Отпих глътка чай. Временно бях забравила за Боб.

— Сега изглеждаш малко по-добре — каза той. — Цветът отново се върна по бузите ти.

Смутена, аз подвих крака под себе си. В стария си розов халат и огромните плюшени пантофи, се чувствах като прекалено пораснало десетгодишно момиченце, останало да преспи при съученичка. Кучето си открадна втора курабийка и шумно я захруска, като пръсна трохи по килима. Но аз пет пари не давах.

— Мисля, че трябва да прочетеш това.

Подадох писмото на Боб. Много ясно усетих как пръстите ни се докоснаха, когато той го взе от мен. Също така забелязах, че все още носи индианската гривна. И сигурно никога не я сваляше от ръката си.

Той прочете писмото внимателно, като изучаваше всяка дума така, сякаш можеше да намери двойно значение или някакви скрити намеци, които аз бях пропуснала. Съмнявах се, че има нещо такова, защото Боб винаги казваше точно каквото искаше да каже. Монтана вдигна поглед.

— Вярваш ли му? — запита той.

— Боб никога не лъжеше.

— Имаш ли някаква идея кой би могъл да иска да го убие?

— Никой, за когото мога да се сетя.

Монтана сгъна писмото и ми го подаде обратно.

— Помниш ли Библията? Десетте заповеди, предадени на хората от Мойсей.

Помнех, разбира се.

— Кой не знае десетте Божи заповеди? Не прелюбодействай, не кради, не лъжесвидетелствай против съседа си, не пожелавай съпругата на съседа си, нито слугата му, нито слугинята, нито вола му, нито магарето му — не пожелавай нищо, което принадлежи на съседа ти.

— Постави това в контекст — каза Монтана — и какво ще се получи? Секс, пари, ревност, завист. Достатъчно причини да убиеш.

— Но Боб беше добър човек. Той никога никого не би наранил умишлено. Казах ти и по-рано, той винаги помагаше на хората.

— Хардуик беше твърдоглав бизнесмен и живееше в жестокия свят на бизнеса. Как, мислиш, е постигнал такъв успех? Как е станал толкова богат? Правел е това, което трябва, и е бил толкова безмилостен, колкото всеки друг, когато се е налагало.

Не казах нищо, но знаех, че Монтана е прав. Той се изправи и закрачи.

— Пари, власт. Това винаги е мотив номер едно. — Той се обърна и отново погледна през прозореца. С гръб към мен, каза: — А после идва и мотив номер две. Страст. Секс.

— Не знам нищо за тази част от живота на Боб — казах сковано, защото знаех, че Монтана се чуди дали с Боб сме били любовници.

Той се обърна и ме погледна право в очите.

— И защо не знаеш?

— Боб ми каза, че не иска аз да знам нищо за това. — Съжалих за думите си още преди да са излезли от устата ми.

Монтана повдигна вежди.

— Е, сега вече — каза той с лека усмивка — ме изненада.

— Боб не искаше това да прозвучи точно така — отвърнах, сякаш да се защитя. — Ние просто се срещнахме, той ми предложи работа, а аз пък реших, че ми прави някакво друго предложение. Той, съвсем недвусмислено, ми каза, че може да има всяка жена, която пожелае, и че със сигурност не иска мен. Не ми прозвуча като като обида — добавих. — Просто искаше аз да разбера нещата и да проумея, че ми предлага само работа.

— И то каква работа за жена без квалификации или почти без такива!

У мен закипя гняв, когато разбрах, че отново съм поставена в положение да се защитавам.

— Боб не търсеше кой знае какви квалификации. Той искаше да ми помогне. Ти прочете писмото му. Може би си забелязал, че аз много бързо се научих да върша работата, възложена ми от Боб. Той казваше, че съм незаменима за него, че не би могъл да ръководи живота си без мен.

— Значи, с други думи, се опитваш да ми обясниш, че нямам причини да те подозирам, че си го убила?

Вече силно разгневена, аз скочих на крака.

— Престани! — изръмжах. — Просто престани! Не, не бях любовница на Боб Хардуик! Не, не преследвах парите му! Не копнеех за нещата, които той притежаваше, исках само времето, което прекарваше с мен. Той беше и моят най-добър приятел, освен че беше мой работодател и… и…

Думите ми се изчерпаха, а гневът ми беше толкова силен, че едва се владеех.

— Просто се питах — каза кротко Монтана.

Изгледах го гневно.

— Знаеш ли какво? Ако въобще можех да убия някого, в този момент щеше да си ти!

— Точно така обикновено се случват нещата. Страстта, която управлява момента.

Вече бясна, аз се хвърлих на леглото с ръце над главата и заритах с крака във въздуха.

