Изпитах симпатия към Дейвис Фарел — той говореше така хубаво, с такива добри чувства, за Боб. И поне признаваше причините, поради които щеше да дойде на плаването. Парите бяха просто още един допълнителен стимул.

— Ще очаквам с нетърпение нашата среща, мистър Фарел — казах аз.

— Дейвис, моля. И аз ще очаквам с нетърпение да те видя, Дейзи. Мога да те наричам така, нали?

Представях си го — тъмносин блейзър, панталони в цвят каки, скъпи обувки от естествена кожа, вратовръзка на райета, добри маниери. Идеалният джентълмен. „А това винаги има значение“, казах си, докато отговарях, че, да, може да ме нарича Дейзи и очаквам с нетърпение да го видя на яхтата. Той каза „довиждане“, но с думите „hasta la vista“.

Застанах пред високите до тавана прозорци, които гледаха към натовареното улично движение по „Парк Лейн“ и парка по-нататък, потънал в мъглата, която се събираше в падащия здрач. Мислех за Боб и за времето, което двамата бяхме прекарали заедно тук. Партитата, интимните вечери, обсъжданията на моето бъдеще — всичко това беше непрекъснат извор на грижа за Боб.

— Някой ще трябва да се ожени за теб и да ме освободи от грижи — измърмори недоволно той след един наш особено ожесточен спор.

Не можех да се сетя за какво спорехме тогава — май че не беше успял да спази някаква уговорка и обвиняваше мен за това, а аз му отговорих, че той просто е едно мързеливо копеле и би трябвало да може и сам да се грижи за себе си.

— Ставаш прекалено много англичанка — оплака се той тогава. — Мислех, че най-после съм намерил мила и отстъпчива жена, от онези, които правят всичко за мъжа, а не някоя от съвременните кучки, които непрекъснато говорят за равни права и други неудобни неща.

Тогава му отговорих, че аз също вярвам в равенството на половете и че бих могла да намеря не един мъж, който да го освободи от грижата за мен, щом той иска така. Което обаче аз самата не исках, защото по онова време бях изключително независима и случайните ми връзки имаха повече общо със секса, отколкото с любовта и брака.

— Секс? Сигурна ли си, че знаеш какво е това? — беше ми се присмял Боб, с което ме беше ядосал още повече. — Накрая ще трябва аз да ти намеря мъж, предполагам — беше добавил, без да обърне внимание на сълзите на гняв, изпълнили очите ми, втренчил замислен поглед в пространството. — И, по дяволите, аз дори вярвам, че разполагам с правилния човек.

Казах му тогава, че нямам нужда от мъж, че не искам никаква връзка, че и така съм добре и че много му благодаря. Усмихнах се, защото си спомних отговора му.

— Дейзи, любов моя, ти си от онези жени, които никога няма да бъдат цели, завършени личности без мъж. В момента имаш мен. А какво ще правиш после? Както обикновено, подозирам, че отново аз ще съм този, който ще трябва да се погрижи за теб.

Чистачката, която идваше всеки ден, си беше отишла и бях сама в големия апартамент. Вече беше тъмно. Светлините на фаровете проблясваха по „Парк Лейн“, глобусите на уличните лампи светеха в златисто сред дърветата в „Хайд Парк“. Внезапен, силен бриз връхлетя в стаята и Ретс, излегнал се на пода под прозореца, вдигна глава и ме погледна с надежда.

Сърцето ми се качи в гърлото, обърнах се рязко и втренчих поглед в тъмната стая. Разбира се, нямаше никого.

— Тук сме само ти и аз, Ретс — казах високо и побързах да запаля осветлението. Но се огледах нервно, защото почти очаквах някоя лоша шега от Боб — например да се върне, за да се смее последен. Но дори той не можеше да направи това.

Глава 21.

Дейзи

Ретс лежеше в скута ми и похъркваше, а мислите ми се насочиха към Бордоле. Все още не й бях казала за Монтана, нито за плаването. Сега бързо набрах номера й. Тя отговори незабавно, макар че гласът й звучеше сънено.

— Здравей — казах.

— Здравей и ти — отговори тя и се прозина. — Какво има?

— Събудих ли те?

— Не… Е, не точно…

Виждах я съвсем ясно, седнала в леглото, как отмята назад късата си руса коса, как протяга ръка към очилата си. Беше силно късогледа и винаги слагаше очилата си, когато разговаряше по телефона, като че ли това й помагаше да чува по-добре.

— Прекъсвам ли нещо? — запитах и се усмихнах, като се чудех кой ли е мъжът в леглото й.

— Нищо важно — увери ме с въздишка. — Искаше ми се да беше така — добави тя печално, с което ме накара да се засмея, защото въпреки трите си брака Бордоле все още „сериозно“ търсеше любовта.

— Е, как вървят нещата? — запита тя.

