Странно, че мислеше за него така официално. Обикновено предпочиташе да поддържа по-близки отношения с офицерите у дома си. Но този път инстинктът й подсказа, че трябва да стои настрана от него. За щастие беше станала истински майстор в изкуството да държи мъжете на сигурно разстояние.

Катрин разтърси глава и влезе в спалнята си. Чакаше я кошница пълна с дрехи за кърпене. Това беше най-доброто занимание, за да се върне в сигурния терен на действителността.

Катрин тъкмо се готвеше да слезе долу, за да види готова ли е вечерята, когато се върна съпругът й.

— Видях в обора няколко нови коня. — Колин свали черния си кожен шлем и го хвърли на леглото. — Отлични животни. Да не би да имаме нов квартирант?

Катрин кимна и остави закърпената дреха в кошницата.

— Майор лорд Майкъл Кениън от стрелковата бригада. Миналата година оставил армията, но бягството на Наполеон го накарало да се върне. Засега е в щаба на херцога.

Колин вдигна глава.

— Един от високопоставените офицери, които се харесват на Олд Хъки, защото умеят еднакво добре да танцуват и да се бият. — Той свали жакета и ризата си. — Познанството с майор Кениън може да ми бъде много полезно. Показа ли интерес към теб?

Тя сведе поглед и откъсна конеца със зъби. Винаги й ставаше неприятно, когато Колин показваше егоистичния си интерес така пряко. Красивата съпруга беше цяло състояние за един офицер, но тя мразеше, когато той настояваше тя да флиртува с началниците му. Първия път, когато го направи, изпита истински ужас. Колин побърза да я увери, че дълг на съпругата е да поощрява кариерата на мъжа си. Подтекстът беше, че тя е незадоволителна като съпруга в други отношения. Това я накара да се примири и да направи онова, което се искаше от нея.

Макар че очевидно се възхищаваше на външността й, лорд Майкъл Кениън беше много по-различен от другите и тя не искаше да дава на Колин повод за спекулации. Гласът й прозвуча равнодушно:

— Майор Кениън не ми даде да разбера дали е завладян от чара ми. Не знам дали танцува добре, но е участвал в най-страшните битки на полуострова.

— Очевидно е добро попълнение на домакинството ни. Бъди особено очарователна — повишаването ми в чин майор е крайно необходимо, а Кениън сигурно има влияние върху херцога.

— Уверена съм, че ще те повишат много скоро — въздъхна Катрин. — През следващите месеци ще имаш предостатъчно случаи да се покриеш със слава.

— И аз се надявам. — Колин свали парадната си униформа със смръщено чело. — Кениън… името ми е познато. — Той щракна с пръсти. — Ето, спомних си. След битката при Бароса заповядал да изработят паметен медал за мъжете, които командвал. Казал, че са извършили велико дело и заслужават поне това скромно отличие. — Колин избухна в смях. — Можеш ли да си представиш, че някой би направил подобно нещо за полк пияни войници?

Катрин го погледна хладно.

— Мисля, че е прав — смелите заслужават отличие. Стрелците са от най-добрите полкове в армията. Те почитат офицерите си, които от своя страна познават и уважават всеки свой човек.

— Обикновените войници не са като нас. Уверен съм, че скъпоценните му воини са продали медалите си за едно питие. — Колин среса грижливо светло кестенявата си коса. — Отивам с приятели на вечеря. Вероятно ще се забавя. Мисля, че изобщо няма да се прибера, а ще ида направо на работа.

Катрин дори не се замисли коя беше поредната жена. Дамите в Брюксел бяха изключително любезни към съюзническите офицери, дошли да ги предпазят от ново нападение на императора.

Тя се изправи, взе смачканата му риза и бельото и ги хвърли в коша за пране.

— Желая ти приятна вечер.

— Със сигурност ще бъде — отговори весело той. Катрин изобщо не се съмняваше в това.



Майкъл вечеря с приятели от армията, също разположени в града. Зарадва се на срещата, макар че трябваше да понесе много солени шеги относно невъзможността си да остане дълго далече от войнишкия живот.

Както можеше да се предвиди, разговорът се завъртя около военното положение. Макар че официално цареше мир, никой не се съмняваше, че Бонапарт ще тръгне срещу съюзниците веднага щом укрепи позициите си в Париж.

Майкъл се върна късно в новата си квартира и влезе тихичко в къщата. Във фоайето и в горния коридор бяха поставени свещи. Катрин и Ан бяха наистина отлични домакини.

В стаята срещу неговата още светеше и вместо да се прибере в спалнята си, Майкъл почука. Добре познатият баритон на Кенет Уайлдинг го покани да влезе.

Приятелят му седеше зад писалището и рисуваше. Беше отличен карикатурист, рисуваше и местности, което много бе помогнало в дейността му като офицер от разузнаването в Испания.

Кенет вдигна глава от рисунката си и очите му светнаха.

— Велики боже, ти пък откъде се взе?

Майкъл се засмя доволно.

— Нима нашите прекрасни домакини не ти казаха, че ще живеем под един покрив?