— Ох! — извиках високо. — Защо въобще трябваше да те срещна?!

— Защото Боб го уреди. Той даде работа и на двама ни. И сега от нас зависи да свършим онова, което ни възложи, като пренебрегнем личните си чувства.

Седнах и го погледнах ледено.

— Не знам как бих могла да го направя — казах сковано.

— Ще се наложи — отговори той студено. — Имаме неговите указания. А и няма да го направиш за мен, ще го направиш за мъжа, който ти е бил най-добър приятел. — Той отиде до масичката и взе чайника. — Искаш ли още чай?

— Не, благодаря ти.

Той напълни отново чашата си. Изглеждаше съвсем като у дома си така, по халат, в моята спалня. Ретс отиде до Монтана и седна в краката му. „Предател“, помислих си.

Станах, събух пантофите си и съблякох халата си.

— Мисля да си лягам — казах и прекалено късно се сетих за обикновената си и старомодна нощница, закопчана до врата и дълга до глезените. Легнах си бързо и дръпнах завивките до брадичката си.

— Добре, ще поговорим пак утре сутринта, около десет. Ще трябва да направим плановете си — каза Монтана.

Той огледа стаята ми, провери дали прозорците са затворени, дръпна отново завесите, изгаси осветлението. Погали за последен път Ретс и отиде до вратата.

— Между другото… хубава нощница — каза той и затвори след себе си.

Можех да се закълна, че го чух да се смее. Само след секунди вече бях заспала.

Глава 11.

Монтана

Монтана не спеше. Лежа дълго, подложил ръце под възглавницата, втренчил поглед в червените стени, дълбоко замислен.

Беше срещнал Боб Хардуик преди десет години, когато милиардерът му се беше обадил, за да разследва произхода на кандидатите за изпълнителен директор в неговата компания, пост, който даваше доста голяма власт. Монтана се беше погрижил за работата бързо и ефикасно, после беше потърсил Боб.

Хардуик се беше облегнал назад в прекалено голямото кожено кресло зад впечатляващото бюро от палисандрово дърво в манхатънския си офис и го беше погледнал с очакване. Непрекъснато влизаха и излизаха секретарки, които му носеха документи, които той подписваше почти без да ги погледне. Няколко от помощниците му дойдоха, за да му напомнят, че има среща за обяд в „Четирите сезона“ и да му кажат, че шивачът му е на път и че ще трябва да се направи пробата на новия му костюм, а и с него иска да говори онази жена с твърде добре известното в обществото име. Той ги отпъждаше с едно махване на едрата си длан като досадни мухи.

— Ще бъда там, когато успея да отида — отговаряше, а помощниците извиваха очи към тавана и отиваха да се опитат да успокоят хората, които чакаха.

Той изглеждаше като човек, завладян от неспокойствие — в измачкания си костюм, с рошавата си сива коса, с блестящите сиви очи под рунтавите смръщени вежди, с розовата кожа, която издаваше високо кръвно налягане. Беше впечатляващ с присъствието и грозотата си. Вдигнатите вежди на Монтана изразяваха недоверие, че Хардуик въобще слуша онова, което той му говори, с всичките тези прекъсвания.

— Не се тревожи, момче, слушам те.

Хардуик се наведе през бюрото и за първи път вниманието му беше отдадено изцяло на него. Монтана му разказа каква е истината за кандидатите за работа и страховете си за онзи, който стоеше начело в списъка.

— Разчитам на интуицията си, като казвам това, но съветът ми е да не назначавате този кандидат.

— Вярвам на интуицията. Стигнах до върха точно защото се научих да се вслушвам в нея. Значи харесвате професията си — това разследване и душене?

— В моята работа има много повече от обикновено разследване на потенциални служители или от това какви са намеренията на конкурентните компании или какви проблеми имат те. Ние сме, също така, охранителна компания. Осигуряваме безопасността на клиентите си.

— На хора като мен, искаш да кажеш? — Хардуик изглеждаше заинтересуван.

— На хора като вас, сър. Милионери, знаменитости, членове на кралски семейства.

— Искате да кажете, холивудски звезди?

— И тях, да.

Хардуик въртеше химикала между пръстите си, гледаше надолу към бюрото си и мислеше.

— И как човек би разбрал, че е в опасност? Че някой го дебне, да речем?

— По-добре е да наеме на работа някого като мен, преди да се стигне дотам.

Като продължаваше да върти химикала, Хардуик въздъхна.

— Не мога да понасям да бъда охраняван, да се следи всеки мой ход. Какъв живот би било това? Не, аз съм човек, който цени свободата си. И, странно, човек, който цени самотата си. — Той гледа Монтана дълго и преценяващо. — Човек като вас, предполагам.