След като се погрижи за младия и уплашен емигрант, Дейвис взе метрото до Манхатън, после отиде до паркинга, където го чакаше неговото „БМВ“. Смени ризата си и облече тъмно и безупречно скроено сако от кашмир, обу скъпи обувки, смени износената си чанта със скъпо кожено куфарче, в което имаше лаптоп, после отиде до „Лексингтън“. Само за няколко минути се озова в друг свят — съвременен офис, целия изграден само от кожа и стомана. Добре облечена млада жена с блестяща, красива руса коса, седеше зад бюрото в приемната. Тя му се усмихна за поздрав и каза, че не е очаквала той да се върне днес.

Влезе в собствения си просторен офис, извади лаптопа от куфарчето си и нареди на секретарката си да му донесе кафе — горещо и силно — от заведението долу. Не беше имал възможността да работи така спокойно и открито отдавна, но сега, след като Боб Хардуик беше мъртъв и не можеше вече да говори, за Фарел се откриваше отново пълна свобода. Да, Дейвис Фарел щеше отново да се върне в света.

Вдигна телефонната слушалка и се обади на Дейзи Кийн в Лондон. Беше решил, че е по-добре да приеме поканата и да разбере какъв е развоят на събитията.

Глава 19.

Дейзи

Като се върнах в Лондон, почти веднага при мен дойде куриер с копие на поканата за плаването и бележка от Монтана, която ме уведомяваше, че поканите вече са изпратени и трябва да очаквам отговорите много скоро. Той бил на път за Ню Йорк и щял да се свърже с мен по-късно. Бележката беше кратка и делова. В нея дори не се споменаваше нощта, която бяхме прекарали заедно в „Снийдли Хол“, той просто ми благодареше, че съм се погрижила за него в бурята.

Неспокойна като котка, аз крачех из огромния апартамент на Боб на „Парк Лейн“, спирах се от време на време, за да втренча поглед през прозорците към сивото небе, надвиснало над „Хайд Парк“. Дърветата тъкмо започваха да се разлистват, а тук-там глухарчетата подаваха веселите си жълти глави над сивия сняг. Пролетта сякаш се раждаше от бурята, развихрила се миналата седмица.

Докато чаках някакви новини от заподозрените и Монтана, аз запълвах времето си, като методично преглеждах книжата на Боб и отделях встрани тези, които според мен имаха нужда от вниманието на адвокат. Никога преди не бях имала достъп до личните книжа и сейфа на Боб, но сега притежавах ключа и знаех, че е моя работа да проверя какво има там. Сейфът беше малък, вграден в стената, полускрит от редицата сака в гардероба в неговата спалня. Когато го отворих, видях, че в него няма много неща — само един от онези големи кафяви пликове, които той винаги използваше.

На плика не беше написано име — въобще, нямаше нищо, което би могло да подскаже какво се крие вътре. Тъй като не исках да надничам в личните дела на Боб, аз се колебаех дали да го отворя, но после реших, че е по-добре да го отворя аз, отколкото някой друг. Ако съдържанието му се окажеше прекалено интимно и определено неподходящо за други очи, щях да го унищожа.

Боб беше запечатал плика с няколко малки лентички тиксо. Отлепих ги и извадих пакет писма в старомодни и тънки пликове, прикрепени един за друг с ластичка. Всичките бяха до сеньорита Розалия Алонсо Айбара, а адресът беше близо до Малага, Испания. Всичките бяха неотворени, а надписът върху тях гласеше: „Да се върнат на подателя“.

Веднага разбрах, че това са любовните писма на Боб до Розалия, с които той я моли да се върне при него. А тя дори не ги беше отворила. Тъжно. Представях си какво отчаяние е изпитвал, докато й е пишел отново и отново. Пощенските марки върху пликовете бяха отпреди четирийсет години и обхващаха период от три години. Три години на надежди и чакане.

Оставих писмата обратно в сейфа и го заключих. Нямах намерение да чета. Думите, с които Боб беше изразил мъката и любовта си, бяха нещо съкровено. Те бяха предназначени само за очите на Розалия.

Но сега поне разполагах с адрес, който да бъде отправна точка за Монтана, макар че, след всичките тези години, кой знаеше дали Розалия щеше още да е там. Изхвърлих я от ума си, разчистих бюрото и подредих офиса, после отидох да направя същото и с моите собствени стаи.

Боб ми беше дал онази част от апартамента, която беше срещу неговата. „Така се спазва благоприличието, беше ми казал с дяволита усмивка, която беше озарила едрото му лице и беше просветнала в очите му като свещ в непрогледна нощ. Не бихме искали някой да добие погрешно впечатление, нали?“

Както бях направила и със стаята си в „Снийдли Хол“, превърнах и стаите си в апартамента в свой дом и не ми беше лесно да ги напусна сега, да опаковам спомените и подаръците си.