— Не. Върнах се преди малко и всички си бяха легнали. — Кенет стана и стисна ръката му. — Господи, колко се радвам да те видя отново!

Кенет Уайлдинг беше тъмен, с широки рамене и изпъкнали кости, приличаше повече на работник, отколкото на офицер й джентълмен. Той беше един от малкото офицери, издигнал се от прост войник, отличие, което се даваше само след самоубийствени геройства. Когато беше още сержант, спаси Майкъл от много трудни ситуации и го научи на извънредно полезни неща. От взаимното уважение се породи здрава дружба.

Майкъл огледа лицето на приятеля си и разтърси ръката му. Беше много щастлив да види, че ужасното напрежение от похода в Испания беше поне отчасти изчезнало.

— Оттатък имам уиски. Да го донеса ли?

— Не съм пил уиски, откакто ти напусна Испания — засмя се Уайлдинг. — Трябва да призная, че ми липсваше. В сравнение с уискито брендито е много цивилизовано питие.

Майкъл отиде да вземе бутилката и едва не се спъна в Луи Ленивия, който се беше разположил пред вратата му. Когато се върна в стаята на Кенет, кучето го последва и се изтегна удобно с муцуна върху ботуша му. Майкъл го огледа развеселено.

— Така ли посреща всички гости или само аз съм късметлията?

Кенет донесе две чаши и наля солидни порции.

— Това е особено отличие. Когато Луи е на пост, всеки потенциален нападател умира от смях.

След като обмениха някои новини, Майкъл каза:

— От обед се питам реални ли са Катрин и Ан или само плод на трескавата ми фантазия…

— Страхотни са, нали? Имах щастието да бъда техен квартирант и в Тулуза. Когато узнах, че са в Брюксел, дойдох тук и паднах на колене с молба да ме приемат отново в дома си. Овладели са до съвършенство изкуството да създават удобства на мъжете, да ги хранят добре и да им създават радост.

Майкъл си заповяда да остане равнодушен и попита:

— А какви са щастливите съпрузи?

Кенет глътна голяма доза уиски.

— Сигурен съм, че ще харесаш Чарлз Моубри. Много спокоен, много способен, с добро чувство за хумор.

— А Мелбърн?

Кенет се поколеба и Майкъл отбеляза с леко раздразнение:

— Мълчанието ти е доста загадъчно.

Приятелят му втренчи поглед в чашата с уиски.

— Не го познавам добре. С една дума — кавалерист. Нали ги знаеш — интелигентни, но не виждат причини да си служат с ума си. Въпреки това съм чувал, че е добър офицер. Изключително смел.

— Смелостта е обичайно качество в кавалерията. Но тези момчета наистина не умеят да преценяват трезво. Заслужава ли възхитителната Катрин?

— Не съм в състояние да преценя. — Кенет се наведе и почеса Луи зад ушите. — Очевидно тя е убедена в това. В Испания я нарекоха Света Катерина, защото се грижеше самопожертвователно за ранените. Половината мъже, които среща, се влюбват в нея, но тя има очи само за мъжа си.

Майкъл стисна зъби. Той беше само един от тълпата обожатели. Въпреки това се зарадва да чуе, че тя е не само красива, но и добра. Някога не вярваше, че подобни жени съществуват.

Той разбра, че Кенет премълчаваше нещо, но не искаше да прекалява с въпросите. Затова взе от масата полуготовата скица.

— Позволяваш ли?

— Разбира се.

Майкъл разгледа внимателно карикатурата и кимна доволно.

— Много ми харесва начинът, по който си изобразил Бонапарт. Тази ухилена физиономия е чудесна. Продай скицата на някоя печатница, за да я размножат.

Кенет вдигна рамене. Избягваше комплиментите и твърдеше, че талантът му не е нищо повече от скромна дарба за рисуване.

Майкъл разгледа и другите скици в блока. След няколко великолепни рисунки на старинна барокова къща откри Ейми Мелбърн и децата на Моубри, нарисувани да играят в градината. Само с няколко бързи линии Кенет беше предал динамиката на гоненицата и беше съумял да улови по нещо от характера на всяко дете. Майкъл не преставаше да се учудва как големите ръце на приятеля му рисуваха така леко и със замах.

— Отлично си нарисувал децата. — Той обърна листа и добави: — Моли веднага ми каза, че им даваш уроци по рисуване.

Кенет се усмихна.

— Момиченцата са отлични ученички. Джейми се интересува само от коне и оръжие.

След още няколко скици на децата и една на Ан Моубри Майкъл отгърна нова страница и видя пред себе си Катрин Мелбърн. Сърцето му спря да бие. Стройната фигура беше изправена на скала край морето и приличаше на неземно видение. Морският вятър развяваше тъмната коса като знаме и притискаше класическата туника към закръгленостите на финото тяло.

Той разгледа картината с необичайна жадност, която при жива жена би била крайно неучтива. Когато заговори, едва успя да прикрие треперенето на гласа си:

— Отлична рисунка. Не мога да разбера като гръцка богиня ли си я представяш или може би като легендарната сирена, която с песните си води моряците към пропастта.