Извади поканата от кошчето за отпадъци и отново я прочете. Сто хиляди долара. Боб със сигурност знаеше как да ги примами в капана, помисли си той с тънка усмивка. И това: „Завещанието на сър Робърт ще бъде прочетено във вила «Белкис» на остров Капри“. Е, нима това не беше интересно?

Той се замисли за миг, после, все още нервен, вдигна телефонната слушалка и набра номера в Лондон.

— Чарлс Клемънт за Дейзи Кийн — каза той, когато операторът отговори. Помолиха го да почака и след минути тя се обади.

— Мистър Клемънт? Предполагам, че се обаждате във връзка с поканата?

— Така е. Интересува ме защо Боб Хардуик би желал моето присъствие на това „бдение“.

Тя се засмя — приятен звук. И той си спомни, че я е срещал — висока и червенокоса, със секси устни и никакъв вкус към дрехите.

— Последното желание на сър Робърт беше да заведе група свои приятели на нещо като „празнуване на неговия живот“. Всъщност той иска всички вие да се забавлявате и да прекарате добре на негови разноски. За последен път, нали разбирате. И, повярвайте ми, ако Боб можеше да е с нас на това плаване, щеше да бъде.

— Вярвам — каза Чарли, внезапно взел решение. — Ще бъда там, мис Кийн.

Той остави телефонната слушалка и погледна часовника си. Време за обяд. Навън все още беше студено и той облече връхната си дреха. Слезе по стълбите и излезе навън. Лондонското Сохо беше, както винаги, невъобразима смесица от прекалено много автомобили и прекалено много хора по тесните улици.

Беше забелязал този човек и преди. Той сякаш непрекъснато стоеше срещу офиса му и четеше вестник. Чарли видя, че мъжът го последва, и кожата му настръхна. Дали това не беше полицията? Детектив, облечен в цивилни дрехи? Хвърли бърз поглед зад себе си. Мъжът все още беше там. Чарли тръгна по-бързо. После спря, запали цигара и отново хвърли поглед през рамо. Мъжът си беше отишъл. Той въздъхна от облекчение. След като получи поканата на Боб Хардуик, макар да знаеше, че той е мъртъв, стана ужасно нервен. Усмихна се и продължи да върви. Не забеляза другия мъж, който поднови преследването — смяната беше станала незабелязано от него.

Чарли вървеше бързо, като си пробиваше арогантно път през тълпата, докато стигна до малък клуб, на чиято витрина имаше снимки на добре облечени момичета. Знакът над затворената тъмносиня врата гласеше: „Мерилинс“. Намръщеният портиер в светлосиния костюм с шапка със златна лента бързо се отдели от стената, на която се бе подпрял, за да изпуши цигарата си, а Клемънт остро му изказа недоволството си, след което влезе в клуба.

По обяд тук винаги се събираше огромна тълпа. Мъжете идваха да гледат стриптийза на момичетата, да ги гледат как танцуват на пилоните и понякога, ако си платят, те да потанцуват специално за тях. Въпреки че специалното шоу, разбира се, се разиграваше другаде — в едно скъпо имение в Париж, където и щеше да отиде Чарли след малко. Това имение беше любимото му място. Според него, нищо не можеше да надмине Екол де Нюи.

Той хвана влака за Париж от гара Ватерло, като благодари на Бога за тунела — тунела, който свързваше Лондон и Париж. След два часа щеше да е там.

Както и човекът на Монтана, който го следеше.

Глава 18.

Дейвис Фарел

Бивш бизнес партньор, заподозрян №4

Беше приятен ден в Куинс, Ню Йорк, но слънчевите лъчи, които се процеждаха през облака, само подчертаваха сивотата на улиците и непривлекателността на спуснатите капаци на магазините в най-бедната част на града, населена с емигрантски семейства, често пребиваващи тук нелегално. Почернелите тухлени сгради, по външната страна на които се виеха железните противопожарни стълби, гледаха към безрадостните улици, по които не се виждаше нито едно дърво и които малко по-нататък образуваха кръстовище. Още по-нататък бяха малките къщички, които подслоняваха само едно семейство и в които също живееха емигранти, повечето от които от Централна Америка. Те се надяваха на по-добро бъдеще, което обаче можеше да се осъществи само ако си намереха работа със заплата, която да им осигурява повече от насъщния. А без прословутата зелена карта, която да им даде статута на граждани на Съединените щати, те просто не можеха да бъдат конкурентни на пазара за работна сила.

Жените работеха като домашни прислужници в предградията и дори в Манхатън. Те поддържаха стандарт на живот, за която нито една от тях не би могла да мечтае. А мъжете биваха наемани направо от ъглите, по които висяха на групи в очакване на някаква работа за деня — да преместват мебели, да пренасят оборудване или да поддържат нечия градина или просто да свършат каквото и да е, което никой не желае, защото е неприятно или много ниско платено.

