще изчезне след време. Но не беше вирус и не изчезна, а след година тя беше напълно глуха. Беше свикнала да се нагажда към този свой недъг, като четеше отлично по устните. Въпреки помощта на слуховия апарат, тя вече не можеше да чува членовете на семейството си. Пазеше техните гласове в спомените си. Четеше отлично по устните. Но най-голяма трагедия за нея беше, че не можеше да чува гласчето на четиригодишната си внучка. Двете обаче се бяха научили да общуват много отдавна и се разбираха прекрасно.

Розалия предпочиташе да остава тук, където беше в безопасност, а също така и щастлива, където всички разбираха проблемите й със слуха и където можеше внимателно и спокойно да обяснява това на гостите в нейния малък и хубав хотел „Ла Финча де лос Пасторес“ или, в превод, „Ранчото на пастирите“.

Хотелът принадлежеше на семейството на Розалия от поколения. Някога това беше толкова бедна постройка, че едва се различаваше от хамбара, в който държаха животните, а над него имаше стаи, в които живееха. Някога, в добрите стари времена, храната биваше приготвяна от овчарите в желязно гърне в голямата камина, пред която в ранна пролет оставяха новородените агънца, за да не умрат от студ. Към това бедно ранчо принадлежеше и земя. По нея растяха бадемови и цитрусови дървета и кестени, а още по-надалеч, в подножието на планината, бяха горите. Всичко това не се смяташе за много, а и не струваше много по онова време. На семейството се налагаше да се изхранва и от онова, което успяваше да изкара от продажбата на бадеми и портокали, част от които обаче биваха давани за храна на добитъка.