— Чакай!

Това не беше молба, а заповед. Обърнах се рязко.

— Да чакам — какво? За да ми разкажеш надълго и нашироко своята теория, че Боб е бил убит? Е, съжалявам, но не искам да я чуя.

Сега той вече стоеше до мен, но аз гневно се обърнах с гръб. Монтана ме сграбчи за рамото.

— Моля те, Дейзи Кийн, чакай минутка. Не заради мен, заради Боб. Той ми даде нещо за теб. Моля те, седни тук, докато аз отида да го донеса.

Издърпа стол, накара ме да седна, после излезе в коридора. Чаках в недоволно и кисело настроение. Той се върна скоро и ми подаде голям и дебел плик.

— Знаеш ли какво има вътре? — запитах.

Той поклати глава.

— Боб просто ме помоли да ти го предам. Трябваше да ти го предам, „ако възникне нужда“. Цитирам неговите думи.

Той издърпа срещуположния стол и седна, подпрял лакти на масата, стиснал длани пред себе си с поглед, прикован в мен. Отново видях странната гривна на ръката му и се запитах защо човек като него би я носил.

Обърнах няколко пъти плика в ръцете си. По някаква странна причина, не исках да го отворя. Страхувах се да узная онова, което Боб искаше да ми каже от гроба, исках просто нещата да са такива, каквито са били винаги. Защо, о, защо не можех просто да върна времето, и всичко да започне отначало? И тогава може би нямаше да се разболея от грип, нямаше да остана у дома, в леглото, нямаше да позволя на Боб да шофира сам. После си спомних какво беше казал Монтана — че ако това се беше случило, аз също щях да съм мъртва.

Глава 9.

Дейзи

Притиснах плика до гърдите си. Онова, което той съдържаше, беше лично — от Боб за мен. То нямаше нищо общо с този човек, той беше само негов преносител. Умората, която бях изпитала по-рано, се върна, изтощи силите ми, изсуши ме.

— Не мога да се справя с това сега — казах и станах. — Отивам да си легна.

— Мисля, че е разумно. Денят беше много дълъг и изключително емоционален.

Като си спомних, че Монтана беше мой гост, му казах да си налее каквото пожелае, че в неговата стая има бърбън и бутилирана вода, както и суха храна в хладилника, ако огладнее. И че тук, в кухнята, може да намери бисквити и курабии на онзи рафт, чай…

— Благодаря ти — спря ме той. — Не искам нищо, чувствам се чудесно.

Спрях се неловко на прага.

— Добре, тогава, надявам се, че ще се чувстваш удобно в Червената стая.

— Да, удобно ще ми е — каза той.

Забързах обратно към убежището на стаята си. Стъпалата никога не ми бяха изглеждали по-дълги и по-стръмни. Чух лапите на Ретс да шляпат по дървения под зад мен. Чух и стъпките на Монтана по стълбите, които после, когато той влезе в стаята си, бяха приглушени от старата китайска рогозка. Изчаках да чуя вратата му да се затваря, след което бързо влязох в моята стая. И, за първи път, я заключих.

Въздъхнах дълбоко и с облекчение. Чувствах се по-спокойна и в безопасност от зловещия и страшен поглед на Хари Монтана, който сякаш винаги търсеше тайни и очакваше отговори на въпроси, за които аз нищо не знаех, а и не исках да знам.

Лампите светеха и позлатените абажури хвърляха приятен и уютен златист отблясък. Леглото беше оправено, възглавниците бяха бухнати, допълнителното одеяло беше сгънато в долния му край, защото Бренда, която се грижеше за тези неща, знаеше, че стъпалата ми са винаги студени. Оставих големия и дебел плик на леглото и отидох в банята, за да измия лицето си. После седнах пред красивата си тоалетка и втрих крем в кожата си, бавно вчесах дългата си коса и втренчих поглед в нещастното си изражение, в подутите клепачи и стиснатите устни, които издаваха, че никак не ми се иска да отворя онзи плик. Знаех, че ако Боб можеше да ме види сега, щеше веднага да ми каже, че не изглеждам добре. „Съвземи се, чух го как ми казва рязко и думите му прозвучават като лай. Утре отиди в салон за красота или там, където ходите вие, жените, за да подобрите външния си вид. Само просто не показвай повече на света това свое лице“.

Опитах се да се усмихна, за да видя ефекта в огледалото. Изглеждах като съвсем обикновена, уморена жена. Загасих нощната лампа върху тоалетката, събух обувките си, съблякох дрехите си и ги закачих внимателно в гардероба. Облякох нощницата си — бяла, памучна, дълга до глезените, закопчана до врата и с дълги ръкави. Облякох върху нея стария си и удобен розов халат за баня, обух прекалено големите за мен розови пантофи, отидох до леглото и легнах.

Ретс, който чакаше търпеливо, сега скочи и седна на краката ми. Той беше тежък и ми беше много неудобно, но нямах намерение да го отместя. Имах нужда от него също толкова, колкото той имаше нужда от мен.

