След няколко минути я видя да става от мястото си. На лицето й беше изписан смесен израз на опасение и облекчение. Един мъж заобикаляше масите, за да стигне до нея. Беше по-млад от Даян, не беше привлекателен, но не беше и грозен — обикновен млад мъж в бели къси панталони, тениска и тъмни очила. Носеше малка чанта от онези, в които европейците имат навика да носят най-необходимите неща — портмоне, ключове, такива неща.

Мъжът, който следеше Даян, извади мобилния телефон от джоба си, хвана ги в камерата и бързо направи няколко снимки. Човекът, с когото тя имаше среща, отпрати келнера с махване на ръката. Очевидно беше тук по работа и възнамеряваше да я свърши бързо. След няколко минути по лицето на Даян бе изписан гняв, тя свали диамантените обеци от ушите си и ги плъзна по масата към чакащата ръка на младия мъж. Той ги разгледа внимателно и каза нещо, което я накара гневно да възкликне, макар и прекалено тихо, за да стигне смисълът на думите й до мъжа, който ги наблюдаваше.

Обикновеният на вид млад мъж бутна стола си назад и се изправи. Даян също стана. Сложи отново слънчевите очила на носа си, с което скри очите си. Вече не можеше да се види тяхното изражение. Младият мъж каза нещо, обърна се и тръгна отново между масите, а после се смеси с тълпата из пазара.

Беше оставил малката си чанта на масата. Даян я взе, извади от нея пачка банкноти и ги преброи. Езикът на тялото й издаваше поражение. Тя хвърли няколко монети в чинийката като бакшиш за келнера, после се отдалечи бързо.

Човекът на Монтана не я последва. Вместо това последва младия мъж.



Чу се нещо, подобно на изстрел, и Даян, почти разплакана, забърза по площад „Шарл Феликс“. Нервите й бяха изострени, тя изпищя и бързо се шмугна в прикритието на една входна врата. Надникна и видя, че това е само моторизиран куриер, който е спрял пред сградата и натиска нейния звънец. Премина на бегом останалата част от пътя.

— Лейди Хардуик ли търсите? — запита тя, останала без дъх от това необичайно за нея упражнение.

— А това вие ли сте, мадам?

Тя кимна, извади ключа си и отвори вратата, за да докаже, че наистина живее там.

— Аз съм лейди Хардуик — каза тя, просто в случай, че е останало някакво съмнение. Освен това, винаги обичаше да се наслаждава на начина, по който името й звучи.

— Подпишете тук, моля.

Тя се подписа в книгата и той й подаде плика. Размерите и формата му, както и красивият калиграфски почерк, накараха Даян да предположи, че това е покана. Тя забърза нагоре по стълбите, като в същото време вече разкъсваше плика. Извади отвътре гравираната бяла картичка.

„Мис Дейзи Кийн моли за удоволствието на вашата компания по време на плаването по Средиземно море, с което ще отдадем последна почит на сър Робърт Хардуик“.

Даян притисна длан към гърлото си. Плаване? Те да не би да са луди? И защо тази Дейзи Кийн кани нея?

„Такава беше последната воля на сър Робърт. Той пожела приятелите му да се съберат на яхтата «Синята лодка», която ще отплава от Монте Карло на 25 май. Плаването ще бъде петдневно и яхтата ще спре в Сен Тропе, Соренто и Капри. В Неапол ще сме на 30 май. За всички разноски се е погрижил сър Робърт.

Ако получим вашето съгласие, на борда ще ви очакват сто хиляди долара.

В последната вечер от плаването, във вила «Белкис» на остров Капри, ще бъде прочетено завещанието на сър Робърт“.

Отдолу бяха дадени телефонният номер и служебният адрес на сър Робърт в Лондон.

Сто хиляди долара. Нулите затанцуваха пред погледа на Даян като балони на рождения ден на някое щастливо дете. „Сто хиляди долара! О, мили боже, помисли си тя, аз съм спасена“. И веднага пожела да си върне обеците!

Прочете поканата отново и отново — няколко пъти. После прочете последния ред: „В последната вечер от плаването, във вила «Белкис» на остров Капри, ще бъде прочетено завещанието на сър Робърт“. За първи път този ден усмивка грейна на красивото й лице. Щеше да се получи. Тя щеше да наследи всичко. Ето защо я канеха. Най-после щеше да получи онова, което искаше.

Разбира се, щеше да отиде. Вече планираше какви дрехи ще вземе. Вдигна телефонната слушалка и се обади на Дейзи Кийн.

Всичко беше свършило. Коя е и какво беше тя всъщност, какво беше извършила — всичко това щеше да остане тайна.

Глава 16.

Филомена Алгарди

Бивша любовница, заподозряна №2

Във Венеция валеше дъжд. Силен дъжд, на потоци вода. Реки се стичаха по улиците и площад „Сан Марко“ вече беше наводнен. Водата беше достигнала около трийсет сантиметра и продължаваше да се покачва. Кубетата на базиликата бяха забулени в мъгла, а двете известни кафенета, които вечно си съперничеха, „Флориан“ и „Куадри“, в които Филомена харчеше прекалено много пари за чашки скъпо кафе, бяха затворени. Масите и столовете бяха прибрани от площада, защото кой ли очакваше клиенти в такова време? Днес по улиците нямаше дори туристи.

