Една от стаите беше за дрехите й — те я изпълваха цялата. Все дрехи висша мода от последните петнайсет години, както и стотици чифтове дизайнерски обувки и още толкова дамски чанти. Както й беше казал сър Робърт — забележка, придружена с унищожителен поглед — никога нямаше да й се наложи да излезе на улицата гола. Всъщност тя можеше да украси, което и да е парти, защото все още изглеждаше страхотно. Макар че сега осемнайсеткаратовият квадратен смарагд, заобиколен от диаманти, беше копие на оригиналния „Картие“, който Боб й беше дал, както и по-голямата част от останалите й бижута.

Едно-две бижута беше успяла обаче да запази въпреки трудните времена и непрекъснатите загуби на игралната маса. Тях тя наричаше своите „всекидневни“ бижута по простата причина, че ги носеше всеки ден. А това бяха нейният чифт обеци с четирикаратови диаманти, както и тънката диамантена верижка, която носеше около врата си. Тези бяха първите й истински бижута и й бяха дадени, преди Боб Хардуик да се появи на хоризонта. Тогава тя беше само на седемнайсет и подари младостта и красотата си, както и девствеността си, на по-възрастен мъж в замяна само на два месеца лукс в един карибски курорт. А той й подари и диамантите, освен приятно прекараното време. Тя беше решила, че това е честна размяна.

Всекидневната й стая — или салонът, както тя го наричаше по френски маниер — беше тапицирана със сребрист брокат. Неспособна да понася скучните, неравномерно, боядисани стени, които напомняха някаква селска къща, тя беше продала една от скъпите си гривни и беше купила тази луксозна материя. Сама беше тапицирала стените и стаята беше придобила този аристократичен вид.

Даян все още можеше да се грижи за себе си, все още можеше да „направи шоу“ както в началото. Даян умееше да прави страхотно впечатление. С прекрасните мебели Арт Деко, които беше успяла да спаси от разпродажбата на старото си жилище в Монте Карло, с всичките тези огледални повърхности, кристални лампи и бели килимчета върху тъмно лакирания под, стаята наистина беше красива. Каквато беше и спалнята й, макар да беше доста малка и почти изцяло заета от огромното легло, покрито с бяла, плетена на една кука, кувертюра, която, макар това да изглеждаше почти невероятно, беше изработена от самата Даян в нейното свободно време. Всяко бодване с куката беше направено с неописуем гняв.

Гневът беше насочен към Боб Хардуик, бившия съпруг, който я беше оставил в това тъжно състояние, само с късмета й. „Какво? Отново?“ Такива бяха съкрушаващите му думи, когато тя буквално се беше спуснала отгоре му в хотел „Дю Кап“, където той прекарваше уикенда в компанията на някаква червенокоса жена, за която беше казал, че работи за него. Беше чувала това и преди. Само че по онова време Даян беше вече разведена и не можеше да направи нищо по отношение на другата жена. Можеше само прочувствено да говори за своята бедност, което обаче не я доведе доникъде.

Беше се научила да плете на една кука от баба си, макар това да беше нещо, за което никога не си признаваше. Тя дори не си признаваше, че има баба, освен ако не използваше този факт, за да говори за аристократичното си потекло. Никога не говореше за семейството или за миналото си, защото имаше много неща, които просто искаше да забрави. Говореше само за времето, когато беше съпруга на милиардера Хардуик. И, разбира се, фактът, че все още беше лейди Хардуик, означаваше, че я канят на разни места, макар тя вече да не можеше да приема поканите.

Защото не би могла, в отговор, да покани същите тези хора в тесния апартамент на площад „Шарл Феликс’“ и с това да признае колко е паднал стандартът й. Осъзнаваше, че хората започват да говорят за това, да говорят за нея, да правят предположения за парите й. Това не й харесваше, не й харесваше и Боб Хардуик, но ето, че сега той беше мъртъв и, като негова бивша съпруга — и единствена всъщност — тя щеше да наследи имението му. Все пак той нямаше друго „семейство“.

Тя звънеше непрекъснато на адвокатите на Боб, откакто беше научила за смъртта му, защото искаше да знае кога ще стане ясно завещанието му. Беше отишла на погребението, премръзнала и обладана от неописуем гняв, защото любовницата му италианка също беше там, както и бизнесмените с колосаните ризи, които, след като й стиснаха ръката и й изразиха тихо съчувствието си, напълно я пренебрегнаха. Както и бившата любовница. Както и Арни Левин, адвокатът, който, едва когато тя остро го запита, й отговори, че завещанието ще се прочете по-късно. Какво ли искаше да каже с това? Колко дълго щеше да трябва да чака тя? Адвокатите не искаха да говорят за това и Даян подозираше, че нещо се е объркало. А в момента тя отчаяно се нуждаеше от пари.

Беше десет и петнайсет сутринта. Прозорците бяха отворени и тя чуваше врявата, която долиташе от пазара. Миризмата на готвено нахлуваше заедно с утринния въздух. Но тя трябваше да остави прозорците отворени, защото вече беше много горещо, а в апартамента й нямаше климатична инсталация. Като смръщи вежди, тя пръсна малко от парфюма си във въздуха.

