Дал съм на Хари Монтана списък с възможните заподозрени, в който влизат всички хора, които някога съм обидил, макар всъщност да не мога да бъда сигурен, че е някой от тях. Все пак, в света на финансите има доста, да го кажем така, заблудени куршуми — и от мъжки, и от женски, пол. Както и да е, Монтана знае всички подробности по това и без съмнение ще запълни празнините.

В този списък са имената на шестима души, на които се опитах да помогна в живота си, макар да се осмелявам да кажа, че нито един няма да го признае или дори да повярва, че мотивът ми е бил такъв. Дали някой от тях може да е моят убиец? (Казвам «убиец», защото, ако четеш това, значи аз съм мъртъв.) Отново — кой знае, макар лично моето мнение да е, че у всеки от тях има повече чувства, отколкото показва на света.

Ето и още нещо, върху което да помислиш, Дейзи: вярвам, че ако изведеш хората от тяхната обичайна среда и нормален начин на живот, от естественото за тях обкръжение и ги поставиш на някое странно място в присъствието на съвсем непознати за тях, има голяма вероятност те да покажат истинското си лице. И аз имам идея как да проверим тази моя теория. Ако не друго, мога поне да се позабавлявам със собственото си убийство.

И така, сега аз започвам играта, като обясня най-напред всичко на теб.

Помниш ли онези стари филми, в които заподозрените са събрани заедно в голяма къща в провинцията? Някак си, навън винаги се вихри буря, светлините ту загасват, ту светват и зловещ стар иконом ту влиза, ту излиза, в камината гори огън, има вино с отрова в него и остри ножове, всички лица са обърнати към прозореца, където се появява зловеща сянка. Е, и ние ще разиграем нещо такова, само че, вместо в мрачна стара къща в провинцията, Дейзи, момичето ми, сцената ще се разиграе на първокласната яхта, добре известната «Синя лодка», и във вила «Белкис».

Ще изпратя теб и всичките шестима заподозрени на пътуване по Средиземно море — приеми го като «бдение» над мъртвеца или «празнуване на моя живот», както настояват да го наричат надутите служители от погребалната агенция, макар лично аз да предпочитам да се наслаждавам на живота и да го празнувам приживе. Това не е истинската причина да ги каня на подобно пътуване. Някога, аз съм имал нещо общо с живота на тези хора. Сега искам те да признаят истината за себе си, да разкрият най-дълбоките си чувства един на друг, а също и на теб, Дейзи. Искам да откриеш тяхната причина да живеят и мястото, което аз съм заемал в техния живот. Може би тогава те най-после ще се примирят с това, което всъщност са, ще получат втори шанс.

Интересна мисъл и съвършен начин да открия истината, преди те да са чули какво гласи завещанието ми и да са разбрали дали в него има нещо за тях.

Може би ще запиташ как ще успея да кача заподозрените на борда на яхтата. Пари, разбира се. Винаги примамката е това, което плъховете нямат търпение да захапят. Всички подробности за изпълнението на плана има Монтана.

Така че, виждаш ли, очаквам от теб и Монтана да разгадаете тайната на моето убийство. Монтана, също така, ще гарантира ти да си винаги вън от опасност. Имай ми доверие, Дейзи, че където и да си… и където и да съм аз… винаги ще бъда тук, за да се грижа за теб.

В големия запечатан плик, на който пише «Да не се отваря», е копието от последното ми завещание, написано от мен самия в присъствието на моите адвокати, които пазят оригинала в сейфа си. То ще бъде прочетено от Монтана на остров Капри в последния ден от пътуването. Мога да гарантирам, че е пълно с изненади.

Не четете завещанието сега, независимо колко се изкушавате. То трябва да е изненада за всички. Всички ще бъдат твои гости по време на пътуването, така че не се оставяй някой от онези надути и самодоволни сноби да се опитва да те покровителства. Помни, мога да ги купя и продам всичките. И те го знаят. Нали все пак това ще е причината да са там?

Третият плик трябва да бъде отворен, след като «играта» приключи и загадката бъде разрешена.

Той е нещо лично, момичето ми, само между теб и мен. Никога не съм ти го казвал, докато бях жив, но сега трябва да ти го кажа. Аз те обичам, Дейзи Кийн. У теб има почтеност, макар от време на време да послъгваш малко. Ти не се интересуваш от парите ми. И със сигурност нямаш никакви намерения спрямо този обикновен, едър и грозен мъж от Йоркшир. И не мога да те обвинявам за това, макар да трябва да призная, че с твоята червена коса и лунички, аз поне два пъти съм мислил за теб като за жена. Шегувам се, само се шегувам. Истинската, чистата любов, си е истинска и чиста любов и си остава такава завинаги.

Знам, че ще се грижиш за Ретс вместо мен. И моля те, момиче, грижи се много добре за себе си. Пожелай малко щастие и за себе си, знам, че то е някъде там и те чака. Всъщност гарантирам, че е така“.

Боб се беше подписал така, както подписваше всичките си бележки до мен, просто с две гигантски букви: „БХ“.

Седях изумена няколко минути, после, като избутах Ретс, станах и закрачих нервно из стаята. Защо той не ми се доверяваше изцяло? Защо не ми кажеше кого подозира и причината, поради която са искали да го убият? Сега трябва да заведа тези заподозрени на морско пътешествие, без да знам нищо за тях.