Тесни дървени греди бяха поставени над водата по площада, за да служат като временен мост. Венецианците, които бяха свикнали с тях от рождение, вървяха уверено, докато туристите и онези, които нямаха такива умения, залитаха и понякога се изцапваха чак до коленете в мазната вода.

Филомена можеше да стигне до апартамента си само по тези дъски или да заобиколи, но това включваше много задни улички и поне още половин час път в този пороен дъжд. Избра да мине по гредите. Високите обувки не бяха идеалното средство за тази цел и тя пристъпваше бавно, поставяше внимателно единия си крак пред другия, както правят високо платените модели, когато вървят по подиума. Тя беше облечена в модерен бял шлифер, който обаче едва ли можеше да я предпази от дъжда. Беше прибрала под него скъпата си дамска чанта от алигаторска кожа и беше сложила шапчица на русата си коса, която, както и сините очи, беше наследила от майка си. Жената, която Монтана беше изпратил да я следи, не беше чак толкова добра. Тя се подхлъзна, падна от гредите и изруга тихо, когато се озова почти до коленете във водата, а Филомена изчезна в мъглата и дъжда.

Филомена влезе в една странична уличка, където смело нагази в локвите, защото се беше отказала от всякаква надежда да спаси скъпите си обувки. Апартаментът й се намираше на старото палацо, което гледаше към широк канал, където, във време като това, първият етаж неминуемо се наводняваше, а нейният апартамент, който се намираше на втория етаж, със сигурност беше най-влажният във Венеция. Както и да е, думата „апартамент“ беше прекалено гръмка за единствената, макар и голяма, стая с малка баня в единия ъгъл. Тя я беше наела само защото адресът — палацо „Брева“ — беше добър, макар че дори в горещината на лятото се разнасяше мирисът на канал. А през зимата беше ужасно, вледеняващо студено. И абсолютно през всички сезони беше влажно — влагата тук беше постоянно. Хубавото, за което си струваше да се понасят неудобствата, беше, че сградата притежаваше елегантност и чар и от нея се разкриваше вълшебна гледка към канала, златните кубета на църквите и разлистените дървета във вътрешните дворове.

Филомена премина през водата на тесните улички и стигна до палацо „Брева“. Портиерът беше жена, вечно недоволна, която я посрещна кисело и й каза, че е успяла да попие с парцал водата във фоайето, но не може да се справи в онази част на сградата, която е откъм канала. Трепереща, Филомена изкачи мраморните стълби, доста изтъркани в средата, защото се използваха повече от век. Поизносени бяха и каменните перила, макар и не толкова. Фреските по тавана бяха все още прекрасни, макар и вече затъмнени от пушек и мръсотия, а от стените, които някога бяха във весел зелен цвят, но сега също бяха занемарени, се излъчваше хлад.

Филомена обичаше слънчевата светлина, обичаше горещината и тропическия климат, плажовете на Рио и Сен Тропе. С блестящата си златиста коса, с привлекателните сексапилни устни и гъвкавото си тяло, тя би могла да бъде уникално украшение на всеки един плаж. Проблемът беше в това, че непрекъснато остаряваше. Филомена беше на двайсет и осем, а в нейния свят, единствената подходяща възраст за жената беше осемнайсет. Дори двайсет и пет години вече се смятаха за множко. И как би могло да бъде иначе при непрекъснатото попълнение от млади красавици, нетърпеливи да получат златото и блясъка на живота. Каквато тя беше някога!

Отвори вратата и влезе в стаята си — нейния собствен свят. „Каква деградация!“, помисли си тя и с абсолютна незаинтересованост захвърли прогизналия си шлифер на пода. Изрита от краката си съсипаните високи елегантни обувки и свали от главата си шапчицата, от която капеше вода. Изглеждаше като раздърпана старица. Нито един нормален мъж не би я погледнал втори път. Полата й също беше мокра. Тя разкопча ципа, свали я и я остави на пода там, където беше паднала. Блузата й я последва. Загърната в одеяло и все още трепереща, отиде до прозореца и втренчи поглед в потоците дъжд, които плющяха по паважа. Силният вятър току подхващаше някоя водна струя и я запращаше встрани, а водата в каналите беше неспокойна като в открито море.

Беше краят на април и времето въобще не би трябвало да е такова. За Филомена месец май, с неговата не толкова ярка, но мека и галеща слънчева светлина, беше най-красивият месец във Венеция, макар тя да обичаше най-много месец ноември, защото тогава улиците и мостовете бяха загадъчно обвити в гъста млечна мъгла, която заглушаваше стъпките и обвиваше хората в мистерия. Във Венеция през ноември човек би могъл да бъде анонимен и понякога Филомена предпочиташе да е така.