Ретс се влачеше бавно след мен. Виждах, че е разтревожен от промените, и често го водех на разходка в парка, с което се опитвах да му създам чувството, че всичко е наред. Все още не знаех къде ще отида самата аз, но където и да беше, той щеше да дойде с мен.

Изминаха три дни. Питах се какво беше станало с Монтана, но не му се обадих, за да му кажа онова, което бях научила за Розалия. Нямаше начин тя да бъде заподозряна, че е убила Боб. Дори не знаехме дали е жива. Не можех просто да стоя и да чакам телефонът да звънне и тъй като бях обречена да отида на това плаване, реших да последвам съвета му и да изляза да напазарувам. Затова прекосих „Хайд Парк“, минах по „Найтсридж“ и излязох на „Харви Никълс“.

Два часа по-късно се отпуснах на един стол в ресторанта на горния етаж на един от модерните магазини, заобиколена от чанти, в които имаше дрехи, каквито никога преди не бях носила — деликатни и нежни неща в прекрасни цветове, рокли от шифон, сандали, обсипани с камъни като бижута, меки шалове с ресни, множество звънтящи златни гривни и огромни обеци в тон с тях.

Казах си, че въобще не мисля за това, дали новият ми вид ще се хареса на Монтана. Просто исках да изглеждам добре, когато се изправя лице в лице с бляскавата Даян и умопомрачителната Филомена. Бях много гладна и буквално погълнах обяда и цял галон кафе, после взех такси обратно до апартамента. Ободрена от кофеина, изведох Ретс за нова разходка в парка. Така определено беше много по-добре, отколкото да седя и да чакам обаждането на Монтана.

Глава 20.

Дейзи

Когато се върнах в апартамента, ме посрещна пронизителният звън на телефона. Предчувствах, че това е Монтана. Краката ми се превърнаха в желе при звука на гласа му, но си казах, че това вероятно е от облекчение, че най-после се е обадил.

— Дейзи — каза той.

— Монтана — отговорих и го чух да въздиша. — Помислих, че си забравил за мен — добавих.

Знаех, че се усмихва, когато казва:

— Липсвах ти, нали?

— И какво очакваш да отговоря на това?

— „Да“ например ще бъде мил отговор.

— Тогава значи не съм мила.

— Разбира се, че си мила, разбрах го в мига, в който те видях. Помислих си, че си прекалено мила, за да бъдеш забъркана в убийство и тежки телесни повреди.

— Убийство и тежки телесни повреди?

Бях разтревожена и се питах какво ли ще ми каже сега.

— Аз съм в Ню Йорк. — Ще бъда в Лондон утре. Ще можем ли да се срещнем?

— Да, о, да. — Този път не можах да скрия облекчението в гласа си. — И се надявам да ми кажеш, че всичко е шега и няма нужда да идвам на това плаване с теб.

Смехът му беше гръмогласен и заразителен.

— Тогава защо си купи всичките тези скъпи и елегантни дрехи днес?

Онемяла от изненада, възкликнах:

— Ти ме шпионираш!

— Просто те държа под око, макар и отдалеч, така да се каже. Та нали Боб те остави на моите грижи.

Замислих се над това за секунда, после, едва чуто, казах:

— Благодаря.

Макар все още да не вярвах, че там, навън, има човек, който иска да ме убие.

— Всичко това е част от моята работа — изрече бързо и безгрижно Монтана. — Е, какво ще кажеш да вечеряме заедно утре? Ще те взема към осем. Съгласна ли си?

— Къде ще отидем?

Защо казах точно това? Мъж ме канеше на вечеря, а аз мислех къде ще отидем.

— „Макдоналдс“ — каза той. — Ще се видим в осем.

Той се смееше, когато затвори. Телефонът звънна отново, и то почти мигновено. Тя си помисли, че сигурно той се обажда, защото разговорът остана незавършен.

— Бих искала Голям Мак и огромна порция пържени картофи — казах.

Непознат глас каза:

— Така ли?

— О, о… Съжалявам… Очаквах друго обаждане…

— Няма нищо лошо в един Голям Мак — каза непознатият. — С Дейзи Кийн ли говоря?

— Да.

— Ами, здравей, Дейзи. Казвам се Дейвис Фарел.

— О! Да. Разбира се…

Бях сварена неподготвена и не знаех какво да кажа.

— Исках да ти благодаря за милата покана. Прочетох некролога на Боб в „Ню Йорк Таймс“. Трагично, абсолютно трагично. С Боб се познавахме от няколко години, нали знаеш… Много вода изтече под моста оттогава, би могло да се каже. Боб беше винаги готов да помогне, когато човек имаше нужда от това, и ако той решеше, че помощта е необходима. И, Господ ми е свидетел, мис Кийн, тази щедра сума от сто хиляди долара не е единствената причина да приема поканата, но със сигурност много ми помогна да взема решението. Признавам това, за да не помислите, че ще дойда под някакъв фалшив предлог.