Дръпнах завесите и втренчих поглед в нощта. Снегът беше спрял, по перваза се беше натрупал достатъчно и образуваше снежна шапчица. Изглеждаше така, както обикновено изглеждаше на Коледа, когато бях дете — когато нямаше сняг, купувахме бял спрей и пръскахме с него первазите. Зад прозореца се разкриваше вълшебна снежна земя, бяло и равно одеяло от сняг, което заглушаваше обичайните за провинцията звуци. От абсолютната тишина, кръвта сякаш пулсираше в ушите ми.

Писмото, което стисках в ръка, потрепна, сякаш раздвижено от внезапен вятър. Изненадана, аз втренчих поглед в него. Погледнах към прозореца, но той беше плътно затворен и не ставаше абсолютно никакво течение. Космите по тила ми настръхнаха. Дали не беше духът на Боб, който идваше да се погрижи за мен, както беше обещал в писмото? Обърнах се, като почти очаквах да го видя. Стори ми се, че чух завесата да прошумолява, но тя оставаше да виси неподвижна.

Сърцето ми биеше лудо. Изтичах и запалих всички лампи в стаята, после седнах в люлеещия се стол. „Исусе! Не ми причинявай това, Боб Хардуик, казах с треперещ глас. Просто не прави това!“ Със затворени очи, си го представих как стои пред мен с намек за усмивка на огромното грозно лице. Сякаш ми се присмиваше.

— Добре. Всичко е наред — казах си на глас. — На мен просто ми се привиждат разни неща. Всичко е наред.

Но Ретс скочи от леглото и изтича към вратата. Застана там и започна да вие. Той чувстваше, че там има някого. Заставих се да отида и да отворя вратата.

„Исусе Христе!“ Подскочих от уплаха. Един мъж стоеше в сенките и ме гледаше.

Глава 10.

Дейзи

С широко отворена уста, с длани, притиснати до бързо повдигащите ми се гърди, гледах втренчено Монтана. Той беше облечен в бял хавлиен халат за баня и носеше поднос със син чайник, две чаши със сини кантове и чиния курабийки с джинджифил.

— Съжалявам, че те стреснах — каза той учтиво. — Тъкмо се канех да почукам на вратата. Знаех, че няма да можеш да заспиш, щом прочетеш писмото, затова ти направих чаша чай. Видях светлината под вратата ти…

— Ти така ме изплаши, че изгубих ума и дума! — Гласът ми издаваше и раздразнението ми, и силната ми уплаха.

— Съжалявам.

Той наистина изглеждаше разкаян и аз почти му простих. Беше бос и аз, някак смътно, си помислих колко е привлекателен този ниско подстриган, загорял частен детектив.

Изтощението ме завладя, сякаш ме връхлетя неудържима вълна, и изведнъж една чаша хубав английски чай ми се стори точно онова, от което имах нужда. А компанията на Монтана, все пак, беше по-добре от никаква. Отстъпих встрани, за да мине той, и му показах къде да остави подноса — на малката стъклена масичка до люлеещия се стол.

Ретс постави лапите си на масичката и подуши курабийките. Дадох му една, после налях чая. Люлеещият се стол беше единственият в стаята, с изключение на малката табуретка, и тъй като не исках Монтана да седи толкова близо до мен му посочих малкото диванче под прозореца, по което бяха разхвърляни възглавнички. Той пое чашата, която му подадох, и все още изправен, втренчи поглед през прозореца.

— Странно е спокойствието, което настъпва след буря. Не знам дали се получава така, защото сме временно отрязани от реалността на всекидневния живот, или заради абсолютната тишина. — Той затвори очи и се заслуша. — Вече не се чува дори вятърът.

— Тази сцена сигурно ти напомня за детството — казах.

— В моето детство никога не е имало такъв покой.

Реших, че е по-добре да не се впускам в темата, но после ми хрумна, че съм така свикнала да бъда дискретна, че пропускам много неща. Например, ако бях задавала повече въпроси на Боб за миналото му, той може би щеше да ми разкаже за жената, която беше обичал, и защо никога не се е върнал при нея.

— Защо, какво е било твоето детство?

Монтана се настани под прозореца. Наведе се напред, подпрял лакти на коленете, стиснал чашата с двете си ръце. Чувствах как коремът ми се вълнува, но дори не исках да знам за това вълнение. Монтана изглеждаше така невероятно мъжествен в моя будоар.

— Баща ми беше суров човек — каза той. — Рядко говореше, а когато отвореше уста, то беше, за да издаде някаква заповед. Яздеше заедно с каубоите и понякога отсъстваше от дома седмици наред, като ме оставяше единствено със стареца, който трябваше да се грижи за къщата. Но когато татко беше далеч, старецът пиеше и аз трябваше сам да се грижа за себе си. Всичко, което имах, беше кобилата ми. Обичах онази кобила. Вярваш или не, яздех я двайсет мили до училище всяка сутрин, а после — двайсет мили обратно. Толкова далеч от населените места живеехме. Завързвах я за стълба, давах й торба със сено и влизах в малкото провинциално училище. Само една стая и седем деца, на които никак не им се учеше, всичките на различна възраст. Обаче учехме упорито — можех да спрягам глаголи на латински още преди да се науча как точно става това на английски.