Изпращаха децата си, а те имаха много, на училище, но под фалшива самоличност, а след училище по-големите работеха в малките местни магазини — за хляб, за месо, за железарски стоки. Всъщност животът им не беше много по-различен от онзи, който бяха водили в собствената си страна, страната, за която все още мислеха като за свой „дом“, макар и да не искаха никога вече да се завърнат в нея. Америка беше за тях обетованата земя и те искаха да стигнат до това обещание за по-добър живот, да направят нещо от себе си. Единствената им друга възможност беше да грабват онази възможност, която им се предоставеше — търговия с наркотици, рекет, въоръжени грабежи, банди. Все пак, никой не беше съвършен, но всеки трябваше да оцелее.

Като вървеше по улицата, по която нямаше нито едно дърво, Дейвис Фарел не изглеждаше много по-различно от тях. Малко по-ексцентричен може би. Дългата му тъмнокестенява коса галеше леко раменете му, кожата му беше маслинено мургава, очите му — много тъмни. Брада скриваше долната половина на лицето му. Беше облечен в сива тениска, дънки и стари, износени маратонки. Спря пред един магазин, чиято витрина беше защитена от железни решетки, и отключи вратата.

На витрината беше закачено знаме, на което на испански беше написано: „Farrelisto. Specialista en Immigracion“. Само че Фарел беше нещо повече от застрахователен агент, той помагаше на емигрантите да получат виза и жилище.

Не се изненада да види хората, които чакаха пред вратата му. Тревогата ги водеше при него, тук те търсеха отговор на неразрешимите си проблеми. Дейвис Фарел познаваше тези хора. Той живееше там, където живееха и те, в същите жилища. Обличаше се като тях. Говореше испански като тях. Чувстваше се повече испанец или латиноамериканец, отколкото в Кънектикът, откъдето беше родом.

Отвори вратата и пусна клиентите си вътре. Каза им да изчакат малко, дръпна щорите, седна зад дървеното си бюро, което беше виждало и по-добри дни, облегна се назад на стола, чиято седалка лъщеше от многогодишната употреба, натисна бутона на телефонния секретар и се заслуша в бързия и тревожен глас, който говореше на испански, докато отваряше и преглеждаше пощата си.

Вдигна поглед, когато се позвъни на входната врата. Държеше я непрекъснато заключена, защото тук, в този район на града, никога не се знаеше кой се мотае отвън. Този път обаче беше пощальон на велосипед. — Фарел натисна бутона, който щеше да му позволи да влезе, подписа се и пое подадения му плик, като след това отново заключи вратата. Обърна няколко пъти плика в ръцете си, изненадан. Дебел бял плик, на който бяха изписани неговото име и адрес с калиграфски почерк. Не беше виждал такова качество от много години. Усмихна се широко. Може би го канеха на вечеря в Белия дом…

Остави го встрани. Щеше да почака, докато свършеше с клиентите си. Разговаряше с тях на техния собствен език. Един от мъжете познаваше много добре, защото му беше помогнал да получи виза преди две години. Този човек беше постигнал определен прогрес, имаше сигурна работа, беше си купил кола на старо и имаше нужда от застраховка. Фарел му предложи добра сделка. Вторият клиент беше млад, на не повече от седемнайсет, както предположи Фарел. Пребиваваше незаконно в страната, току-що беше слязъл от лодката, беше дяволски уплашен и нямаше къде да отиде. След две телефонни обаждания Фарел му каза да изчака, защото лично ще го заведе в къща, където ще му дадат подслон, а хората ще се опитат да му помогнат да се справи със ситуацията. Така беше по-добре, отколкото да го остави на улицата, където щеше да бъде лесна плячка за наркотиците, бандите и оръжията.

Третият клиент беше жена, която отчаяно искаше да получи заем. Фарел знаеше, че това е невъзможно. Не можеше да й помогне. Обаче извади от собствената си пачка банкноти две по двайсет, за да може тя и децата й да се нахранят поне един или два дни. Обеща да говори с емигрантската служба, за да види какво могат да направят за нея. Тази щеше да е само една от молбите, които щеше да получи днес, а денят с нищо нямаше да се различава от останалите. Само ако се изключеше мълчаливо чакащият младеж.

Фарел взе плика и започна да изучава почерка. Озадачен, го отвори и извади бялата картичка.

Засмя се гръмогласно, когато я прочете. Беше очевидно, че през изминалите няколко години той често беше мислил за Боб Хардуик. Хардуик винаги си беше шегаджия, само че тази шега беше ненадмината.

Един ден, неочаквано и просто така, Хардуик беше разделил на две живота на Дейвис Фарел. Младият човек от „Уолстрийт“, който отлично играеше на борсата, се беше оказал на улицата и никой — дори хората, които познаваше — не искаше да го вземе на работа. Мразеше Хардуик заради това, мразеше го със сила и страст, които, знаеше, никога нямаше да замрат. Поне не и докато Боб Хардуик беше жив.