Знаех, че запалва цигара, и я чух как се закашля, макар, знаех го, тя да беше отдалечила слушалката от ухото си с надеждата, че няма да чуя. Сега беше мой ред да въздъхна. Толкова често й бях повтаряла, че не трябва да пуши, но тя винаги ми отговаряше с дяволита усмивка: „Но какво ще правиш, ако не запалиш цигара?“

— Искаш ли да отидеш на плаване? — казах така изведнъж, че нямаше как да не бъде изненада.

— Ти шегуваш ли се? Човек трябва да е на шейсет и пет или дори по-възрастен, за да отиде на плаване… Май такива са правилата.

Тя се прозина отново, но замълча, когато започнах да й обяснявам как стоят нещата. Казах й, че това ще е необикновено, затворено за малък кръг хора, плаване на луксозна частна яхта. После й прочетох писмото на Боб.

— Той сигурно е започнал да полудява — каза тя направо, когато свърших. — Какво си мисли, че прави, като те изпраща на плаване с всички тези странни хора?

— Монтана ще е там, за да ме защити.

— Монтана?

— Хари Монтана. Частен детектив. Той дойде на погребението. Боб започнал разследване на заподозрените, за да разбере какво замислят.

— Той със сигурност не се е постарал особено, щом някой наистина е убил Боб. Сигурна ли си, че този Монтана е добър в работата си?

Изведнъж започнах да си задавам въпроси. Аз не знаех кой е Монтана всъщност, знаех само онова, което ми беше казал той. Но той наистина беше в списъка служители на Боб, наистина работеше с адвокатите на Боб и, изглежда, познаваше всички замесени в развитието на нещата.

— Предполагам, че е добър — казах, но с известно съмнение. — Поне така изглежда.

— Може би ще е по-добре да дойда на това плаване все пак — каза тя. Звучеше доста разтревожено, отново се закашля. — Изпрати ми по електронната поща датата и ще се срещнем в Лондон. Окей?

— Окей — казах и изпитах облекчение. — И Бордоле… благодаря.

— За какво? — каза тя и пак се закашля. — Аз съм ти приятелка, нали?

Глава 22.

Монтана

Когато Монтана беше в Лондон по работа, закусваше в сладкарница „Валери“ в Сохо, където разполагаше с апартамент. Винаги беше едно и също — кроасан и много силно кафе. Обядваше, където се случеше да бъде по обяд и когато почувстваше глад, а повечето пъти вечеряше, за предпочитане, в някой индийски или китайски ресторант. Онази вечер той реши да заведе Дейзи в „Ред Форт“ на „Дийн стрийт“.

Нямаше таксита и той тръгна по „Пикадили“, а после скъси пътя, като мина по задни и по-преки улички, докато стигна до „Парк Лейн“. Беше закъснял с десет минути, когато даде името й на портиера. После изчака да се обадят на Дейзи по домофона. Когато му разрешиха да влезе, портиерът го придружи до асансьора и натисна бутона.

Вратите на асансьора се отвориха директно в апартамента, пред Дейзи, която стоеше със скръстени ръце. Беше облечена в тясна черна рокля с дълги ръкави с дълбоко деколте във формата V. Роклята беше до коленете и разкриваше стройните й крака. Дългата й красива шия се подчертаваше от смарагдова огърлица. Зеленото караше цвета на очите й да изпъква, а дългата й червена коса падаше пищно и красиво по раменете. Монтана, с възхищение, си помисли, че видът й е за милиони долари. Ретс седеше на пода до нея, наклонил въпросително глава на една страна.

— Закъсня — каза тя вместо поздрав.

— А ти си много красива тази вечер — отговори той и добави, че съжалява.

— Съжаляваш за комплимента? Или за това, че закъсня?

— Изборът е твой — каза той уморено. След две почти безсънни нощи не беше в настроение за словесни битки.

За негова изненада, Дейзи се усмихна.

— Само се пошегувах. — Обещах си тази вечер да се държа добре с теб.

Монтана отново се изненада, когато я видя да се изчервява. У Дейзи имаше нещо неустоимо мило въпреки остротата й. Беше чул историята за брака й от Боб и разбираше защо тя непрекъснато се защитава от мъжете. Не можеше да я обвинява, но мислеше, че е време да загърби всичко това и да продължи да живее.

— Хайде, влез и ми позволи да ти приготвя питие — каза тя с нисък и сладък глас, който погали слуха му и му достави удоволствие, а после го въведе в огромната всекидневна.

Прозорците заемаха цялата стена и през тях се виждаха върховете на дърветата, полускритата от облаци луна и веригата червени светлини от задните фарове на автомобилите долу.

На стената висяха четири големи картини, макар нито една от тях да не беше от художник, познат на Монтана. Бучката лед потракваше в чашата бърбън, която Дейзи му подаде.

— Разбра ли нещо за Розалия?

— Жената, която искала нормален живот със съпруг, който да се връща вечер у дома, истинско семейство — каза тя. — Мисля, че я открих. — И Дейзи му разказа за писмата от Испания.