Все още по пижама — сатенена, светлосиня и обточена с дантела — тя отиде в кухнята, за да си приготви кафе. Не беше променила абсолютно нищо в кухнята, тя беше същата, каквато беше и през последните десетилетия — сива и скучна, тясна стая, облицована с кафяви плочки, с изтънели карирани памучни пердета, закрепени на въжета, за да закриват шкафовете под мивката, както и онези до печката. Няколко чинии и чаши бяха подредени на откритите рафтове, а малкият хладилник бръмчеше тихо в ъгъла. Кухнята не беше царството на Даян.

Бурканчето с кафето беше празно. Разочарована и ядосана, тя отиде до прозореца на всекидневната стая и загледа, през листата на папратовите си растения, оживената улица. Децата тичаха и крещяха с цяло гърло, влачеха училищните си чанти след себе си. Даян никога не беше искала деца. Не разбираше децата. Нейното собствено детство беше по-скоро времето от живота й, което искаше да забрави. Никога вече не би искала да бъде част от онзи свят.

През две врати от нейната беше училището по балет. В момента уроците там бяха в разгара си. Гърбавата стара жена, която свиреше на пианото, безмилостно изпълняваше мелодия от Чайковски, която той самият навярно не би разпознал, докато момиченца в розови къси полички пърхаха като пеперуди и си представяха, без съмнение, че са известни балерини, излезли на световната сцена. Тя не споделяше тяхното мнение. Даян не беше оптимистка.

Голямо кафяво куче се влачеше по улицата. То спря до отсрещната врата, подуши, после равнодушно вдигна крак. Оставило миризмата си, продължи надолу. Даян въздъхна горчиво. Кой би помислил, че въобще някога ще живее на място, където кучетата пикаят пред вратите на къщите?

Отиде в спалнята си и седна пред тоалетката с красивото венецианско огледало, подарък от Боб. „За да отразява винаги красотата ти“, беше й казал той, когато й го беше подарил, а това беше в началото на тяхната връзка. Но сега онова, което то отразяваше и Даян виждаше, не беше красота. Не беше онази руменина и лъчезарно излъчване на младостта, когато се събуждаше сутрин — кожата й беше здрава, очите й блестяха като смарагда на пръста й, когато притежаваше тяло, за което знаеше, че никога няма да я разочарова. Можеше да облече всичко — рокля с презрамки, без да има нужда от сутиен, да прави всичко, да бъде всичко, което пожелае. И беше така, докато не откри хазарта.

Погледна уморено малкия златен часовник, много удобен при пътуване, който стоеше на стъклената масичка. Показваше 10:30. По дяволите, щеше да закъснее.

Бързо наметна шлифера върху сатенената си пижама, обу платнени еспадрили и ги завърза около тесните си глезени. Отметна назад дългата си червена коса, придърпа сламената шапка ниско над очите и си сложи огромни слънчеви очила в стил Джаки Онасис. После изтича надолу по тясното стълбище и излезе на павираната улица. Тежката дървена врата се хлопна след нея, а тя забърза към площад „Корс Салея“ и пазара.

Когато бяха уговорили срещата, мъжът беше казал 10:30 и беше настоял за нейната точност. Той не искаше да чака и заради онова, което се беше случило, тя просто не можеше да си позволи да закъснее. Или, в противен случай, миналото щеше да я застигне. Макар и всичко това да беше изключително болезнено, тя имаше нужда от парите.



Външният вид на Даян беше толкова ексцентричен, че всички глави се обръщаха към нея. Тя обаче отхвърляше със свиване на раменете погледите и изумените усмивки. Пет пари не даваше как изглежда. Тук никой не я познаваше, никой нямаше значение за нея. Хората от нейната среда не ходеха по пазарите. Тя също не ходеше, но тази сутрин беше изключение — трябваше да отиде до пазара, защото изпитваше отчаяна нужда от горещо и силно кафе, а и не трябваше да закъснее за срещата.

Не забеляза опашката — мъжа с обикновена и небиеща на очи външност, облечен в тениска, къси панталони и маратонки — но той я следваше. Нейният ум беше концентриран в съвсем други неща.

Седна на терасата на едно от кафенетата в сенчестата страна на площада, поръча си еспресо и се огледа внимателно. Мъжът, с когото трябваше да се срещне, не се виждаше никъде. Сърцето й се сви от лошо предчувствие. Къде ли беше той? Тя разчиташе на него. Не можеше да й причини това. След всичките тези дълги месеци на планиране, не можеше да изгуби сега.

Хиляди мисли се въртяха в главата й и всичките — лоши. Нервна, тя свали шапката си, бутна слънчевите си очила нагоре в косата, изпи на една глътка силното еспресо и си поръча втора чашка. Той щеше да дойде, беше сигурна в това, нямаше да я разочарова, нямаше да издаде тайната й. Поклати глава. Та как би могъл? Той беше част от нея.

Мъжът, изпратен от Монтана, седеше на няколко маси от нейната. Той видя треперещата й ръка, непрекъснатото нервно потрепване на кръстосаните крака, погледа, който неспокойно следеше минувачите. Запита се дали тя не взема наркотици.