— Сирената. — Кенет смръщи чело. — Но картината не е добра. Чертите на лицето й са толкова равни, че се рисуват ужасно трудно. А в очите й свети измъченост, която не мога да уловя.

Майкъл се вгледа още по-внимателно в картината.

— Намирам, че си я предал много точно. Какво би могло да измъчва една толкова прекрасна жена?

— Нямам представа — отвърна Кенет. — Макар че се държи много непринудено, Катрин не се разкрива пред непознати.

Приятелят му със сигурност премълчаваше нещо. Очевидно смяташе, че личният живот на Катрин Мелбърн не интересува Майкъл Кениън. Лордът не можа да се удържи и помоли:

— Ако направиш и други рисунки, които не ти харесват, с удоволствие ще ги взема.

Кенет го изгледа остро и каза:

— Вземи тази, ако искаш. Както ти казах, не съм особено доволен от себе си.

Майкъл извади скицата и продължи да прелиства другите рисунки. Постъпи като глупак: защо помоли за портрета на една жена, която никога нямаше да бъде част от живота му? Но когато остарееше и побелееше, щеше да си спомни лицето й и чувствата, които бе предизвиквала у него. Е, ако доживееше дотогава…



Уелингтън се оказа напълно прав: в счетоводството и организацията на армията цареше пълна бъркотия. Майкъл отиде в главната квартира рано на следващата сутрин и веднага го отрупаха с работа. Най-важното беше набавянето на запаси и въоръжаването на новопристигащите войници. Както хапливо отбеляза херцогът, макар да не беше квартирмайстор, лорд Кениън знаеше отлично от какво се нуждаят добрите войници.

Работата изискваше пълно съсредоточаване и в края на деня споменът за очарованието на Катрин беше напълно избледнял. Майкъл се върна за вечеря в къщата на Рю дьо ла Рен, радвайки се, че ще я види отново. Катрин беше прекрасна жена, но той нямаше причини да се държи като полудял от любов хлапак. Втората среща щеше да го излекува напълно от покълващата мания.

Катрин бе споменала, че обичай в къщата е да се събират на чаша шери преди вечеря, затова Майкъл слезе в салона рано и намери там Ан Моубри с непознат джентълмен.

— Радвам се, че можете да вечеряте с нас, Майкъл. — Ан обърна глава и кестенявите къдрици заблестяха. — Това е съпругът ми, капитан Чарлз Моубри.

Моубри го поздрави с дружелюбно ръкостискане.

— Възхитен съм от конете ви, майор Кениън. Не е почтено първокласни коне да се хабят за един офицер от пехотата, не намирате ли?

Майкъл избухна в смях.

— Без съмнение, вие имате право, но аз имам приятел, който е наполовина циганин и отглежда най-хубавите коне в Англия. Имах истински късмет, че се съгласи да ми продаде два. Обикновено ги дава само срещу първородния син на семейството.

Моубри хвърли шеговит поглед към жена си.

— Струва си да заменя Джейми срещу кафявия жребец, какво ще кажеш, мила?

Ан извъртя очи.

— По-добре не ме питай. След онова, което синът ти извърши днес, съм готова да обмисля предложението най-сериозно!

Тримата се засмяха весело и се разбъбриха като стари познати. На вратата се появи Катрин Мелбърн, облечена в блещукаща морскозелена рокля, подчертаваща забележителните аквамаринови очи.

— Добър вечер на всички — поздрави с мека усмивка тя. Майкъл я погледна и убеждението му, че няма да се поддаде на красотата й, се разтроиш на парченца. Най-доброто, което можеше да каже в момента, беше липсата на изненада от чувството, че е бил улучен право в сърцето.

Катрин направи няколко крачки към групата около дивана и той затаи дъх. Тя беше не само красива и сърдечна, макар че притежаваше в излишък и от двете качества. С погледа си на художник Кенет беше открил зад възхитителната външност ранимост и страдание и сега Майкъл също ги видя. Катрин беше най-опасното от всички същества: жена, която събуждаше не само желание, но и нежност.

— Добър вечер. — Той се бе научил да крие чувствата си още като дете, но сега трябваше да събере цялото си самообладание, за да не забележат бурята в сърцето му. Никой, най-вече тя, не биваше да разбере какво чувства. — Благодаря искрено на щастливата си звезда, че ме дари с тази квартира. Никога не бях имал куче, което да спи в леглото ми.

Очите й засвяткаха развеселено.

— Много интересно. Ако бях куче, щях да си помисля, преди да ви досаждам. Но явно Луи има по-добър инстинкт от мен. Вече ви е влязъл под кожата.

Майкъл се усмихна признателно, а двамата Моубри един през друг заразказваха истории за Луи Ленивия. Очевидно кучето оставяше силни впечатления, където и да отидеше.

Кенет не се върна за вечеря, но след няколко минути се появи Колин Мелбърн. Едър, представителен мъж, който се отличаваше с типичната самоувереност, произхождаща от пълна липса на самосъмнения. Катрин отиде при мъжа си и улови ръката му.

— Колин, ела да те представя на новия ни съквартирант.