Лежах, подпряна на възглавниците, със затворени очи и си спомнях всички събития от деня. Струваше ми се, че са изминали векове от мига, в който стояхме на ледения вятър, след като бяхме положили Боб във вечното му жилище. Чувах тихото тиктакане на часовника, обсипан с малки бижута, който Боб ми беше подарил за рождения ден. В тази къща имаше много часовници, Боб ги обичаше. Кучето издаваше тихи сънени звуци, а вятърът запращаше нежно снежинките в прозорците, закрити от тежките завеси.

Не можех да отлагам повече. Седнах, взех плика и го отворих. Вътре намерих още три плика. На най-големия пишеше: „Да не се отваря“. Другите два бяха с размерите на пликове за писма. На единия пишеше: „Да се отвори в подходящия момент. Вие ще разберете кога е дошъл той“. На другия: „Да се отвори сега“.

Аз го отворих внимателно и извадих листовете жълтеникава хартия с редове, откъснати от бележник.

„Дейзи, любима, така започваше писмото на Боб,

Надявам се никога да не се наложи да прочетеш това, защото ще означава, че съм мъртъв. Но ако четеш тези редове, ще знам, че ще се справиш с всичко. През годините, които последваха нашата първа среща на онова парти, ти стана много повече за мен от почти всяка друга жена. Казвам «почти», защото, макар никога да не съм говорил за това с теб, в живота ми имаше жена, към която изпитвах дълбоки чувства. Но това беше отдавна, много преди да те познавам.

Спомняш ли си, казах ти в нощта, в която се срещнахме, че аз също съм бил на дъното, на емоционалното дъно? Е, тогава говорех за нея, за Розалия Алонсо Айбара. Помниш ли как ти казах, че ми се иска отново да съм млад, отново да съм амбициозен, отново да съм влюбен? Е, и тогава мислех за Розалия.

Когато бях с нея, аз бях всичко това: млад, без пари и влюбен. Бях на двайсет, тя беше на осемнайсет.

Примиряваше се с бедността и нямаше съмнение, че се обичаме. Но не можеше да приеме другата част от мен — моята изгаряща амбиция, нуждата ми да печеля на всяка цена. И ме напусна заради това. Искаше нормален и спокоен семеен живот — много деца и съпруг, който се връща вечер у дома. Сега ти казвам истината и това е първият път, когато говоря с някого за това. Никога вече не я видях и никога не можах да преживея любовта си към нея. Пожертвах я заради онази част от живота си, която ми се струваше по-важна по онова време. И само с минаването на годините разбирах колко голям егоист съм бил.

Така че, разбираш ли, момиче, когато те видях сама и така уплашена онази нощ на партито, нещо сякаш изскочи от миналото ми и се устреми към теб. Изглеждаше така, сякаш ако спасях теб, щях да поправя злините в моя живот и дори може би да намеря щастие чрез теб. И го намерих, моя сладка Дейзи (майка ти, Господ да даде покой на душата й, как е могла да ти даде това име. Трябвало е да те кръсти Елинор или Изабел, Жулиет дори, защото ти си истинска романтичка, макар да се опитваш да скриеш това дори от самата себе си.) Това, обаче няма нищо общо с темата, пък и името ти отива, момичето ми. И между другото, дори без да те виждам, мога да ти кажа, че трябва да се погрижиш за косата си, която сигурно виси безжизнена или е рошава, както винаги. Направи си прическа, масаж, козметични маски на лицето, по дяволите, развесели се малко! Няма нужда да плачеш сега, когато всичко е свършило.

Предполагам, че никога не съм бил добър човек в смисъла, който всички влагат в тази дума, и всички онези, които са ме наричали кучи син, вероятно са имали причини за това. Но аз се опитвах и на моменти парите означаваха по-малко за мен. Това ми стана просто рефлекс — да правя все повече и повече пари. Но сега мисля, че на човек му е достатъчно само това, от което има нужда.

Ако с мен се случи най-лошото — което ще означава нещо различно от това, да умра в леглото си с чаша добро «Бордо» в ръце и с теб до себе си — можеш да си сигурна, че съм бил убит.“

Сърцето ми прескочи един удар. Ето, тази дума беше написана от ръката на самия Боб. Преглътнах шока и сълзите и продължих да чета.

„Представям си как четеш това и осъзнавам, че за теб ще е шокиращо, но човек като мен не стига до моята възраст — шейсет и четири, в случай, че си забравила — без да си спечели врагове. И без съмнение, някои от тях биха искали да съм под земята, вместо да се пека на слънце в Южна Франция с моята последна и най-силно обичана червенокоса жена. Или по-точно — с теб. От известно време имам неспокойното чувство, че някой от моето минало се опитва да стигне до мен. Отначало помислих, че това е просто несполучлива шега, някой луд, на когото е хрумнало да отстрани влиятелна обществена фигура. Сега обаче не съм толкова сигурен. Но кой може да е, ще запиташ ти. Нямам представа и се надявам това да е само игра на превъзбуденото ми въображение, макар, Господ да ми е свидетел, вероятно е да съм обидил достатъчно хора (и това е доста меко казано), да съм изместил много от тях в бизнес сделки, в които залозите са били високи. И част от тези финансови битки са се разигравали в бара в Манхатън, в който те всички ще изпият по някое питие в деня на моята смърт.