След представянето Колин заговори сърдечно:

— Радвам се да се запозная с вас, лорд Майкъл. Докато стаята беше празна, съществуваше опасност да ни пратят още някой неподходящ. Например още един така наречен офицер, издигнал се от простолюдието.

Семейство Моубри и Катрин се раздвижиха неловко, но ядът на Майкъл се превърна в облекчение. Беше се опасявал, че няма да хареса Колин, защото е съпруг на Катрин. Вместо това Колин сам му даде възможност да го намрази, като прояви този глупав снобизъм. Нищо чудно, че Кенет говореше за него така сдържано.

— Някой като Кенет Уайлдинг например, така ли? — попита с остър глас Майкъл.

Мелбърн разбра и отговори предпазливо:

— Не исках да бъда неучтив. За човек от тази класа Уайлдинг учудващо добре се е научил да се държи като джентълмен. Въпреки това нищо не може да замени произхода. Като син на херцог Ашбъртън вие със сигурност ще се съгласите с мен.

— Не бих могъл да твърдя, че виждам непосредствена връзка между произхода и характера. Кенет прояви учудващо лош вкус, като отиде в Хароу. От единствения син на лорд Кимбъл се очаква по-добро, нали? — Майкъл допи шерито си. — Но дори стар итънец като мен трябва да признае, че абсолвентите на Хароу винаги се държат като джентълмени.

Мелбърн зяпна смаяно. Хароу беше почти толкова реномирано учебно заведение като Итън и дори скромен кавалерист като него не можеше да не усети сарказма в думите на Майкъл.

Все пак той се овладя бързо и заговори с обезоръжаваща откровеност:

— Простете ми, държах се като непоправим глупак. Не познавам добре Уайлдинг и направих грешката да вярвам, че не е нищо повече от издигнал се сержант.

Това беше добро признание, макар че очарователните думи не можеха да прикрият напълно проявената недодяланост.

— Кенет има малко странно чувство за хумор — обясни с лека усмивка Майкъл. — Вероятно му се е сторило забавно да поддържа предразсъдъците ви.

Мелбърн смръщи чело.

— Ако наистина е от знатно семейство, защо е отишъл в армията като обикновен войник?

Майкъл знаеше отговора, но нямаше намерение да обсъжда частния живот на Кенет пред непознати.

— Кенет обича предизвикателствата — обясни просто той. — Беше ми сержант, когато бях още зелен хлапак. Истинско щастие за мен. След като отрядът му взе в плен френска рота, която ги превъзхождаше три пъти по численост, го предложих за повишение. — Той остави чашата си на масичката. — Бях много учуден, когато началниците ни проявиха здрав разум и го издигнаха в офицерско звание.

Забележката му предизвика оживена дискусия за глупостта на висшите чинове в армията, тема, която бе продължена и по време на вечерята. Яденето беше отлично, разговорите — много приятни. Дори Колин Мелбърн се оказа отличен сътрапезник, макар че мислите му не блестяха с особена оригиналност.

Ала когато вечерята свърши, Майкъл не можа да си припомни какво бе ял. Помнеше единствено елегантния профил на Катрин, сърдечния й смях и гладката кремава кожа.

Реши, че за в бъдеще ще се храни навън винаги когато е възможно.


5

Беше късно след полунощ, когато Майкъл отвори вратата на кухнята и застина на мястото си от изненада.

— Прощавайте, не очаквах, че ще намеря някого тук в този късен час.

Катрин вдигна глава от печката, където добавяше дърва.

— Не се извинявайте. Всички разумни граждани са в леглото. — Тя се надигна и изтри ръцете си. — Херцогът ви товари прекалено много. Тук сте от цяла седмица, а само веднъж сте вечеряли с нас.

Най-умното беше да се оттегли, но не биваше да бъде неучтив. Майкъл влезе в кухнята.

— За съжаление трябва да ходя на забавите, уреждани от членове на английската аристокрация. Нали знаете колко много хора дойдоха в Брюксел с надеждата да преживеят нещо вълнуващо.

— Така и предположих. Уелингтън винаги е настоявал високопоставените офицери да изпълняват и обществени функции, особено сега, когато не иска цивилните да се тревожат от военната ситуация. — Тя го дари с нежна усмивка. — Сигурна съм, че сте желан кавалер на всички балове и други забавления. За да им придадете блясък.

Майкъл изкриви лице.

— Права сте. Но защо не ви видях в нито един салон? Уелингтън много държи да присъстват красиви дами. Според мен вие, Ан и съпрузите ви трябва да сте на първите места в списъка.

— Канят ни често, но Колин обикновено е… зает другаде. — Катрин разбърка супата на огъня с дървена лъжица. — Ан и Чарлз обичат да излизат и обикновено ходя с тях, но в последно време Ан се уморява бързо и страни от шумните компании. Затова нямам възможност да излизам. Е, когато самият херцог урежда забава, нямам право да отсъствам. Там ходят всички.

Майкъл се поколеба, но все пак произнесе предложението, което на всяка друга жена би направил автоматично и без изобщо да се замисли.